Определение № 4792 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2292/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Анжел – ойл - 2005“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Т. против решение № 15 от 03.02.2025 г. по гр. д. № 394/2024 г. на Окръжен съд – Ямбол.

Ответниците по жалба – Щ. М. Д. и „Мильо 2007“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не са изразили становище.

Касационната жалба е подадена (чрез пощенски оператор) в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 139 от 19.10.2024 г. по гр. д. № 356/2023 г. на Районен съд – Елхово за отхвърляне на предявените от „Анжел – ойл - 2005“ ЕООД против Щ. М. Д. и „Мильо 2007“ ЕООД искове, квалифицирани съответно с правно основание чл. 228 вр. с чл. 121 ЗЗД, вр. с т. 2 от Приложение № 1 към Общи условия (ОУ) вр. с т. 5 от Раздел I и т. 2, и т. 3.1 от Раздел III от ОУ - за заплащане солидарно от ответниците на сумата от 8 712 лв. – дължима такса за паркиране на полуремарке с ДК [рег.номер на МПС] за периода от 12.04.2020 г. до 10.04.2021 г. на платения паркинг към автогара [населено място] на [улица] с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за забава в плащането на главницата за времето от изискуемостта на всяка такса за паркиране до датата на исковата молба – 18.04.2023 г., размер на 2 174. 24 лв., ведно с законната лихва върху сумата от 8 712 лв. за времето от горната дата до изплащането.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел за безспорно по делото, че ищецът е собственик на паркинга към Автогара - [населено място], находящ се на [улица], а ответното дружество е собственик на полуремарке с ДК [рег.номер на МПС]. Обсъдил е подробно разпоредбите на Общите условия на договора с ползватели на услуги, предоставени от ищеца в обект „Автогара“ – [населено място], които услуги се състоят във възможност за паркиране и престой на МПС от всички категории и класове, самоходна и несамоходна техника, ремаркета и полуремаркета и др., възможност за ползване на санитарни помещения за хигиена и почивка, възможност за ползване на инструменти и съоръжения за поправка на аварии с МПС и др. техника. Посочил е субектите, които могат да бъдат потребители на тези услуги – физически и юридически лица, както и възможността страните по договора да договорят и други условия, но при изричното им регламентиране в индивидуален договор в писмена форма. Разяснено е в обжалваното решение, че с т. 5 от Раздел I от ОУ, договорът за услуга се счита за сключен с фактическото начало на ползване на услугата, предоставяна от ищцовото дружество и ако не е договорено друго, се счита, че ползвателят приема безусловно ОУ, които съгласно т. 3 са поставени на видни и достъпни места на сградата, а и се предоставят при поискване от потребителите от офиса на дружеството, находящ се в сградата на Автогарата. Прието е, че съгласно т. 3 от Раздел III, ползвателите на услугата паркиране или престой заплащат на база единица време, като обявят предварително - почасово или на ден желаят да бъдат таксувани, а ползвател необявил желаната форма, се таксува почасово. Съгласно пък Приложение № 1, представляващо неразделна част от ОУ, е посочено, че таксата за паркиране и престой на МПС, ремаркета, полуремаркета, строителна и друга техника на открито, без осигурена охрана, е по 1 (един) лев за всеки започнал час при таксуване на часове или 10 /десет/ лева на ден за всеки започнал ден при таксуване на ден (т. 2 от Приложение № 1). Допълнителните възможни услуги - охрана, видеонаблюдение и др. се договарят отделно - т. 7 от Приложение № 1. Второинстанционният съд е съобразил депозираните гласни доказателства (събрани чрез разпита на св. К.), че паркирането в района на Автогарата в [населено място] е платено, това е указано на видно място в чакалнята, както и са посочени цените за час (1 лв.) и денонощие (24 часа) – 10 лв., а също, че там била паркирана процесната движима вещ в продължение на 2 – 3 години. Прието е, че с влязла в сила присъда по НОДХ № 1119/2022 г. на Районен съд – Ямбол, изменена с решение на Окръжен съд – Ямбол по НОХД № 278/2023 г., управителят на ищцовото дружество – Е. А. К., е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1 НК – за обсебване на процесното полуремарке, което деяние е извършено на 10.04.2021 г. Изтъкнато е и това, че с присъдата в гражданската й част, съдът е осъдил подсъдимия да заплати на собственика на противозаконно присвоената движима вещ (полуремарке) – ответника по спора „Мильо 2007“ ЕООД, сумата от 6 896 лв. – имуществена вреда от престъплението. Установено е също от мотивите на присъдата, че движимата вещ е била паркирана по устна уговорка на процесния паркинг още от м. януари 2019 г. При горните факти решаващият състав е извършил тълкуване по правило на чл. 20 ЗЗД на текстовете от Общите условия на договора на ищеца и е приел, че предметното им съдържание сочи, че този договор не се изчерпва само с предоставянето на вещи (санитарни помещения, инструменти и съоръжения) за временно ползване срещу заплащане на определена наемна цена, който предмет е присъщ на договора за наем съгласно чл. 228 – 239 ЗЗД, а основно включва дейност по предоставяне на възможност за паркиране и престой на МПС в обекта на ищеца - „Автогара“ в [населено място]. Така е обоснован извод, че се касае за ненаименован смесен договор, който е допустим по силата на чл. 9 ЗЗД, доколкото не противоречи на императивни правни норми и на добрите нрави, и в който договор преобладават елементите на договор за влог по смисъла на чл. 250 ЗЗД, с позоваване на разрешението относно естеството на спорното правоотношение (като възникнало по сключен договор за влог), дадено в решение № 50261/29.11.2022 г. по гр. д. № 1180/2022 г. на ВКС, IV г. о. Развити са доводи, че макар правната квалификация на спорното право по главната претенция да не е по чл. 228, ал. 1 ЗЗД (наем), а приложима за него да е нормата на чл. 250 и сл. ЗЗД, неправилната правна квалификация на главния иск не води до недопустимост на постановения съдебен акт, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл по изложените с твърденията на ищеца факти и в съответствие със заявения петитум. Мотивирани са съображения, че страните са били обвързани от договор за влог, който е неформален, не е необходима писмена форма за сключването му, като простото съгласие е достатъчно за неговата валидност. Прието е, че ответното дружество се е съгласило и е оставило собственото си полуремарке на стопанисвания от ищеца паркинг в [населено място], като то е престояло там до 10.04.2021 г., когато с него се е разпоредил законният представител на ищцовото дружество – неговия управител. Посочено е, че доколкото има уговорка за възнаграждение на влогоприемателя (чл. 250, ал. 2 ЗЗД), такова се дължи от влогодателя за исковия период. Въззивният съд обаче е аргументирал становище за липса на основание за ангажиране договорната отговорност за ответното дружество като влогодател за заплащане възнаграждение на ищеца като влогоприемател и е отхвърлил главния иск. То почива на разбирането, че по правилото на чл. 300 ГПК гражданският съд следва да съобрази установяването на наказателния съд, че управителят на дружеството - ищец противозаконно е присвоил ремаркето на ответното дружество, което владее или пази и се е разпоредил с него, доколкото касае гражданските последици от престъпното деяния. Това обстоятелство пък е счетено да рефлектира върху изпълнението на договорните задължения на влогоприемателя (ищеца) да пази и върне получената движима вещ, както и да не се разпорежда с нея (чл. 250, чл. 253 и чл. 257 ЗЗД), т. е. го прави неизправна страна по договора за влог и го лишава от възможността да получи уговореното възнаграждение. Неоснователността на главния иск е обусловила изхода на спора и по акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, също с неговото отхвърляне. За неоснователни са приети и претенциите спрямо ответника – физическо лице (Щ. Д.) по съображения, че по делото не е установена договорна връзка на този ответник с ищцовото дружество и уговорена солидарна отговорност с ответното дружество (чл. 121 ЗЗД).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и по отношение на които счита, че са налице предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставените въпроси са със следното съдържание:

1. „Какъв е договорът, сключен между страните въз основа на Общите условия на договора с ползватели на услуги, предоставени от „Анжел – ойл - 2005“ ЕООД в обект „Автогара“ [населено място] – за наем или за влог?“.

2. „Налице ли са договорни отношения между ищеца и ответника Щ. М. Д.?“

Обосновка на специалните предпоставки на сочените селективни основания липсва.

Искането за допускане на обжалването не може да се уважи.

Така формулираните питания не удовлетворяват общо основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като нямат характера на въпроси по тълкуване и приложение на относима към спора на страните материална или процесуална норма, а налагат преценка на доказателствата по делото и по конкретно на съдържанието на договора, от който ищецът извежда претендираното спорно право. Като фактологично обусловени отговорите на поставените въпроси са свързани с преценка правилността на изводите на въззивния съд относно естеството на сключения между страните договор и правната квалификация на предявения главен иск, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и се извършва едва след допускане на касационното обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Наред с изложеното, страната не е обосновала и допълнителния селективен критерий - нито в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито в тази по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е друго и самостоятелно основание да се откаже допускане на обжалването.

В заключение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.