Определение № 60366 от 19.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2192/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 261865 от 08.04.2021 г., подадена от П. Д. З. чрез адвокат Г. Д. от АК - С., срещу въззивно Решение № 38 от 24.02.2021 г. по в.гр.д.№ 59/2021 г. на Окръжен съд - Сливен.

С въззивния акт е отменено изцяло първоинстанционното Решение № 260071 от 09.09.2020 г. по гр.д.№ 5794/2019 г. Районен съд - Сливен, поправено с Решение № 260306 от 10.12.2020 г. по същото гр.д.№ 5794/2019 г. и вместо това са отхвърлени като неоснователни предявените при условията на пасивно субективно съединяване от П. Д. З. против Т. Д. З., Р. Д. Д., Д. Д. Д. и С. Д. Д. искове, както следва: 1) с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД за обявяване нищожността на договор за дарение, оформен с н.а.№ 172 от 23.08.2019 г., т. ІV, рег.№ 10502, д.№ 617 на нотариус с рег. № *, вписан в СлВп с вх.№ 5304, дв.вх.№ 5294 от 27.08.2019 г., акт № 161, т. ХVІІІ, д.№ 3188/2019 г., по силата на който Т. Д. З., Р. Д. Д. и Д. Д. Д. са дарили на С. Д. Д. собствената си 1/8 ид.ч. от УПИ , кв. 32 по плана на [населено място], целият с площ 1 064 кв.м., при граници: изток – УПИ , УПИ , запад – УПИ , север – улица, юг – УПИ , ведно с всички подобрения и трайни насаждения, като релативно симулативен, прикриващ продажба; 2) с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД за прогласяване действителността на договор за покупко-продажба на 1/8 ид.ч. от процесния УПИ , кв. 32 по плана на [населено място], ведно с всички подобрения и трайни насаждения, като прикрит под формата на договора за дарение, обективиран в цитирания н.а. № 172 от 23.08.2019 г.; 3) с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗС за признаване правото на изкупуване на 1/8 ид.ч. от процесния УПИ **, кв. 32 по плана на [населено място], ведно с всички подобрения и трайни насаждения, за сумата 728,50 лв.; 4) с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗС за признаване правото на изкупуване на 6/8 ид.ч. от същия недвижим имот за сумата 4 500 лв.

Ответниците по касация Т. Д. З., Р. Д. Д. и Д. Д. Д. са подали писмен отговор чрез адвокат Е. Х. от АК - С., а ответникът по касация С. Д. Д. е подал отговор чрез адвокат Г. М. от АК – С.. Ответниците по касация са изразили становища, че касационната жалба е неоснователна, въззивното решение е правилно и липсват основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Въззивният съд е приел, че основният спор, с който е сезиран, почива на убеждението на ищеца, че при продажбата на идеални части от имота, съсобствен между него и ответниците с изключение на С. Д. Д., е следвало да бъде поканен да изкупи на основание чл. 33, ал. 1 ЗС идеалните части на последните по предпочитание. Спорът е концентриран върху въпроса дали лицето, което е придобило 6/8 идеални части от имота по силата на договора за покупко-продажба от 23.08.2019 г., обективиран в н.а. № 173, т. ІV, рег.№ 10504, д.№ 618/2019 г. на нотариус с рег.№ *, е било съсобственик, или е било трето лице. При първия вариант изискванията на чл. 33 ЗС биха били спазени и ищецът не би могъл да претендира признаване право на изкупуване. При втория претенцията би била основателна. В случая купувачът С. Д. Д. се легитимира като участник в съсобствеността чрез придобиване на 1/8 идеална част от имота от другите трима съсобственици – ответниците Т. Д. З., Р. Д. Д. и Д. Д. Д., като това е станало по силата на договор за дарение от 23.08.2019 г., оформен с н.а.№ 172, който договор не попада под санкцията на чл. 33 ЗС поради безвъзмездния му характер. Ищецът се стреми да елиминира ефекта на тази сделка, като атакува нейната валидност и по този начин се опитва да заличи настъпването на факта на възникване на съсобственост върху процесния имот между купувача С. Д. Д., ищеца и останалите ответници, което пък би открило пътя му за прилагане на разпоредбата на чл. 33 ЗС. Ищецът претендира съдът да се произнесе със сила на пресъдено нещо по обуславящия въпрос - относно нищожността на договора за дарение като привиден, прикриващ такъв за продажба. Въвежда и твърдение за нищожност на симулативната сделка поради липса на основание, което обаче е изведено (видно от релевираните твърдения) от същата предпоставка – ищецът счита, че няма основание за надаряване на последния ответник, тъй като целта е била той да закупи всичките 7/8 идеални части.

При така очертания спор, въззивният съд е счел, че преюдициалната претенция за относителна симулация на договора за дарение е неоснователна. Ключовият аргумент на ищеца за симулативността на дарението се изразява в твърдението, че първите трима ответници изначално са имали намерение да продадат изцяло дяловете си, а не са имали дарствени намерения спрямо последния ответник, който също е желаел да закупи имота. За доказване на тезата си ищецът е ангажирал гласни доказателствени средства. Въззивният съд детайлно е обсъдил показанията на двете групи свидетели: посочените от ищеца Т. И., Ц. Т. и С. С. и посочените от ответниците Ж. Х., Д. К. и К. К.. Относно показанията на свидетелите Т. и И. е съобразено, че изнесената от двете информация е състои единствено от възпроизвеждане на чуто „от съседи” (никой от които не е свидетел по делото), от неупоменати „хора от махалата” и от самия ищец. Прието е, че дори само тези обстоятелства са достатъчни да отнемат в голяма степен достоверността на показанията, още повече, че те не намират подкрепа в други доказателствени средства (гласни или писмени), събрани по делото. Освен това са изложени съображения, че самото съдържание на показанията не ползва тезата на ищеца. Свидетелките „са чули”, че „някакви цигани са оглеждали имота”, че „циганинът казал, че ще купува къщата”; заявяват, че никой, освен ищецът, не е почиствал двора или постройката; че ищецът не желае да го продава и че имотът е продаден за 10 000 лв., като втората свидетелка „е сигурна”, че ответниците не са предлагали на ищеца да го купи. Няма яснота както в представите, така и в показанията на свидетелите, за кой от двата съседни парцела (процесния УПИ ** или граничещ с него) става дума, нито някой от тях показва конкретно знание относно размера на правото на собственост на всеки от съсобствениците, както и какви и колко сделки в действителност са извършени. Никой от тях не е присъствал лично на разговори или преговори между някои от страните, нито на евентуално плащане на парични суми. Свидетелката С. пък възпроизвежда чуто от съпругата на ищеца, включително и предаден й от последната телефонен разговор (по време на който свидетелката е присъствала, чувайки само изявленията на съпругата на ищеца), относно това, че едната ответница й е съобщила, че ще продават другата седмица, без участието на ищеца, „двата имота за 10 000 лв. – по 5 000 лв. за всеки”. По чуто от ответника Д. пък, свидетелят К. цитира сума от 15 000 лв., без обаче никой от тях да разполага със същинско знание по въпроса, произтичащо от безспорен, лично възприет от тях, факт.

Въззивният съд е обобщил, че при съвкупния анализ на доказателствата не може да се изведе еднозначно заключение относно сделката с предмет дарение на 1/8 идеална част. Приел е, че доколкото на същата дата е сключена и сделка с предмет покупко-продажба на 6/8 идеални части, то свидетелските показания не са принципно несъвместими с обективно осъществилите се обстоятелства и не отнемат виталността на дарението. Свидетелите не са в особена лична близост със страните и е закономерно да не са запознати в детайли с правната конкретика на имуществените отношения; информираността им е обща, градяща се на слухове и собствени житейски предположения.

Посочено е, че конструкцията, ползвана от ответниците не е недопустима и е в съответствие с приетото с ТР № 5 от 28.11.2012 г. на ВКС по тълк.д.№ 5/2012 г. на ОСГК, че „когато с договор за дарение се отчужди идеална част от частта на дарителя в съсобствен имот в полза на трето за съсобствеността лице и останалата идеална част е прехвърлена впоследствие с договор за продажба на същото лице, без частта на дарителя да е предложена за изкупуване на първоначалните съсобственици съгласно чл. 33, ал. 1 ЗС, няма заобикаляне на закона по чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД”. Следователно убеждението на ищеца, изложено в обстоятелствената част на исковата молба, с което, без изрично да се позовава на основанието по чл. 26, ал. 1 ЗЗД „заобикаляне на закона”, се стреми да докаже, че поведението на ответниците е неправомерно, не може да бъде споделено по тези съображения. Единственият начин да се изобличи сделката по н.а.№ 172 от 23.08.2019 г. като покупко-продажба, е така да се разкрият действителните отношения между страните в конкретния момент и конкретно по повод това съглашение, че у съда да не остане никакво съмнение, че се касае за възмездна, а не за безвъзмездна сделка. От свидетелските показания на ищцовите свидетели не може да се заключи еднозначно, че слуховете за „продажба” касаят цялото право на собственост, намиращо се в патримониума на тримата ответници, най-малкото, защото свидетелите говорят за „целия имот” или „за двата имота”, докато самият ищец притежава идеална част от този, предмет на сделките, и това му право е зачетено. То не е накърнено посредством тях, тъй като ответниците са се разпореждали безвъзмездно и възмездно само със своите квоти от вещното право. Като аргумент не може да се изведе и от размера на продажната цена – свидетелите на ищеца говорят за 10 000 лв., свидетелят на ответника Д. К. – за 15 000 лв., но в договора за продажба е отразена цена от 4 500 лв. (надвишаваща данъчната оценка) и за плащането й не се спори. Тъй като официалната удостоверителна сила на нотариалния акт не се разпростира върху частта, в която са отразени изявленията за плащане на имота, а тя представлява частен свидетелстващ документ, съдът е приел, че доказателствената й стойност не е оборена с доказателствени средства с по-голяма доказателствена сила и плащане на продажната цена така, както е посочена, е осъществено. Плащане по договора за дарение не е доказано. Не е проведено успешно главно и пълно доказване – за да се разкрие симулативността на дарението чрез отричане на безвъзмездния му характер и то да придобие характеристиките на продажба, е необходимо да бъде отнесено недвусмислено някакво фактическо плащане на сума от С. Д. Д. на Т. Д. З., Р. Д. Д. и Д. Д. Д., към цел за овъзмездяване срещу привидно дарената 1/8 идеална част от имота. Това е единственото значимо обстоятелство, което би доказало твърденията на ищеца, тъй като, сами по себе си, първоначалните намерения на прехвърлителите да продадат и тази част от имота, са без значение, ако към момента на сключване на договора те са се трансформирали в дарствени такива. Щом вътрешните субективни преживявания не могат обективно да бъдат доказани, на доказване подлежи реално извършена насрещна престация, каквато обаче не е установена от страната, носеща доказателствената тежест относно този изгоден за нея факт. Ответниците носят тежестта да проведат насрещно непълно доказване и те са ангажирали гласни доказателствени средства, за да обосноват наличието на причина за надаряване на последния от тях с част от имота, без да отричат, че са желаели да получат парична сума за останалите свои части. Тяхната група свидетели съсредоточава показанията си върху помощта, оказана от ответника С. Д. Д. за почистване и подреждане на имота, извършено преди датата на двете сделки. Въззивният съд не е намерил причини да дискредитира показанията на свидетеля Х. само защото живее на съпружески начала с ответницата Р. Д. Д.. Обратното - именно това обстоятелство му дава пряк и непосредствен поглед върху събитията и доколкото неговите показания се подкрепят изцяло от показанията на свидетелите К. и К., въззивният съд е счел, че този факт е безспорно доказан. Съдът е приел, че всички показания в тази насока са плътни, конкретни, подробни и еднопосочни относно реално положените усилия от последния ответник да подпомогне първите трима в привеждането на процесния имот в добро състояние. Тези свидетели също посочват, че С. Д. Д. ще „купува имота”, отново обаче без конкретика относно действителния обем на правото. Направен е извод, че недействителността на дарението не може да се извлече недвусмислено и от тези доказателства, обратното – те обосноват мотив за него, доколкото такъв обичайно съществува в психиката на човека.

Относно въведеното от ищеца като съпътстващо основание за нищожност на дарението „липса на основание”, съдът е изложил, че сделките, предоставящи имотна облага, по начало са каузални, като е установена оборимата презумпция за съществуването на основание във всяка каузална сделка. Доказателствената тежест за оборването пада върху този, който твърди, че липсва основание. В случая обективираните в договора за дарение от 23.08.2019 г. изявления на страните сочат тяхната воля и описват целта на сключването му – постигане на транслативен вещно-правен ефект. Основанието е и целта – правото на собственост да премине по безвъзмезден начин от патримониума на дарителите в този на надарения. По начало е ирелевантно какви мотиви ръководят страните. Вътрешните причини, доколкото са резултат на осъществяване на правото на личен избор и свобода на волята, нямат значение. Защо прехвърлителят е избрал безвъзмезден способ не е елемент от фактическия състав на сключването на сделката. Щом не е доказано, че те са забранени от закона или неморални, те не подлежат на обсъждане. Прието е, че в действителност ищецът смесва самостоятелното основание за нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 4 – „липса на основание”, с обикновеното „основание” в житейския смисъл на „причина”, „вътрешна мотивация” за извършване на дадено действие, като в случая се стреми да отрече наличието на такава и по този начин индиректно да изобличи привидността на дарението – тоест – фактическото му правно основание е отново това по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД – привидност.

В обобщение, при съпоставката и анализа на всички показания е прието за установено, на първо място, че никое изявление не съдържа въобще прецизна и категорична информация (различна от отразената в н.а.№ 173) каква точно сума са получили Т. Д. З., Р. Д. Д. и Д. Д. Д., и на второ – нямат връзка с обстоятелства и факти, които могат да се привържат точно към договора за дарение по н.а.№ 172. Така липсват данни първите трима ответници да са получили цена на дарената част от имота към или дори след момента на дарението, а сумата, за която е доказано, че са получили, е платена като цена при продажбата на останалите техни части от имота. Свързващ двата юридически факта елемент би бил целта на извършеното плащане, но няма дори индиция, че Т. Д. З., Р. Д. Д. и Д. Д. Д. са получили пари за или заради извършеното в по-ранен момент дарение и така то да се превърне с обратна сила в продажба. Доколкото не е доказана фактически извършена насрещна престация със същата кауза, то преследваната от страните цел е осъществена адекватно и законосъобразно. Липсата на такова плащане, което би било косвен довод за наличието на друга кауза, отблъсва твърдението, че страните са имали различно, освен явно предложеното намерение. Прието е, че нищо не опровергава защитната теза на ответниците относно събитията: че ответникът С. Д. Д. е изразил желание да купи имота; че той е оказал помощ за почистването му; че първите са му дарили малка част от своето право на собственост; че това го е направило съсобственик и той е закупил останалите техни части при договорени помежду им условия, които касаят само възмездната сделка.

Прието е за недоказано по безспорен начин, че Т. Д. З., Р. Д. Д. и Д. Д. Д. са получили от купувача (лично или чрез друго лице) някаква парична сума, която да представлява точно продажна цена точно на дарената от тях 1/8 идеална част. Доводът на ищеца, че е платена сума от 10 000 лв. (за което липсват солидни и надлежни доказателства) и следователно в нея математически е калкулирана и дарената част, не издържа критика. Купувачът е заплатил по договора за продажба обща сума само за 6/8 идеални части (дали тя е била вярно отразена в н.а. е ирелевантно към настоящия спор). Цената на имота е предмет на договаряне и страните са свободни да я установят в точката на съвпадение на насрещните им волеизявления. Съдът не е властен да осъществява контрол над нея, доколкото същата надвишава данъчната оценка на имота, която се приема за долен лимит. Никъде купувачът не е адресирал изрично част от престацията към договора за дарение, няма доказателства, че тя е нещо различно от престация за 6/8 идеални части от имота и представлява закъсняло изпълнение на задължение за плащане на цена по друг, скрит договор, сключен между тях, с предмет продажба на 1/8 идеална част от имота. Необходимо е и двете страни по дисимулираната сделка да имат съзнанието, че определена престация има конкретна цел, в случая – че целта на това плащане е престиране на продажна цена по прикритата продажба. Прието е, че със събраните доказателства такъв извод не може да се обоснове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК ?;

2. Дължат ли се от въззивния съд съображения защо въззивната инстанция не споделя извода на първоинстанционния съд, който е възприел свидетелските показания, които са се отразили върху резултата от материалноправния спор?

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 3897/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216/2008 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр.д.№ 3719/2018 г. на ВКС, І г.о., Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр.д.№ 191/2017 г. на ВКС, ІV г.о.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

По поставените от касатора въпроси относно начина, по който съдът е длъжен да процедира при установени противоречия между свидетелските показания и необходимостта от излагане на мотиви защо се дава вяра на едни или други свидетели е налице трайно установена практика на ВКС, включително цитираната от касатора (Решение № 250 от 21.12.2015г. по гр.д.№ 3897/2015г. на ВКС, І г.о., Решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 52 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г. на ВКС, І г.о., Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 65 от 30.07.2014 г. по гр. д. № 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр.д.№ 191/2017 г. на ВКС, ІV г.о.), според която съдът дължи обсъждане на всички доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, като мотивира кои кредитира. Съдът не може да основе изводите си на произволно избрани доказателства. При преценка на свидетелските показания съдът първо установява дали е налице противоречие в показанията и ги съпоставя с останалите доказателства по спора, като излага съображения налице ли са основания за недаване вяра на показания и защо. Когато по отделен факт свидетелските показания се разминават, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил, без да оцени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите и да съхрани впечатленията си, както и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. Не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани и ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели.

В настоящия случай въззивният съд подробно е обсъдил свидетелските показания по делото, като е посочил кои конкретни, релевантни за спора, факти приема за установени и кои не, съпоставил е свидетелските показания помежду им и с приетите писмени доказателства; обсъдил е и противоречията между показанията на свидетелите, като е изложил мотиви относно това кои кредитира и по какви съображения и кои - не. Съдът е дал обосновка защо дава вяра на определени доказателства и какво го мотивира да не кредитира други. Даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси е в съответствие с горепосочената практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

С оглед изхода на настоящото производство, касаторът дължи на ответниците по касация разноските им за защита пред ВКС, както следва: на Т. Д. З., Р. Д. Д. и Д. Д. Д. – сумата 300 лева, а на С. Д. Д. – сумата 500 лева, представляващи договорени и заплатени в брой възнаграждения за по един адвокат на всяка група ответници поотделно (л. 62, л. 70).

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение