Определение № 50493 от 04.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1813/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 180 от 08.04.2022 г. по в. т. д. № 558/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260029 от 19.02.2021 г., постановено по т. д. № 264/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, като краен резултат застрахователното дружество е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД да заплати: на Сълзица В. М. и П. В. М. - по 150 000 лв., представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили от смъртта на тяхната майка – В. И. М., починала в резултат на ПТП на 16.11.2017 г., както и по 500 лв. - обезщетение за причинените им имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 10.05.2018 г., до окончателното изплащане на главниците; на В. П. М., действащ чрез своя баща и законен представител – П. В. М. - сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, настъпили в резултат на смъртта на неговата баба – В. И. М., както и сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди – болки и страдания (телесни увреждания), в резултат на същото ПТП, ведно със законната лихва, считано от 25.04.2018 г. до окончателното изплащане на главниците. В касационната жалба се излага, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради наличието на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че предявените от Сълзица М. и П. М. искове са недопустими, тъй като виновният за настъпването на ПТП водач – В. М., е техен баща, а те са негови единствени наследници по закон, които наследяват и пасива на наследството, вкл. задължението да отговарят за обезщетяване на вреди от деликт. По тази причина ищците нямат качество на трето увредено лице по смисъла на чл. 477, ал. 3 КЗ, доколкото съвместяват качества на кредитор по чл. 432 КЗ и на длъжник по чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ във връзка с чл. 60 ЗН, а това изключва правния им интерес от предявяване на исковете, предмет на настоящото производство. Регресните права на касатора се извеждат от обстоятелството, че виновният водач е управлявал МПС след употреба на алкохол с концентрация в кръвта над 0.5 промила, който факт е установен с официален свидетелстващ документ – Протокол № А-405 от 21.11.2017 г. за химическа експертиза за определяне на концентрацията на алкохол в кръвта. На следващо място се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в нарушение на принципите на диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, съгласно чл. 6 и чл. 9 ГПК, като е приел за оборена доказателствената сила на официален свидетелстващ документ, какъвто е Протокол № А-405 от 21.11.2017 г., без да е открито производство по чл. 193 ГПК и без заявено такова искане от насрещната страна; както и че е допуснал в нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 2 и чл. 194, ал. 1 ГПК гласни доказателства и комплексна съдебномедицинска и химическа експертиза за опровергаване на съдържанието на същия документ. Излагат се и доводи, че присъдените на Сълзица М. и П. М. обезщетения са силно завишени и неотговарящи на реално претърпените от тях душевни болки и страдания, както че не е съобразена съдебната практика относно размерите на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди по сходни случаи. Поддържа се, че съдът е приложил неправилно и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е приел липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, доколкото тя е пътувала без поставен обезопасителен колан и в МПС, управлявано от нейния съпруг, който е бил в състояние на тежко алкохолно опиянение. По отношение на решението по иска на В. М. за обезщетяване на неимуществените вреди, търпени от смъртта на неговата баба, се оспорва изводът на съда за материалноправната легитимация на ищеца, като формиран в противоречие с ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Твърди се, че не е налице предвиденото в тълкувателното решение изключение за разширяване кръга на лицата с право да бъдат обезщетени от смъртта на свои близки, тъй като събраните доказателства установяват съществуването на нормални, традиционни, обичайни семейни отношения между внук и баба, съответно наличието на естествена емоционална реакция от нейната загуба, но не и обстоятелства, обуславящи присъждане на застрахователно обезщетение. Релевира се и незаконосъобразност на извода на съда за това, че разпоредбата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ не следва да се прилага, както и неправилно приложение от страна на въззивния съд на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливото обезщетение. Поддържа се, че присъденото обезщетение е завишено и несъответно на действително претърпените вреди, определено е без извършване на цялостен анализ на конкретно установените по делото факти и обстоятелства от значение за размера на обезщетението, като не са съобразени обичайните и нормални за родствената връзка (баба – внуче) и за възрастта на детето отношения на ищеца с пострадалата. Оплаквания за завишен размер на обезщетението се правят и по иска за обезщетяване на претърпените от малолетния ищец неимуществени вреди поради причинените му телесни увреждания, доколкото се касае за леки травми, отшумели максимално бързо, с оглед младата му възраст, и без никакви негативни последици. Навеждат се доводи за неправилно приложение и на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като за претърпените неимуществени вреди от смъртта на В. М. те са идентични с изложените по-горе, а за останалите – поради приноса на пострадалия малолетен ищец, който е пътувал без поставен обезопасителен колан и в МПС, управлявано от неговия дядо с концентрация на алкохол в кръвта от 4.60 промила. На последно място въззивното решение се оспорва като неправилно и в частта относно присъдените законни лихви с аргумент, че съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИП в първоначалната й редакция, в периода от обявеното в страната извънредно положение до изменението на посочения законов текст на 09.04.2020 г. последиците от забавата отпадат и лихви не се дължат между частноправни субекти, каквито са и страните по делото, т. е. застрахователят не дължи законна лихва върху главниците за периода 13.03.2020 г. – 09.04.2020 г. С тези оплаквания се моли за обезсилване на въззивното решение в недопустимата му част, както и за неговата отмяна в неправилната и за постановяване на друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени в цялост, евентуално – уважени в по-ниски размери. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?; 2. Налице ли са за малолетния ищец всички предпоставки, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. по описа на ОСНГТК на ВКС, за да бъде същият материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди във връзка със загубата на неговата баба?; 3. Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди в съответствие ли е с постоянната практика па ВКС, изразена в т. 11 и др. на ППВС № 4/1968 г. и цитираните по-долу решения на ВКС?; 4. Следва ли да намери приложение § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ спрямо размера на търсеното от ищеца В. М. обезщетение за неимуществени вреди?; 5. Допустимо ли е констатациите в официален свидетелстващ документ да се считат оборени без надлежното оспорване и провеждане на успешно оспорване на документа?; 6. Трето увредено лице по смисъла на чл. 477, ал. 3 от КЗ ли е лицето, което по силата на универсално правоприемство при наследяване отговаря за причинените вреди? и 7. Разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно която от датата на извънредното положение (13.03.2020 г.) до датата на влизане в сила на изменението на члена (09.04.2020 г.) не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, императивна материалноправна норма, с която съдът следва да се съобрази, ли е? Наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с позоваване на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 1; Тълкувателно решение № 1 от 21.06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 92 от 17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о. и решение № 20 от 30.06.2020 г. по т. д. № 376/2018 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 2; ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 154 от 30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 142 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 3 и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 7. Поддържа се и наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на всички поставени въпроси. В постъпилия в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК съвместен писмен отговор на Сълзица В. М., П. В. М. и В. П. М., чрез процесуален пълномощник, се изразява подробно становище за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Моли се за присъждане в полза на пълномощника на адвокатско възнаграждение за производството по чл. 288 ГПК, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение по исковете за заплащане на обезщетение за претърпените от ищците Сълзица В. М. и П. В. М. имуществени вреди – разходи за погребение и съпътстващите го дейности от смъртта на тяхната майка В. И. М., е процесуално недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК, доколкото цената на тези искове не надхвърля законоустановения праг от 5 000 лв. за обжалваемост на въззивните решения, и следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата си част касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат по спорните между страните въпроси, въззивният съд е изложил следните съображения: По възражението за недопустимост на исковите претенции на Сълзица М. и П. М. съдът е приел, че правата на ищците произтичат от разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ, съгласно която увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380 КЗ. В случая ищците претендират обезщетение за вреди вследствие смъртта на свой родител – майка, като обстоятелството, че другият родител – техен баща, е виновният водач за настъпилото ПТП, не променя качеството им на кредитори и на трето увредено лице. Дори като наследници на починалия виновен за ПТП водач да носят отговорност за вредите, причинени от него, това не ги лишава от правото им на пряк иск за репариране на вредите, претърпени от смъртта на тяхната майка, който извод не се променя и при наличие на регресно право по смисъла на чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ, каквото в настоящото производство не е заявено и не е предмет на спора. Т. е. качеството им на кредитор по смисъла на чл. 432, ал. 1 КЗ би съществувало паралелно с качеството им на длъжник по смисъла на чл. 500 КЗ при евентуално наличие на основание за регресна отговорност като наследници на делинквента, но това не води до сливане на качествата на кредитор и длъжник в едно и също правоотношение. Не е споделена и тезата на ответното дружество, че доколкото отговорността на застрахователя е обусловена от отговорността на делинквента, за ищците липсвал правен интерес от предявяване на прекия иск срещу застрахователя, тъй като те не биха предявили иск за непозволено увреждане срещу баща си, за което са изложени конкретни съображения. По основателността на исковете съставът на въззивния съд е приел за установени всички елементи от фактическия състав на чл. 432, ал. 1 КЗ, а именно: - че ищците Сълзица М. и П. М. са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания от настъпилата смърт на тяхната майка В. М.; - че вредите са причинени виновно, в резултат на противоправно поведение на водача на лек автомобил марка „Фолксваген Пасат“, ДК [рег.номер на МПС] - В. П. М., който на 16.11.2017 г. предизвикал пътно-транспортно произшествие, като пресякъл двойна непрекъсната разделителна пътна линия на маркировка, отклонил се вляво, навлязъл в лентата за насрещно движение и се ударил в движещия се срещу него лек автомобил марка „Мерцедес Ц180“, ДК [рег.номер на МПС]; - че в резултат на удара на място са починали виновният водач и неговата съпруга В. М. – пътник на предна дясна седалка; - че е налице причинна връзка между противоправното поведение на водача и причинената вреда, както и застрахователно правоотношение с ответника, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност“, валидна към момента на ПТП. Относно обезщетенията за понесените от децата на починалата неимуществени вреди съставът на Апелативен съд – Пловдив е посочил, че при определяне на размера им, съобразно въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, следва да се съобразят обстоятелства като характер на увреждането, последици, възраст и обществено положение на увредения и в случай на смърт – връзката между пострадалия и претендиращия обезщетение, като се има предвид и личният характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на увреденото лице. След обсъждане на гласните доказателства съдът е приел, че ищците и починалите им родители са били в много близки отношения, семейството било сплотено; П. М. работел в Германия с баща си, но се прибирал често в България; Сълзица М. живеела и работела в София, но се прибирала всяка седмица в родния дом при майка си; връзката между майката и нейните деца била изключително силна; В. постоянно поддържала връзка с тях, като подпомагала сина си П. при отглеждането и възпитанието на детето му, както физически, така и финансово; била моралната опора на цялото семейство; внезапната ѝ смърт се отразила изключително негативно и върху двамата ищци и променила обичайния им начин на живот. Свидетелят дава конкретни показания за шоковото състояние на ищцата след узнаване за инцидента и силното й отчаяние; както и за непреодолимата мъка и болка и на двамата ищци от загубата на майка им, която не е отшумяла и понастоящем. С оглед горното съдът е приел, че справедливото обезщетяване е обусловено от следните факти: възрастта на увредените лица и семейния им статус – пълнолетни, със самостоятелен живот; възрастта на починалия родител – на 52 години; установените по делото отношения между пострадалата и ищците и интензитета на търпените в резултат на смъртта й душевни болки; внезапността на трагичното събитие; икономическите условия в страната към датата на деликта, стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, вкл. нормативно определените лимити на отговорност по застраховката „Гражданска отговорност“ като индиция за икономическата конюнктура. При съобразяване на тези обстоятелства справедливото обезщетение за причинените болки и страдания от смъртта на майката на ищците е определено в размер на 150 000 лв. за всеки, като е отчетено, че се касае за най-близката родствена връзка – тази между деца и родител, и нанесените неимуществени вреди са от непреодолим характер. По възражението за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД поради твърдяното непоставяне на обезопасителен колан, съдът е съобразил заключенията по САТЕ и СМЕ и предвид установения механизъм на ПТП и уврежданията по лекия автомобил вследствие косия централен удар, съпоставени с данните от СМЕ, е извел извод, че леталният изход за В. М. би настъпил и в двата случая – със или без поставен обезопасителен колан. Изложил е, че причината за смъртта й е тежка и несъвместима с живота съчетана черепно-мозъчна, гръдна и опорно-двигателна травма, довела до масивен вътрегръден кръвоизлив и спиране на сърцето за минути. Според вещото лице по СМЕ, тя е била с поставен предпазен колан, но при конкретните обстоятелства смъртта й е била неизбежна. Вещото лице по САТЕ също е категорично в извода си, че към момента на произшествието пострадалата е била с обезопасителен колан. За неоснователно е прието и въведеното възражение за принос на пострадалата поради това, че е пътувала с водач, който е бил в състояние на тежко алкохолно опиянение, съгласно данните от Протокол № А-405 от 21.11.2017 г. за химическа експертиза за определяне на концентрацията на алкохол в кръвта, според който изследването на кръвна проба на водача на автомобила В. М. при аутопсията на трупа е установило концентрация на алкохол от 4.60 промила. Въззивният съд не е намерил за основателно оплакването, че първата инстанция е приела за опровергана доказателствената сила на този документ без изрично оспорване и без да открие производство по реда на чл. 193 ГПК, като е посочил, че още с исковата молба е оспорено съдържанието на Протокол № А-405 от 21.11.2017 г., а такова оспорване се съдържа и в допълнителната искова молба. Приел е, че протоколът за химическа експертиза за определяне на концентрацията на алкохол в кръвта притежава характеристиките на официален документ само досежно извършените от длъжностното лице действия по анализ на кръвта, но не и по отношение на това, че кръвната проба е била надлежно извършена/взета. Доколкото протоколът е оспорен именно откъм неговата верност относно стоящи извън документа факти, а не относно неговата официална удостоверителна част и авторство, съдът е намерил, че по отношение на същия редът по чл. 193 ГПК е неприложим. Отчетено е обаче, че първоинстанционният съд е изградил изводите си за опровергано съдържание на Протокол № А-405 от 21.11.2017 г. необосновано и само въз основа на данните от досъдебното производство, а не на доказателства, събрани в исковото производство, независимо че такива са били своевременно ангажирани от ищците, като в тази част решението е постановено при допуснати процесуални нарушения. Поради това въззивният съд е уважил при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК подновеното пред него искане за събиране на свидетелски показания и комплексна съдебномедицинска и химическа експертиза за опровергаване съдържанието на протокола. От заключението на комплексната съдебномедицинска и химическа (токсикологична) експертиза е установено, че пробата от кръвта на водача е била донесена на ръка в хладилна чанта от служител в РУ - Септември на 20.11.2017 г. в 11.25 ч. и при изследването ѝ е отбелязано „с мирис на разложена органична материя“. Съдебномедицинските аутопсии обаче са извършени 4 дни по-рано – на 17.11.2017 г. и няма категорични данни как, от къде (анатомично) и от кого е взета кръвната проба от трупа на водача (от съдебен лекар или препаратор). С оглед заключението от аутопсията вещите лица са приели, че е възможно при секцията на стомаха част от течността, намерена в него, да е попаднала във вътрешността на трупа при вземането на кръвна проба от препаратор (а не от съдебен лекар) и да е настъпило замърсяване. Наличието на храносмилателни ензими води до бърз разпад на кръвната проба и продукция на специфична миризма „на разложено“, което обяснява направената в този смисъл констатация в протокола, подкрепяща извода на вещите лица за неправилен начин на вземане на кръвната проба. Според заключението на експертите, съгласно критериите в българската съдебномедицинска практика концентрацията на алкохол в кръвта от 4.60 промила отговаря на смъртоносно отравяне с алкохол – тежко коматозно състояние, което най-често завършва със смърт вследствие парализа на жизненоважни мозъчни центрове на дишането и на сърдечната дейност. Такова състояние клинично се характеризира с липса на чувствителност, липса на рефлекси, хипотермия, нарушение на хемодинамиката и дишането, възможна смърт. Тези клинични данни не могат да останат незабелязани от околните. Заключението на вещите лица, съпоставено с гласните доказателства, опровергава вероятността водачът да е употребил количество алкохол, който да доведе до концентрация в кръвта от 4.60 промила. Съдът е обсъдил показанията на свидетелка, срещала В. М. в деня на инцидента трикратно преди обяд, включително непосредствено преди отпътуването, която свидетелства, че поведението му било напълно адекватно, същият бил придружаван от съпругата си и внучето си, за което пазарували и това била причината да отпътуват за [населено място]. Тези показания отричат наличието на тежка степен на алкохолно повлияване и съответстващото ѝ общо състояние с нарушение на дишането, потискане на рефлексите и съзнанието. Инцидентът е настъпил само три часа по-късно (към 15.15 ч.), а според вещите лица концентрация на алкохол в кръвта 4.60 промила би се достигнала при употреба на 1 л. концентрат и прием на вино и бира – съответно по 3 л. и 8 л. Тази констатация пък изключва възможността за кратко време да бъде приет алкохол в посочените количества, който да доведе до установената в протокола концентрация. След подробен анализ на начина на вземане на кръвната проба и конкретно, че при аутопсията на трупа на В. М. е взета само проба от кръв със спорен произход, вещите лица дават заключение, че не е възможно обективно съдебно-токсилогично интерпретиране на концентрация на алкохол в кръвта на М. основно поради противоречивите данни относно мястото на вземане на пробата кръв, както и явното несъответствие на концентрацията на алкохол в кръвта с фактите и обстоятелствата, намерени по делото: Същият е шофирал; пробата с кръв е с мирис на разложено; не е взета проба за изследване от стомашното съдържимо или други биологични проби от трупа (в случая е било възможно вземане на проба урина, каквато е съдебномедицинската практика); няма свидетелски данни, че водачът е употребил алкохол преди да шофира; свидетелските показания на очевидци на състоянието на водача не кореспондират с установената при изследването концентрация на алкохола; има и разлика в изследваното количество кръв - 5 мл. и отразеното в Протокол № А-405/21.11.2017 г. количество – 10 мл. Изводът, че протоколът не отразява обективните относно водача обстоятелства се подкрепя и от показанията на свидетели на местопроизшествието веднага след инцидента, които са категорични, че в непосредствена близост с телата на починалите В. и В. М. не са усетили мирис на алкохол, какъвто би се проявил при такава степен на алкохолно повлияване. Относно иска на В. П. М. за обезщетяване на неимуществените вреди, настъпили в резултат на смъртта на неговата баба В. И. М., въззивният съд е изходил от разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, че материално легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, както и по изключение всяко друго лице, което е създало с починалия трайна и дълбока емоционална връзка и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. За да приеме, че малолетният ищец има право да получи обезщетение, въззивният съд е обсъдил събраните гласни доказателства, според които В. и починалата му баба са били в изключително близки отношения, тя е участвала активно в отглеждането и възпитанието му, подпомагала е развитието му физически и материално; създадената емоционална връзка между баба и внук е силно изразена и може да се определи като изключение от традиционно установената фамилна близост. Факт е, че в деня на инцидента В. е бил с баба си и дядо си, за да му пазаруват; неочакваната смърт на бабата се е отразила изключително неблагоприятно върху психическото състояние на детето, което е било и свидетел на смъртта й. След преценка на конкретните обстоятелства от обективна и от субективна страна въззивният съд е намерил, че справедлив еквивалент за претърпените от малолетния ищец болки и страдания от загубата на този изключително близък за него човек е сумата от 10 000 лв. В подкрепа на своя извод съдът е изложил и съображения относно детската психология в съответната възраст и способността на детето да има съзнателна и трайна емоционална връзка с неговия прародител. Възражението на застрахователя за приложимост на разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ бр. 101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г.) досежно размера на обезщетението, е намерено за неоснователно. Съставът на Апелативен съд – Пловдив е изложил съображения, че невъзможността обезщетението за неимуществени вреди за разширения кръг правоимащи лица да се ограничава с лимитни стойности се извежда от принципа на справедливост в чл. 52 ЗЗД, от който следва, че обезщетението за неимуществени вреди възмездява страданията и загубата на морална опора и подкрепа, понесени от увредените вследствие смъртта на техен близък. Това разбиране съответства и на прокламираните в Конституцията на РБ основни права на гражданите – съгласно чл. 56 от КРБ всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси, както и на основните принципи, общи за правото на държавите - членки на ЕС в областта на извъндоговорната отговорност, като правото на ЕС не предвижда максимални лимити, а минимални стойности на обезщетение за неимуществени вреди. Относно претендираното обезщетение за причинените на В. П. М. неимуществени вреди – болки и страдания (телесни увреждания) в резултат на процесното ПТП, въззивният съд се е позовал на заключението на съдебномедицинската експертиза, съгласно което след произшествието детето е прието за наблюдение и лечение в хирургично отделение на МБАЛ Пазарджик; поставена му е диагноза травма на други интраабдоминални органи и охлузвания в областта на челото вляво; в болнични условия детето е лекувано консервативно и е изписано на 19.11.2017 г.; при извършен преглед от специалист – педиатър – невролог, при разчитането на КТ на глава е установена малка кортикална хиподенска лезия вляво фронторатерално, множество малки хиподенски зони около окципиталните рога, острият посттравматичен синдром е вероятно мозъчно сътресение и малка асиптоматична фронтална контузионна лезия вляво. Според вещото лице контузията на главата с мозъчно сътресение и постконтузионното огнище в лявата челнотеменна област на мозъка са причинили на пострадалия разстройство на здравето, временно опасно за живота, като опасността се проявява в първите минути до дни след травмата и води до необходимост от хоспитализация, клинично наблюдение и лечение. При последващ консултативен преглед не са описани късни последици от черепно-мозъчната травма. При горната установеност относно вида и характера на уврежданията, интензитета на търпените болки и страдания, продължителността на оздравителния период, степента на възстановяване и ниската възраст на детето, съдът е намерил, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 10 000 лв. е справедлив паричен еквивалент на претърпените от В. М. болки и страдания. Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, защото пострадалият е пътувал в МПС, управлявано от водач в състояние на тежко алкохолно опиянение, е отхвърлено от въззивния съд по вече изложените съображения относно оборената доказателствена сила на Протокол № А-405/21.11.2017 г. за химическа експертиза за определяне на концентрацията на алкохол в кръвта. За неоснователно е намерено и възражението за съпричиняване на вредоносния резултат поради пътуване без поставен обезопасителен колан в нарушение на разпоредбата на чл. 137б ЗДвП, доколкото от заключението на СМЕ е видно, че травматичните увреждания на детето не са особено тежки за удар с такава голяма кинетична енергия, какъвто е бил ударът при процесното ПТП, т. е. то е било осигурено по начин, който да запази живота му. В същия смисъл е и заключението на САТЕ, според което въпреки високата кинетична енергия, погасена при разрушаването на автомобила, детето е оцеляло с леки травми, следователно то е било съответно обезопасено. С оглед горното въззивният съд не е приел за доказано, че В. М. е пътувал без обезопасителен колан или обезопасителна система по смисъла на чл. 137б от ЗДвП. По отношение началния момент на начисляване на законна лихва върху обезщетението от 10 000 лв. съдебният състав е посочил, че се прилага разпоредбата на чл. 429, ал. 3 КЗ и законната лихва се дължи от датата на предявяване на извънсъдебната претенция за обезщетение пред застрахователя, а именно - 25.04.2018 г. Отхвърлено е и възражението на застрахователя във връзка с чл. 6 ЗМДВИП по съображения, че цитираната разпоредба е ясна и не подлежи на разширително тълкуване, като касае само лихвите за забава на длъжници по договори за кредит и други форми на финансиране, предоставени от финансови институции. С оглед формулираните от касатора въпроси и правната воля на съда, изразена в обжалваното решение, по приложното поле на касационното обжалване настоящият съдебен състав намира следното: По жалбата срещу въззивното решение, постановено по исковете на децата на пострадалата В. М., не са налице основания за допускане на касационен контрол. По първия формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС относно процесуалните му задължения при постановяване на акт по същество, като са обсъдени подробно както доводите на страните, така и събраните по делото доказателства, относими към разрешаването на спора. Въпросът е поставен с оглед необсъждане задълбочено и в пълнота на оплакването, че ищците като наследници на виновния водач – техен баща, нямат право на исканото застрахователно обезщетение, тъй като отговарят за обезщетяване на нанесените от него вреди. По тази причина въпросът е свързан пряко с формулирания шести въпрос относно приложението на чл. 477, ал. 3 от КЗ. Независимо, че съдът не е цитирал изрично посочената разпоредба, той се е произнесъл в съответствие с нейния смисъл, като не е налице наведеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване, доколкото разпоредбата е ясна и не създава предпоставки за неправилно приложение, за да бъде тълкувана по реда на чл. 290 ГПК. Според текста й, трети лица с право на застрахователно обезщетение са всички увредени лица, с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди, както и всички правоимащи лица в резултат на неговата смърт. В случая ищците са правоимащи увредени лица от смъртта на тяхната майка, а не от смъртта на техния баща, поради което са материалноправно легитимирани по предявените искове, както е приел и въззивният съд. Третият въпрос е относно приложението на чл. 52 ЗЗД, като по него настоящият съдебен състав също не установява противоречие с практиката на ВКС, основана на постановките на ППВС № 4/1968 г. относно определяне размера на справедливите обезщетения. В обобщение, по посочените въпроси не се доказва поддържаното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Петият въпрос не съответства на правната воля на съда, който след преценка на обстоятелствата по делото е приел, че е налице както надлежно оспорване, така и надлежно оборване на констатациите по Протокол № А-405/21.11.2017 г. По тази причина същият не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за характеристиките, които според задължителните указания на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., т. 1 следва да притежава правният въпрос, за да обуслови произнасяне по реда на чл. 290 ГПК от касационната инстанция. Горното важи и за поставения седми въпрос, доколкото въззивният съд не е отрекъл императивния характер на разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, а е намерил същата за неприложима, за което е изложил съображенията си. Останалите формулирани от касатора въпроси не са относими към постановеното по отношение на Сълзица В. М. и П. В. М. въззивно решение. По жалбата срещу въззивното решение по исковете на В. П. М., действащ чрез своя баща и законен представител – П. В. М., настоящият състав на ВКС намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване на решението в частта, с която е определено обезщетение за претърпените от малолетния ищец болки и страдания в резултат от собственото му травматично увреждане, като по релевантните въпроси относно приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 6 ЗМДВИП важи изложеното по-горе. Налице са обаче предпоставките за проверка на правилността на въззивното решение в частта, с която в полза на този ищец е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата баба В. М.. Обжалването следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно предпоставките, при които съгласно Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. по описа на ОСНГТК на ВКС лица, извън посочените в ППВС № 4 от 25.V.1961 г. и ППВС № 5 от 24.ХІ.1969 г., са материалноправно легитимирани да претендират обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на техни близки, причинена в резултат на деликт. За разглеждане на касационната жалба в посочената част, касаторът „Дженерали застраховане“ АД следва да представи доказателства за предварително внесена държавна такса в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение