Определение № 3240 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2552/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. П. В., И. Е. В. и Л. Е. В., против решение № 436 от 20.11.2023 г. по гр. дело № 603/2023 г. по описа на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение, поправено с решение № 124 от 23.06.2023 г., постановени по гр. дело № 1153/2021 г. по описа на Радомирски районен съд, с уважен по отношение на тях иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК на стопанска сграда – телчарник, с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. Радомир. Касаторите поддържат, че обжалваното въззивно решение е недопустимо поради липса на надлежна процесуална легитимация на ищците като правоимащи по чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ, респ. като наследници на правоимащи с право на дялове от имущество на организации по пар. 12 ПЗР от ЗСПЗЗ, предявяване на чужди права и произнасяне извън обема на претендираните права, и неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искат обезсилване на обжалваното решение или неговата отмяна. Претендират разноски. Обосновават искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с недопустимост на решението по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и с наличие на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставят следните правни въпроси: 1. Налице ли е активна процесуална легитимация за ищците да водят настоящия процес по предявения положителен установителен иск за право на собственост върху стопанска сграда телчарник, с идентификатор *** и имат ли същите качеството на правоимащи лица или на наследници на правоимащи по смисъла на чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ; 2. Допустимо ли е със съдебното решение да се признае право на собственост върху целия обект на спора само за ищците, при наличие на изрично твърдение от тяхна страна, че същите са само част от общото събрание на правоимащите по чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ; 3. Допустимо ли е ищците да бъдат признати за собственици на сградата при равни права, при положение, че в исковата молба всеки от тях е предявил претенция, че е собственик на конкретно определени идеални части от сградата. Извеждат с тези въпроси довод за постановяване от въззивния съд на недопустимо решение и несъответствие на същото с разрешенията по тях, дадени в ТР № 1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60 от 19.04.2021 г. по гр. дело № 3359/2020 г. на ВКС, I г.о., решение № 69 от 07.07.2020 г. по т. дело № 1545/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 26 от 15.03.2022 г. по гр. дело № 2559/2021 г. на ВКС, III г.о., и решение № 9 от 18.07.2022 г. по гр. дело № 2476/2021 г. на ВКС, I г.о.; 4. Допустимо ли е ищците да притежават правото на собственост на две правни основания - от една страна да са собственици на процесната сграда като правоимащи, закупили я на търг чрез техен представител, а от друга страна придобили я на оригинерно правно основание по давност. Посочват противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос с решение № 102 от 18.06.2019 г. по гр. дело № 2251/2018 г. на ВКС, I г.о., и 5. В какво качество е участвал наследодателят на ответниците Е. В. при проведения търг за закупуване на активи от бившето ТКЗС „Колош планина“, [населено място] и при сключване на договора за покупко-продажба от 14.09.1994 г. - в лично качество или като пълномощник на правоимащите. Поддържат, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, а по него липсва съдебна практика. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационната жалба – ищците Н. В. Л., В. Ф. Л., В. Д. Д., П. Д. Д., Ю. И. Г., Л. И. Н., Г. Х. С., Ц. С. С., Л. С. Х., С. Е. А., С. К. К., Д. П. К., Б. П. Б., С. Е. А., А. Е. А., М. Е. А., К. Г. Р., В. М. С., Г. М. С., О. Р. Д., Н. Р. Д., А. Р. Д., с участието на последните трима от които производството е продължило на основание чл. 227 ГПК като правоприемници на починалия Р. Г. Д. (определение от 18.05.2023 г.), В. М. М., Г. М. Г., В. К. Т., С. М. Т., Д. М. В., К. С. Т., С. С. С., Й. С. П., В. С. М., В. Е. Ц., Й. И. А., С. А. С., Я. А. С., К. С. А., И. К. С., Б. К. С., Й. С. С., А. Д. Т., Ю. Д. В., И. К. М., К. Б. М., Т. Б. М., В. Д. Д., Ю. В. Д., Д. В. В., К. В. А., Н. В. А., А. К. А., М. Л. В. и П. Л. М., чрез процесуалния им представител, са подали писмен отговор на касационната жалба, в който се излагат съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение с уважен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК на стопанска сграда, представляваща телчарник и с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], въз основа на придобивна давност, въззивният съд е приел за установено, че по протокол от 26.08.1994 г. от проведено общоселско събрание на правоимащи на [населено място] и техни наследници е взето решение Е. В. да ги представлява и участва като техен представител на търг за закупуване на имущество от прекратеното ТКСЗ „Колош планина“, [населено място]. Посочил е, че ликвидационният съвет на ТКСЗ „Колош планина“ е провел търг за обекти, намиращи се в стопанския двор на [населено място], според който Е. В. е спечелил търга за стопанска сграда, представляваща телчарник на стойност 176774 лева, внесени в касата на ТКЗС „Колош планина“ по фактура № 782 от 14.09.1994 г. с получател Е. В. и други правоимащи на [населено място], чрез талони на посочената стойност по направено изрично отбелязване във фактурата. Сключен е и договор за покупко-продажба от 14.09.1994 г. между ликвидационния съвет на ТКСЗ „Колош планина“ и Е. В.. За упражняването на твърдяната от ищците фактическа власт върху процесната сграда въззивният съд е обсъдил събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите Т. И., Г. А. и С. Г., заемали длъжността „кметски наместник“ на [населено място] последователно през процесния период и възпроизвеждащи непротиворечиво свои непосредствени впечатления за периодично провеждани търгове с имущество на ТКСЗ „Колош планина“, в които участвали член-кооператори с получени от тях бонове (талони), и за осъществяваната върху сградата фактическа власт през релевирания период. Прието е за установено въз основа на същите, че на проведеното през 1994 г. събрание на правоимащите на [населено място] за представляващ на всички за участие при наддаването за закупуване с техните бонове на процесната сграда е избран Е. В., като след провеждане на търга сградата (телчарник) се ползвала от правоимащите за складиране на земеделска продукция, която през годините са я и отдавали под наем на Г. Н., като с изтичане на срока на договора те продължили да я ползват по тяхно решение за съхранение на продукция, организирали частични ремонти на сградата, почиствали и косели прилежащия терен на сградата, за която след години разбрали, че е закупена от Е. В., а не от тях чрез него като представител на правоимащите. Наследниците на Е. В. не са стопанисвали сградата и не са предявявали претенции, че е тяхна собственост. При така приетите за установени факти въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на процесната сграда на твърдяното от тях основание – давностно владение, продължило повече от десет години, считано от 1994 г. и продължаващо понастоящем. Изложил е съображения, че същите притежават качество на лица по смисъла на чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ, респ. на техни наследници с право на дялове от имуществото на организациите по пар. 12 ПЗР на ЗСПЗЗ, каквато е представлявало ТКЗС „Колош планина“, [населено място], и които дялове се определяли от общото имущество по правилата, установени в чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 48 - 52 ППЗСПЗЗ, предвиждащи и специален ред за разпореждане с това имущество - чрез възлагане на лице с право на дял или ако няма желаещ - чрез търг по арг. от чл. 48, ал. 8 ППЗСПЗЗ, включващ и облекчена форма за продажба на недвижимото им имущество, и възможност за извършването й чрез пълномощник. При провеждането на търга за процесната сграда, след приключването на който е издадена фактура № 782 от 14.09.1994 г. и сключен договор за покупко-продажба от 1994 г., Е. В. е действал като пълномощник на всички правоимащи лица по чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ, поради което и при установеното от свидетелските показания именно от този момент ищците, респ. техните наследодатели са установили владение върху процесната сграда с демонстриране на собственически правомощия. С така установената от тях фактическа власт върху стопанската сграда, осъществявана и чрез отдаването й под наем, въззивният съд е приел, че те са упражнявали явно и несмущавано от никого владение в продължение на повече от десет години, считано от 1994 г. и продължаващо понастоящем, и извел извод за придобиване на собствеността от ищците въз основа на давностно владение в предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение не са налице поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 от ГПК за допускането му до касационно обжалване. По първите три въпроса, които са процесуалноправни по своя характер, се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, което е независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, съобразно и тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Тези въпроси са формулирани във връзка с оплакванията за липса на надлежна процесуална легитимация на ищците, предявяване на чужди права и произнасяне извън обема на претендираните права. Не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, включително и на посочените от касаторите основания. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск, т.е. на непредявено основание или извън рамките на търсената защита в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса по чл. 6 ГПК. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на правомощията си и в рамките на предмета на делото и обема на дължимата защита и съдействие, в които е сезиран от страните по спора, очертан от заявената в исковата молба принадлежност на спорното право за собственост на процесната сграда (телчарник), без да е извършвал недопустима от процесуалния закон промяна на същите. По въпроса за допустимостта на решението, респ. на предявения иск, по който същото е постановено от гледна точка процесуалната легитимация на страните, респ. на ищците е формирана съдебна практика (определение № 284 от 16.04.2010 г. по ч. т. д. № 518/2009 г. на ВКС II т.о., решение № 113 от 29.08.2012 г. по т. дело № 396/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 61 от 13.06.2014 г. на ВКС по гр. дело № 3306/2013 г., IV г.о., определение № 508 от 16.07.2015 г. по ч. гр. д. № 2791/2015 г. на ВКС, IV г.о.). В нея е прието, че процесуалната легитимация се обуславя от твърденията в исковата молба за страните по спорното материално правоотношение, респ. от заявената от ищеца с тях принадлежност на спорното материално право. За допустимостта на исковия процес е необходимо наличие на процесуална легитимация, която следва от правните твърдения на ищеца за претендираното или отричано право и от които съдът изхожда при проверката дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, а материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска, респ. допустимостта на постановеното решение. Наведените в исковата молба и уточняващи я молби обстоятелства за обосноваване на исковата претенция на ищците (сега ответници по касационната жалба) и направеното с нея искане на търсената защита несъмнено навеждат на предявен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу ответниците (касатори), оспорващи претендираното от тях право на собственост на процесната стопанска сграда, придобито от същите като група лица (правоимащи в [населено място]) по чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ и техни наследници въз основа на осъществявано давностно владение през периода от 1994 г. до настоящия момент, установено след участието им в проведен търг от ликвидационния съвет на ТКЗС „Колош планина“, [населено място], чрез избрания им представител Е. В. (наследодател на ответниците), но при липса на сключен писмен договор за тях и посочено във връзка с начало на течението на придобивния давностен срок. Тези заявени правни твърдения на ищците за принадлежността на правото на собственост – предмет на делото, оспорвано от ответниците, като придобито от последните по наследяване от Е. В., обуславят надлежна процесуална легитимация както на ищците, така и на ответниците, и ги посочват като надлежните страни по делото, поради което и изведената от тях активна процесуална легитимация на ищците не води до вероятност обжалваното решение да е недопустимо, респ. да е налице несъответствие с посоченото в изложението към касационната жалба ТР № 1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и по съображенията, развити по втори и трети въпроси за предявяване на чужди права и произнасяне извън обема на търсената защита. Ищците в исковата молба и уточняващи я молби (включително и тази от 09.06.2022 г.) са обосновали искане за признаване на принадлежността им на правото на собственост на процесната сграда въз основа на осъществявано от тях, респ. от техните наследодатели давностно владение от 1994 г. и такова искане за тях същите са заявили за целия недвижим имот, притежаван помежду им в имуществена общност. С нея ищците не са навели твърдения за съсобственост на сградата с други лица, поради което не е налице несъответствие на наведените твърдения относно обема на притежаваните права в собствеността на процесния имот (стопанска сграда) и търсената с иска защита, респ. не е налице предявяване на чужди права в нарушение на забраната на чл. 26, ал. 2 ГПК и произнасяне от съда извън рамките на търсената с иска за собственост защита. Именно по предявения иск за собственост на наведеното с исковата молба придобивно основание относно принадлежността на правото на собственост на процесната сграда от ищците и в заявения обем на защита е разгледан и се е произнесъл както първоинстанционният съд, така и въззивният съд, поради което и произнасянето им е в рамките на техните правомощия, очертани от търсената защита и предявеното придобивно основание на претендираното от тях право на собственост на цялата сграда. В случая липсва произнасяне по претенция с твърдения и искане за признаване на чужди права и такова над заявения обем от права от всички ищци, което да предпоставя твърдяните вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение и несъответствие с разрешенията, дадени в посочените в изложението към касационната жалба решения. Не се обосновава извод за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 288, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения от касаторите материалноправен въпрос относно възможността за принадлежност на правото на собственост на две правни основания. По този въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като той не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска за собственост. Осъщественото участие на правоимащите лица в проведения търг за процесната сграда чрез Е. В. (наследодател на ответниците), избран за техен представител, и приключило със сключване на договор, по който Е. В. е страна, преценено съвкупно с другите данни, установени от събраните доказателствени средства, включително фактура и свидетелски показания, е прието от въззивния съд като индиция за обосноваване на начало на установеното от тях давностното владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, а не като прехвърлителна сделка с вещноправно действие. Решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора - принадлежността на правото на собственост, са за установена от ищците и техните наследодатели фактическа власт върху процесната стопанска сграда и упражнявано от тях на явно и несмущавано давностно владение в продължение на повече от десет години, считано от 1994 г. и предвидени като давностен срок в чл. 79, ал. 1 ЗС, продължаващо и понастоящем. Изложеното изключва общото основание по този въпрос, респ. и несъответствието на въззивното решение с посоченото от касаторите в изложението към касационната жалба решение № 102 от 18.06.2019 г. по гр. дело № 2251/2018 г. на ВКС, I г.о. (разрешенията в което са и относно редовността на исковата молба). При така решаващите изводи на въззивния съд за принадлежността на правото на собственост на процесната стопанска сграда не е налице и поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения въпрос относно учредяването на представителната власт за участие в търгове на имущество на прекратена организация по пар. 12 ПЗР на ЗСПЗЗ и качеството на Е. В.. Отсъствието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК по този въпрос прави ненужна преценката за наличието и на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за което извън твърдението за липса на практика на касационната инстанция не се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика (т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 2 ГПК. Не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. При този резултат на ответниците по касационната жалба С. Е. А., О. Р. Д., А. Р. Д. и Н. Р. Д., подали отговор и направили своевременно искане, следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят претендираните от тях разноски в производството пред касационната инстанция в размер на 1500 лева за С. Е. А. и в размер на 1200 лева за останалите трима, представляващи уговорено и заплатено от същите адвокатско възнаграждение по представените договори за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.