Определение № 1379 от 03.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 5214/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. К. П. и Д. П. П., чрез адв. Е. А., срещу въззивно решение № 12/14.02.2013 г. постановено по въззивно гражданско дело № 311/2012г. на Апелативен съд гр. Бургас, с което е отменено Решение № 87/ 25.07.2012г. по гр.д. № 414/2007 г. на Окръжен съд Бургас в частта за присъденото на жалбоподателите обезщетение по чл.57 ал.2 ЗЗД за разликата над сумата 263 лева до размера на сумата 55 320 лева.

В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила – основания за отмяна чл.281 т.3 ГПК.

В писменото изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателите са изложили доводи за допускане на касационния контрол на въззивното решение в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, по следния материално – правен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда, а именно: Към кой момент следва да бъде оценено дължимото обезщетение по чл.57 ал.2 изр. второ ЗЗД – към момента на отчуждаването на вещта от приобретателя /в случая 12.03.1992 г./, или към момента на възникване правото на кредитора да получи обратно своята вещ / в случая – 2007 г./. По отношение на така формулирания въпрос касаторите поддържат, че е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, че въпросът е противоречиво разрешаван от съдилищата, както и че има значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.

Ответниците по касационната жалба С. И. Т. и Д. Д. Т., представлявани от адв. Д. И., в писмено изложение поддържат становище, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение по жалбата на Д. и Д. П..

От С. И. Т. и Д. Д. Т., представлявани от адв. Д. И., е подадена насрещна касационна жалба срещу решението на въззивния съд в частта му, с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт за отхвърляне на претенцията им за заплащане на сумата 60 000 лева, представляваща обезщетение за лишаване от правото да ползват недвижимия имот, находящ се в [населено място], на ул.”Г.К., в периода от 26.02.1992 г. до 28.02.2008 г. В тази част се сочи, че съдебният акт е незаконосъобразен и необоснован – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационен контрол по подадената насрещна касационна жалба не са формулирани конкретни правни въпроси. Изложени са общотеоретични въпроси и съждения, касаещи последиците при разваляне на един двустранен договор поради неизпълнение и тези, свързани с отговорността при евикция; поддържа се, че липсва съдебна практика по въпросите, свързани с отговорността на съконтрахентите, когато договорното основание е отпаднало вследствие на успешно проведен иск по някои от реституционните закони; за колизията между правата на реституираните собственици и третите лица, сключили договори, имащи за предмет подлежащ на реституция имот; за дължимите в тези случаи обезщетения на страната, която е отстранена от имота и в чие лице възниква отговорността за обезщетяване при тези хипотези.

В подадения писмен отговор по насрещната касационна жалба, Д. П. и Д. П. изразяват становище, че не са налице предпоставките на закона за допускане касационното обжалване на въззивното решение в частта му, в която е постановено отхвърляне на претенцията за сумата 60 000 лева, представляваща обезщетение за периода, през който Т. не са ползвали спорния имот.

Касационната жалба на Д. К. П. и Д. П. П. е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима.

Насрещната касационна жалба на С. И. Т. и Д. Д. Т. е подадена в срока по чл.287 ал.2 вр. с ал.1 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между П. и Т. на 26.02.1992 г. е бил сключен договор за замяна, обективиран в нотариален акт № */26.02.1992 г., по силата на който Т. прехвърлили собствеността на апартамент на [улица]в [населено място] / придобит преди това на 24.01.1992г. по договор за замяна с третите лица Н. и Р. К./, срещу което получили собствеността на апартамент в [населено място], в[жк]бл. вх. ет. с площ от 60 кв.м. плюс доплащане на сумата от 7 600 лева. На 12.03.1992 г. Т. заменили полученият от П. апартамент в[жк]бл. с третите лица Н. и Р. К.. Впоследствие, с влязло в сила решение от 30.01.2007 г. по гр. дело № 1485/ 1998г. на Бургаския районен съд, на основание чл.7 от ЗВСВОНИ е възстановено правото на собственост върху апартамента на [улица]в лицето на О. С., А. С. и Е. С.. Последните с нотариален акт № /09.07.2007 г. са продали имота на Д. Н., който успешно е провел иск с правно основание чл.108 ЗС срещу Д. и Д. П.. С влязло в сила решение на 16.06.2010 г. по гр.дело № 2216/2007 г. по описа на РС Бургас е развален договора за замяна между Д. и Д. П. и Д. и С. Т.. На 05.09.2007 г. касаторите са завели настоящото дело срещу Д. и С. Т., като са претендирали последните да им заплатят обезщетение в размер на 62 600 лева, представляващо пазарната стойност към 30.01.2007 г. на апартамента в[жк][жилищен адрес] чието връщане Т. дължат съгласно разваления договор за замяна, но което е невъзможно, предвид отчуждаването на имота преди поканата. Първоинстанционният съд е приел, че претенцията на П. с правно основание чл.57 ал.2 ЗЗД е основателна за сумата от 55 320 лева, представляваща пазарната стойност на процесното жилище към м.януари 2007 г. / датата на предявяване настоящия иск/. Същевременно насрещният иск на Д. и С. Т. за заплащане на сумата 60 000 лева – претендирано обезщетение за лишаване от правото да ползват недвижимия имот на [улица]за периода 1992 г. – 2008 г. е отхвърлен от съда по съображения, че Т. не са били собственици на имота нито към датата на сключване на договора за замяна през м.02.1992 г., нито по- късно. В тази връзка съдът се е позовал на влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.7 ЗВСВОНИ.

Въззивната инстанция е счела, че Д. и Д. П. имат право да им бъде присъдена равностойността на отчуждената вещ, предмет на договора за замяна от 1992 г., но че тази равностойност следва да се определи към момента на отчуждителната сделка, обективирана в нотариален акт № **/12.03.1992г. Въз основа на изслушаната съдебно – техническа експертиза въззивната инстанция е приела, че стойността на отчуждения имот към 12.03.1992 г. възлиза на сумата 263 деноминирани лева, до който размер е уважен иска на П. с правно основание чл.57 ал.2 ЗЗД. Първоинстанционният съдебен акт е отменен в частта за разликата над сумата 263 лева до размера на сумата 55 320 лева. За да приеме този момент, като релевантен за определяне действителната стойност на подлежащия на връщане апартамент, съдът е посочил, че приобретателите са били добросъвестни, отчуждили са имота преди поканата за връщане и това е стойността, с която реално се е увеличило имуществото им при сключване на договора за замяна през м.03.1992г.

Върховният касационен съд намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената от Д. и Д. П. касационна жалба по формулирания въпрос - към кой момент следва да бъде оценено дължимото обезщетение по чл.57 ал.2, изр. второ ЗЗД – към момента на отчуждаването на вещта от приобретателя, или към момента на възникване правото на кредитора да получи обратно своята вещ. Налице е основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото не са налице данни за наличие на решения по чл.290 ГПК на ВКС. Цитираното в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК тълкувателно решение № 122/ 01.12.1986 г. на ОСГК на ВС не обосновава касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като не съдържа разрешение на поставения въпрос. К. не са представили влезли в сила съдебни решения, от които да се установи, че въпросът е бил разрешаван противоречиво от съдилищата, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.

Не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по подадената насрещна касационна жалба от С. и Д. Т.. За да потвърди решението на първата инстанция в частта, с която е отхвърлен иска на Т. срещу П. за заплащане на обезщетение в размер на сумата 60 000 лева, въззивният съд е посочил, че Т. не са били собственици на процесния имот, находящ се на [улица]в [населено място], зачитайки силата на присъдено нещо формирана по гр.д. № 1485/1998 г. на Бургаския районен съд по разгледания иск с правно основание чл.7 ЗВСВОНИ. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по насрещната касационна жалба, страните не са формулирали конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да има отношение към решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото по насрещния иск. Съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение и значението му по чл. 280 от ГПК. Върховният касационен съд няма право да извлича този въпрос или да допуска обжалването по въпрос, който не е формулиран, освен ако не се касае за въпрос, свързан с допустимостта и валидността на решението. Съгласно цитираното тълкувателно решение, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение