Определение № 4913 от 14.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3485/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Аксаково, против решение № 532 от 13.05.2025 г. по в. гр. д. № 363/2025 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 4202 от 24.11.2024 г. по гр. д. № 11629/2023 г. по описа на Варненски районен съд с отхвърляне на предявения от общината отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Е. С. С. и А. Р. Д. не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], общ. А., местност „К.“, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - изоставена орна земя, с площ 626 кв. м.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се оплаквания, че правото на собственост върху процесния имот не е придобито от праводателите на ответниците - наследниците на П. Т. А., респективно от самите ответници въз основа на сключената от тях прехвърлителна сделка, поради което изводът на въззивния съд, с който ответниците са признати за собственици по давност, е изведен в нарушение на установените нормативни ограничения за придобиване на имоти - общинска собственост (§ 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (ЗДЗС). Формулирано е искане за отмяна на обжалваното решение и за присъждане на сторените в производството разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се релевират доводи за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът обосновава приложното поле на касационния контрол с твърдения за противоречие на въззивния акт със задължителната практика на ВКС, както и с неговата очевидна неправилност. В тази връзка са формулирани следните правни въпроси:

1. Лицата, упражняващи фактическата власт на основание договор за дарение, без да знаят, че праводателите им не са собственици, могат ли да противопоставят на общината, съответно да придобият земеделски имот (частна общинска собственост на основание чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ), чрез добросъвестно владение, осъществявано след като имотът е бил индивидуализиран в достатъчна степен като обект на собственост – конкретна вещ, върху която правото на собственост може да бъде упражнявано, чрез влизане в сила на кадастралната карта. Жалбоподателят твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 115 от 26.05.2016 г. по гр. д. № 352/2016 г. на ВКС, I г. о., и решение № 62 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 5628/2015 г. на ВКС, I г. о., и

2. Длъжен ли е съдът при разглеждането на установителен иск за собственост служебно да съобрази разпоредбите, които забраняват придобиването по давност на частни общински имоти, дори и да не е налице позоваване от общината. Касаторът поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение в обжалваното решение противоречи на решение № 3 от 09.1994 г. по гр. д. № 2/1994 г. на Пленума на ВС, решение № 3 от 19.02.1987 г. по гр. д. № 154/1984 г. на ВКС, I г. о., решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 115 от 26.05.2016 г. по гр. д. № 352/2016 г. на ВКС, I г. о., и решение № 62 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 5628/2015 г. на ВКС, I г. о.

В законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответниците по касационната жалба - Е. С. С. и А. Р. Д., е подаден писмен отговор, в който се излагат подробни съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, както и доводи за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК.

Исковото производство, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по предявен от Община Аксаково против Е. С. С. и А. Р. Д. отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. С него се претендира да бъде признато за установено, че ответниците не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], общ. А., местност „К.“, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - изоставена орна земя, и с площ 626 кв. м. Исковата претенция е обоснована с твърдения, че общината се легитимира като собственик на процесния имот, съответстващ на имот № * по картата на възстановената собственост (КВС) за землището на селото, като правото ѝ на собственост е възникнало ex lege (по силата на закона) на основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. Ищецът поддържа, че праводателят на ответниците по договора за дарение, сключен с нотариален акт № 6 от 23.01.2009 г., с който те се легитимират като собственици, не е притежавал правото на собственост върху процесния имот поради порочност на реституционното решение на Общинска служба по земеделие (ОСЗ). Навеждат се и доводи, че нито праводателят, нито самите ответници са упражнявали фактическа власт върху спорния имот.

В срока по чл. 131 ГПК ответниците са оспорили предявения иск като неоснователен. Те излагат възражения, че са придобили собствеността въз основа на валидно правно основание - договор за дарение, материализиран в цитирания нотариален акт, правото по който е прехвърлено от праводател с надлежно възстановено по реда на ЗСПЗЗ право на собственост върху същия поземлен имот.

За да постанови обжалвания съдебен акт в производството, образувано по въззивна жалба на ищеца, въззивният съд, като е съобразил, че страните не са релевирали доводи за неправилност на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, споделяйки изцяло приетите в тях за установени правнорелевантни факти. Констатирано е, че с влязло в сила решение № 3 от 02.01.2008 г. по гр. д. № 3874/2007 г. на Варненски РС е прието за установено по отношение на ОСЗГ – Аксаково и Община Аксаково, че наследниците на П. Т. А., починал на 21.07.1994 г., имат право на възстановяване на собствеността върху земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], общ. А., представляващи ниви, както следва: нива с площ от 6.8 дка в местност „Т. п.“; нива с площ от 17.7 дка в местност „Д. п.“; нива с площ от 10 дка в местност „С. ч.“ и нива с площ от 14 дка в местност „С. т.“. Въз основа на решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ Д. Т. К., в качеството му на наследник на П. А., е подал съответно молба от 28.07.2008 г. и заявление от 01.08.2008 г. за приключване на реституционната процедура. С решение по протокол № 14756 от 01.08.2008 г. на ОСЗ – А. първоначално е признато и определено възстановяване на собствеността с план за земеразделяне в хипотезите на чл. 19 и 10б ЗСПЗЗ. Последващо е постановено решение № 23-1 от 27.08.2008 г. на ОСЗ – А., с което на праводателите на ответниците е възстановено право на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху седем имота в землището на [населено място], местността „К.“. Сред тях е и процесният имот, индивидуализиран тогава като имот № * по картата на землището (неправилно посочен във въззивното решение като имот № *, предвид изрично приетите факти от първоинстанционния съд), представляващ изоставена нива от 0.626 дка (описан в т. 7 от решението на ОСЗ – А.). Валидността и материалната законосъобразност на това решение на ОСЗ са изрично оспорени от Общината в исковото производство по реда на инцидентния съдебен контрол съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК. Впоследствие ответниците се легитимират като собственици на същия имот въз основа на сключения с техния праводател П. Д. П. договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 6 от 23.01.2009 г. Последният придобил имота чрез предходна разпоредителна сделка, която не е спорно между страните за сключена с наследници на П. А..

Въз основа на тези актове и направените в експертното заключение изводи въззивният съд е приел за установено, че посочените в решението на ОСЗ - А. имоти в местността „К.“ (която до промяната на землищната граница през 2004 г. се е намирала в землището на [населено място], общ. Б.), включително и процесният имот, не са идентични с тези, описани в решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Планът за земеразделяне на землището на селото е обявен през 2000 г. и в него липсват масиви за възстановяване на имоти в стари реални граници, като същият е бил изготвен към момента на постановяване на реституционното решение. Според заключението на техническата експертиза за територията на землището е одобрена кадастрална карта през 2003 г., изменена през 2012 г., според която процесният имот представлява поземлен имот с идентификатор ***.

При така приетите за установени по делото факти въззивният съд е изложил съображения за материална незаконосъобразност на реституционното решение поради отсъствие на законовите предпоставки за възстановяване на правото на собственост в стари реални граници. По този начин съдът е обосновал извод за невъзстановяване на собствеността в полза на наследниците на П. А., респективно че праводателите на ответниците не са придобили правото на собственост върху процесния имот и не са могли валидно да го прехвърлят, поради което и договорът за дарение не е произвел транслативен (вещнопрехвърлителен) ефект. Въпреки това обаче, въззивният съд е приел за основателно релевираното от ответниците възражение за придобиване на собствеността въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Прието е, че ответниците притежават качеството на добросъвестни владелци, тъй като фактическата власт е установена на основание договора за дарение, обективиран в НА № 6 от 23.01.2009 г. Следователно те са владели вещта на правно основание, годно да ги направи собственици, без да знаят, че праводателят им не е собственик. По делото не са събрани доказателства, нито са наведени доводи, че те са знаели, че придобиват от несобственик. Осъществяваното от тях давностно владение е намерено за доказано въз основа на събраните гласни доказателствени средства. Въззивният съд е посочил, че възстановен земеделски имот може да бъде придобит по давност при условията на добросъвестно владение, но само след окончателното приключване на административната процедура по ЗСПЗЗ. Посочил е също, че за давностното владение върху подлежащи на реституция земеделски земи, установено до 22.11.1997 г., е приложима нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно която изтеклата до влизането й в сила придобивна давност не се зачита, като от този момент започва да тече нова давност. Владение, установено след тази дата, би могло да доведе до придобиване на собствеността въз основа на краткия петгодишен давностен срок, ако към датата на установяване на владението имотът вече е бил възстановен на бившите му собственици, т. е. при приключила административна процедура за възстановяване на собствеността. Изложени са съображения, че в случая решението от 27.08.2008 г. на реституционния орган няма конститутивен ефект. Затова за начален момент на придобивната давност въззивният съд е приел момента на влизане в сила на изменението на кадастралната карта - 2012 г., с което имотът е бил индивидуализиран като самостоятелен обект на собственост. С оглед на това срокът на придобивната давност е приет за изтекъл до датата на предявяване на исковата молба - 12.09.2023 г.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване по повдигнатия втори въпрос в изложението към касационната жалба. След уточняване (съобразно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС), същият се свежда до следния правен въпрос: Длъжен ли е съдът при разглеждане на спор за собственост, при който е релевирано възражение за придобивна давност, при определяне на необходимия давностен срок да съобрази действащите във времето нормативни ограничения в тази насока, независимо дали другата страна изрично се е позовала на тях в хода на производството. Налице е специалната предпоставка за допускане до касационно обжалване за проверка на съответствието на обжалваното въззивно решение по този въпрос с разрешението, дадено в решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на ВКС, I г. о., и решение № 62 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 5628/2015 г. на ВКС, I г. о.

Тъй като обжалваното въззивно решение се допуска до касационен контрол, жалбоподателят дължи държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 12.78 евро (с левова равностойност 25 лева) - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.