Определение № 2769 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1504/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. А. Л., М. Д. Л., С. Г. С. и Д. К. М. чрез пълномощника им адв.Н. А. срещу определение № 88 от 27.02.2026г. постановено по ч.гр.д. № 68/2026г. на Апелативен съд-Пловдив, с което е потвърдено протоколно определение от 15.01.2026г. по гр.д. №1066/2025г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е върната исковата молба на жалбоподателите и е прекратено производството по предявения от тях срещу Община Пловдив иск за установяване, че ответникът не е собственик на ПИ *** по КККР на Пловдив, с адрес: район З., [улица], с площ 1655 кв.м., урбанизирана територия, начин на ползване: друг вид застрояване. В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно, тъй като съдът е направил извод за завършена реституционна процедура само по формални външни белези и е отказал да извърши косвен съдебен контрол върху постановения отказ, както и върху самото съдебно решение с административен характер. Решението на ПК при непроведена процедура по чл.11 ППЗСПЗЗ се явява нищожно и административният орган през 2008г. сам е ревизирал становището си и е започнал процедура по чл. 11, ал.4 ППЗСПЗЗ за определяне на застроената и свободната площ, като е било издадено удостоверение по чл. 13 ППЗСПЗЗ. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд по въпросите: 1/ може ли съдът да упражни косвен съдебен контрол върху решение на ПК за отказ за възстановяване на земя при положение, че не е изпълнена предвидената в закона и правилника процедура по възстановяване на земи в строителните граници; 2/ спазени ли са законовите изисквания на възстановителната процедура за земеделска земя, която е включена в регулация и по какъв правен ред следва да се проведе и завърши такава процедура с постановяване на решение на ПК; 3/ неспазването на нормативно предвидените изисквания, свързани с провеждането на тази процедура опорочава ли същата и издадения административен; с други думи: действителен ли е постановения отказ при неспазване на процедурата по издаването му. Твърди се противоречие с Решение № 640 от 30.10.2024г. по гр.д. № 4910/2022г. на ІІ г.о., Решение № 95 от 09.02.2021г. по гр.д. № 3066/2019г. на І г.о., Решение № 414 от 06.02.2012г. по гр.д. № 1117/2010г. на І г.о., Решение № 225 от 06.07.2011г. по гр.д. № 559/2010г. на ІV г.о. Ответникът по частната жалба Община Пловдив изразява мотивирано становище, че не следва да се допуска касационно обжалване и че обжалваното определение е правилно. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Отрицателният установителен иск е предявен от настоящите жалбоподатели В. А. Л., М. Д. Л., С. Г. С. и Д. К. М. в качеството им на наследници на А. Х. Л., починал през 1977г., който е бил собственик на нива от 10,186дка в землището на [населено място]. Ищците сочат, че с решение от 07.06.1993г. на ОбПК-Пловдив им била възстановена в стари реални граници част от нивата с площ от 4,346дка, а за останалите 4,814дка били уведомени, че не се възстановяват, тъй като попадат в регулация и са застроени. Ищците искали от ПК да бъде инициирана административна процедура по чл.11, ал.2 ППЗСПЗЗ за определяне на застроената и свободната площ, с оглед издаване на удостоверение и скица по чл.13, ал.4 и ал.5 ППЗСПЗЗ. Такива били издадени на 18.04.2008г. и според тях цялата площ на стария имот №* по комасационния план от 1940г. е 9803кв.м., от които 6038кв.м. са свободни, а останалите 3765кв.м. са застроени със сгради и елементи на техническата инфраструктура. От определената свободна площ от 6038кв.м. им е възстановена с решението от 1993г. само такава от 4,346дка, а разликата от 1692кв.м. не е възстановена. Въпреки издадените удостоверение и скица по чл.13, ал.4 и ал.5 ППЗСПЗЗ ПК не издала ново допълнително решение за възстановяване на посочената разлика. При тези обстоятелства ищците считат, че административната процедура по възстановяване не е завършена. Междувременно, през 2010г. цялата свободна площ от 6038 кв.м., в която попада и възстановената земя, е включена в регулация и е отреден УПИ * за жилищно и обсл. застрояване, заснет по одобрената през 2009г. КК на [населено място] като ПИ с ИД №*** с площ от 4345кв.м., а след изменение ПИ ***. Останалата невъзстановена свободна площ от 1692кв.м. първоначално била заснета като ПИ с ИД №***, а след изменение през 2023г. и понастоящем като ПИ с ИД №*** с площ от 1655кв.м. за друг вид застрояване. За този имот няма съставен акт за общинска собственост, но в регистъра на СГКК-Пловдив имотът се води общински без документ за собственост. Въз основа на горното ищците извеждат правния си интерес да отрекат правата на общината. С допълнителна молба са обосновали интереса си и с факта, че по искане на общината е допуснато изменение в кадастралната карта, с което е променена югозападната граница на имота, като една част от него е отредена за разширение на улицата; одобрена е схема за поставяне на преместваеми гаражни клетки. С отговора на исковата молба Община-Пловдив е заявила, че никога не е претендирала правото на собственост върху имота, че записът в кадастралната карта няма вещно правно действие и в случая е налице незавършена реституционна процедура по възстановяване на земеделска земя по реда на ЗСПЗЗ. След прилагане на реституционната преписка представителят на общината е взел становище, че реституционната процедура е приключила, което обуславя липса на интерес от водене на иска. От приетата реституционната преписка на наследниците на А. Х. Л. съдът е установил, че е налице решение от 07.06.1993г., с което собствеността се възстановява за площ от 4,346дка, а за разликата от 5,654дка е постановен отказ, тъй като 4,814дка попадат в регулация и са застроени, а 0,848дка представляват разлика в измерването. Този отказ е обжалван от наследниците и с решение по гр.дело №10844/1993г. на Районен съд-Пловдив жалбата им е отхвърлена. След това с решение на ПК от 24.01.2001г. е определено правото на обезщетение за признатите, но невъзстановени 4,814дка; с решение от 25.11.2005г. е определено обезщетение със земя и с поименни компесаторни бонове с посочена стойност; с решение от 08.08.2008г. на ОбСЗ е определено и реалното обезщетение със земя. При тези констатации първоинстанционният съд е приел, че административната процедура по възстановяване на правото на собственост е приключила и не е налице твърдяната възможност за придобиване на права, поради което производството по делото е недопустимо. Затова го е прекратил. В обжалваното определение въззивният съд е посочил, че правният интерес е обоснован с възможността ищците да придобият права, каквато хипотеза е изрично е посочена в т.1 от Тълкувателно решение №8/2012г. на ОСГТК. Ищците считат административната процедура по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ за неприключила. Тук съдът е разяснил, че реституцията на имоти по ЗСПЗЗ се реализира посредством административно производство с постановяване на решение по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост в нови или стари реални граници, което има конститутивен ефект. Такъв ефект има и съдебното решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността след отмяна на постановения от ОбСЗ отказ, съгласно чл.177, ал.1 АПК. Когато решението засяга права на трети лица, които не са участвали в административното производство по неговото издаване и то им се противопоставя, в исковото производство по разрешаване на породения от това спор за материално право е допустимо гражданският съд да се произнесе инцидентно по валидността и материалната законосъобразност на административния акт, съгласно чл.17, ал.2 от ГПК. Когато с решението на административния орган е постановен отказ за възстановяване на правото на собственост, както в случая, неговата валидност и законосъобразност може да бъде преценявана само при обжалването му в рамките на предвиденото за целта административно производство, което в случая е и сторено, като същият е потвърден със съдебно решение, но не и инцидентно и преюдициално в исковото производство, противно на доводите в частната жалба. Обстоятелството, че след влизане в сила на отказа на жалбоподателите са издадени удостоверение и скица по чл.13, ал.4 и ал.5 ППЗСПЗЗ не води до възобновяване на административното производство по възстановяване на собствеността. При проведен пряк контрол за законосъобразност на отказа и постановено съдебно решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, както е в случая, то възобновяване би било допустимо само при отмяна на съдебното решение по реда на чл.237 и сл. АПК, доколкото производството по чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ във връзка с чл.99 и сл. АПК по отмяна или изменение е допустимо само по отношение на влезли в сила административни актове, които не са били оспорени пред съда. В заключение съдът е счел, че производството по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ по отношение на процесния имот е приключило с влязъл в сила след обжалването му отказ, ищците нямат възможност да придобият право на собственост по реституция върху процесния имот, в защита на каквото са предявили иска, поради което за тях не е налице правен интерес от предявяването му и същият е недопустим. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира че такива липсват. И трите формулирани правни въпроси се свеждат до това дали може да бъде извършван косвен съдебен контрол и преценка за законосъобразност на проведената реституционна процедура и по-конкретно на постановения отказ за възстановяване, за който се твърди, че е издаден при неспазване на законовата процедура. Въпросите, както са поставени, не са определящи за изхода на спора. Те не държат сметка и не засягат решаващото съображение на съда, обосновало извода, че реституционната процедура е приключила. А това е фактът, че отказът на ПК за възстанови претендирания имот, който попада в строителните граници и е застроен, е бил обект на пряк съдебен контрол и е потвърден от съда. В тази ситуация не съществува възможност за преразглеждане на отказа на административния орган по реституцията. Разпоредбата на чл. 14, ал.7 ЗСПЗЗ, създадена с изменението на закона в ДВ бр.45/1995г., предвижда ред и срокове за отмяна или изменение решението на ПК /сега ОСЗ/ при откриване на нарушения на закона и правилника, на нови обстоятелства или на нови писмени доказателства от съществено значение. Същевременно, изречение второ на разпоредбата сочи, че този ред не се прилага, когато за същите земи има влязло в сила съдебно решение. Това изречение съществува във всички последващи редакции на чл. 14, ал.7, вкл. и към настоящия момент. В конкретния случай именно поради наличието на влязлото в сила съдебно решение, потвърждаващо отказа, е невъзможно да бъде възобновена процедурата по реституция и затова тя се явява приключила. Косвен съдебен контрол върху административния акт за отказ не може да бъде извършван в настоящето производство, защото върху акта е проведен пряк съдебен контрол и актът се противопоставя на страна, която е участвала в административното производство и за която съдебното решение има задължителна сила - чл. 177 АПК, чл.17, ал.2 ГПК. (Аргументи за това и в мотивите на Тълкувателно решение № 5/2011г. на ОСГК). Тук следва да се уточни, че към 07.06.1993г. когато е постановено решението на Поземлената комисия за отказ първоначалната разпоредба на чл. 11 ППЗСПЗЗ е отменена, а разпоредбата на чл. чл.13, ал.4 ППЗСПЗЗ изисква при възстановяване на право на собственост върху имоти в строителните граници на населените места да бъде представено удостоверение от техническата служба на общината, че имотът е нанесен в кадастралния план. С изменението на ППЗСПЗЗ в ДВ бр. 48/1995г. е създаден нов чл. 11, който въвежда изискването при възстановяване на право на собственост върху имоти в строителните граници на населените места да се представя удостоверение и скица по чл. 13, ал.4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ; съответно е изменена ал.4 и са създадени ал.5 и 6 на чл. 13, в които се урежда съдържанието на удостоверението и на скицата. Предвид това няма как да се изисква при постановяване на решението да бъдат съобразени разпоредби, която не са били приети. По-късно, при извършената голяма промяна в ЗСПЗЗ в ДВ бр. 98/1997г., която обхваща и възстановяването на земи в строителните граници - чл. 10, ал.7, с преходните и заключителни разпоредби - §34 е дадена възможност на заинтересуваните лица в тримесечен срок от влизане на закова в сила да поискат от поземлената комисия да отмени решенията, с които е отказано да им бъде възстановена собствеността върху земеделски земи на основание на отменените, съответно изменените разпоредби. По делото няма данни да е направено такова искане от ищците. Независимо от горните разяснения, липсва противоречие на обжалвания акт с посочената практика, която не разглежда подобни случаи. В Решение № 414 от 06.02.2012г. по гр.д. № 1117/2010г. на І г.о. е посочено, че към 1992г. разпоредбите на чл.11 ал.1, чл. 13 ал.5 и 6 /обнародвани ДВ бр.48/95г./ и чл.13а ППЗСПЗЗ не са действали (същото е прието и в обжалвания акт). Дадено е разрешение, че при спор за собственост по възражение на Държавата съдът разполага с правомощието да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението, с което е възстановено правото на собственост върху недвижим имот по реда на ЗСППЗ. Решението е постановено преди Тълкувателно решение № 5/2011г. на ОСГК. Отделно, в този казус няма данни за проведен пряк съдебен контрол върху административното решение. Решение № 95 от 09.02.2021г. по гр.д. № 3066/2019г. на І г.о.разрешава въпроса за допустимостта и обхвата на косвения съдебен контрол върху реституционен административен акт в случаите, когато върху него е проведен пряк съдебен контрол, когато този акт се противопоставя на лица, които са придобили права от държавата след началото на реституционния процес. Дадено е разрешение, че когато заповедта на кмета по чл. 11, ал.4 ППЗСПЗЗ е била предмет на пряк съдебен контрол, постановеното решение обвързва държавата и нейните правоприемници. Този въпрос не е релевантен за настоящия спор. Решение № 225 от 06.07.2011г. по гр.д. № 559/2010г. на І г.о.(неправилно посочено от жалбоподателя като такова на ІV г.о.) е по въпроса за правното действие на решение на поземлената комисия /ОС “Земеделие”/ за възстановяване на собствеността, което не е придружено със скица, като изрично е посочено, че изискването към решението да се прилага скица на имота е въведено с изменението на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ с изменението в ДВ, бр. 45/1995 г., съответно с изменението на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ по ДВ, бр. 48/1995 г. Този въпрос също няма отношение към настоящия спор. В Решение № 640 от 30.10.2024г. по гр.д. № 4910/2022г. на ІІ г.о. касационното обжалване е допуснато по въпроса: приключена ли е реституционната процедура по ЗСПЗЗ когато възстановяването на собствеността е постановено с решение на органа по поземлена собственост след влязло в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, предхождано от издадено удостоверение по чл. 13, ал. 5 ППЗСПЗЗ и скица към него, ако не е изработен помощен план по чл. 13а ППЗСПЗЗ (в редакцията след ДВ, бр. 31 от 2003 г.). Доколкото разглежда по-нови по време редакции на закона и правилника това решение също е неотносимо. Решение № 67 от 10.04.2014г. по гр.д. № 5615/2013г. на І г.о. касае реституция по ЗВСНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., но акцентира върху принципа, че косвен съдебен контрол е изключен когато е проведен пряк съдебен такъв предвид новата правна уредба в АПК и ГПК. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по повдигнатите въпроси. Не се разкрива основание за касационен контрол и по служебно приложимите основания по чл. 280, ал.2 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.