Определение № 201 от 17.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 2226/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Съюз на българските журналисти(С.) - [населено място] срещу Решение № 671 от 08.04.2014 г. по т.д. № 2792/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено Решение № 954 от 28.05.2013 г. по т.д.№4750/ 2011 г. на СГС и е постановено друго, с което Съюз на българските журналисти - [населено място] е осъден да плати на основание чл. 59 ЗЗД на [фирма] - [населено място] 25 100 лв. - част от претенция за 1 246 375 лв., със законната лихва от 17.11.2011 г., с оплакване за недопустимост, неправилност и необоснованост. Жалбоподателят сочи, че съдът се е произнесъл по непредявен иск - ищецът е изложил основания и е заявил петитум за иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД - неоснователно обогатяване поради отпаднало правно основание - прекратен договор, тази правна квалификация е приета от първоинстанционния съд, а въззивният съд се е произнесъл по иск по чл. 59 ЗЗД, за какъвто липсват твърдения - съдът е нарушил диспозитивното начало и е постановил недопустимо решение - Р.№19/30.05.2011 г. по гр.д.№262/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.; Р.№176/03.11.2010 г. по гр.д.№ 118/ 2010 г. на ВКС, ІІ т.о.; Р.№16/24.03.2011 г. по т.д. № 354/2010 г. на ВКС, І т.о.;Р.№81/01.07.2009 г. по т.д.№ 708/ 2008 г. на ВКС, ІІ т.о. Жалбоподателят обосновава, че решението е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба, поради липса на доклад от първоинстанционния съд и с оглед дадената от въззивния съд правна квалификация, която не кореспондира със заявения предмет на спора и обхвата на търсената защита - ТР.№2/29.02.2012 г. по тълк.д.№2/2011 г. на ВКС, ОСГТК и Р.№ 110/15.11.2011 г. по т.д.№ 879/2010 на ВКС, І т.о. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят по въпроса: допустимо ли е въззивният съд да се произнася по непредявен иск, като служебно измени основанието и петитума, поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС:Р.№89/15.07.2009 г. по т.д.№ 700/ 2008 г. на І т.о.; Р.№176/03.11.2010 г. по гр.д. №118/2010 г. на ІІ т.о.; Р.№19/30.05. 2011 г. по гр.д.№262/2010 г. на ІІ г.о.;Р.№110/15.11.2011 г. по т.д.№ 879/2010 на І т.о.; Р.№132/05.11.2010 г. по т.д.№ 896/2009 г. на І т.о. По въпроса: следва ли исковата претенция да е индивидуализирана по видове и размер или е достатъчно да бъде предявена като „инвестиция” и длъжен ли е въззивният съд да провери редовността на исковата молба, сочи, че решението противоречи на Р.№61/29.04. 2011 г. по т.д.№ 495/ 2011 г. на ВКС, ІІ т.о.; Р.№101/12.07.2010 г. по т.д.№ 857/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.;Р.№494/ 15.06.2010 г. по гр.д. №673/ 2010 г. на ВКС,ІV г.о.; Р.№ 348/26.10.2011 г. по гр.д.№473/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. По въпроса: по иск по чл. 59 ЗЗД може ли съдът служебно да приеме за доказано основанието на иска и да определи размера по реда на чл. 162 пр.1 ГПК, когато са необходими специални знания, сочи Р.№ 74/27.05.2011 г. по т.д. № 429/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р.№ 64/04.04.2011 г. по гр.д.№ 1748/2009 г. на ВКС,ІV г.о. По въпроса: възможно ли е съдът да квалифицира иска по чл.59 ЗЗД, когато е имало договор към твърдяното разместване на имуществени ценности, по-късно прекратен, и поддържа, че в противоречие със съдебната практика, че размерът на претенцията не може да надмине действителното обедняване и обогатяване, съгласно ППлВС №1/1979 г., съдът вместо по заявената престация по чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД, се е произнесъл по непредявен спор - Р.№ 494/15.06. 2010 г. по гр.д.№ 673/2010 г. на ІV г.о. По въпроса: допустимо ли е производството да бъде осъществено без доклад по чл. 146 ГПК и без разпределяне на доказателствената тежест, и въззивният съд следва ли да извърши доклад, по който въпрос съдебната практика е в смисъл, че е налице съществено процесуално нарушение, сочи Р.№ 114/26.10.2012 г. по т.д.№ 907/2011 г. на ВКС, І т.о. и Р. №700/ 06.12. 2010 г. по гр.д. №304/2010 г. на ВКС,ІІІ г.о. Ответникът по касационната жалба [фирма] - [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва жалбата като недопустима, тъй като не са налице касационни основания по изведените въпроси, излага и съображения, че обжалваното решение не е недопустимо с оглед дадената правна квалификация, и не изразява становище по същество на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено решение, с което е отхвърлен осъдителен иск, който е уважен, предявен като частичен, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена в срок и редовна. Въззивният съд е отменил решението, с което е отхвърлен иска за претендирани разходи за подобрения в имота на ответника, с които последният неоснователно се е обогатил следствие предсрочно прекратяване на Договор за наем от 19.12.2007 г., който е квалифицирал по чл. 59 ЗЗД и е уважил за 25 100 лв. - част от претенция за 1 246 375 лв. Изложил е съображения, че на основание уговореното в Договора от 19.12.2007 г., съпътстващото задължение на ищеца да изпълни за своя сметка инвестиционна програма, не е елемент от възникнало правоотношение по договор за изработка, строителство или друго облигационно правоотношение, а съставлява съгласие на наемодателя за осъществяване на инвестиционната програма за сметка на наемателя, без последният да може да търси разходите; резултатите от изпълнението остават в полза на наемодателя при прекратяване на договора с изтичане на срока. Съдът е посочил, че целта на уговорката е да се подобри състоянието на обекта чрез инвестиране от ищеца на средства в извършване на СМР и преобзавеждане и да се даде на ищеца за 10- годишния срок на договора възможност да ползва имота и инвестициите. Поради разваляне на договора преди изтичане на срока, е обосновал, че отношенията във връзка с направените разходи за инвестициите (СМР и преобзавеждане), следва да се уредят на плоскостта на чл. 59 ЗЗД. При установени разходи 1 710 708.90 лв., на основание чл. 162 пр.1 ГПК съдът е приел, че в резултат на същите, стойността на обекта се е увеличила със сумата 1 710 708.90 лв. и съобразно периода, за който ищецът е ползвал наетия обект - 45 месеца, ответникът неоснователно се е обогатил със сумата 1 069 193.40 лв. за сметка на ищеца със стойността на извършените ремонтни дейности (която съвпада с увеличената стойност на имота) съразмерно на остатъка от срока на договора - 75 месеца. Възражението за изтекла давност съдът е приел за неоснователно, по съображения, че вземане по чл. 59 ЗЗД се погасява с изтичане на 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, считано от деня на неоснователното преминаване на благата и искът е предявен преди изтичане на този срок. По довода за недопустимост на решението, като постановено по иск, какъвто не е предявен, тъй като ищецът е изложил основания и заявил петитум за иск по чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД, а въззивният съд е квалифицирал иска по чл. 59 ЗЗД, за какъвто иск липсват твърдения на ищеца, с което съдът е нарушил е диспозитивното начало. Оплакването е неоснователно. Задължение на решаващия съд е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания, с които се индивидуализира спорното материално право и съобразно заявения петитум, и с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът е длъжен да даде защита на накърненото материално право само в рамките и по начина, поискани от ищеца. Ако първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца факти, като основание на иска, но е определил погрешно правната квалификация, решението не е недопустимо, а неправилно, защото съдът се е произнесъл по предявения иск. Въззивният съд, ако установи в рамките на правомощията си, че първоинстанционният съд неправилно е приложил материалния закон, като е квалифицирал погрешно иска, за да разреши по същество материалния спор, трябва сам да определи правилната квалификация на иска - правораздавателната дейност на въззивната инстанция, съобразно т.19 от ТР № 1/04.01. 2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила и при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право. Когато въззивният съд, който следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание, при непроменени фактически твърдения и петитум, които първоинстанционният съд е подвел под грешно основание, даде вярната правна квалификация, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон и в този случай съдът се е произнесъл по иск, с какъвто е бил сезиран - въз основа на обстоятелства, на които ищецът се е позовал, и с оглед заявения петитум. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното решение, само когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет, по който не е бил сезиран - когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, в който случай е разгледан иск на непредявено основание. Когато липсва нарушение на диспозитивното начало, дадената от съда правна квалификация на иска обуславя правилността на решението. Въззивният съд, въз основа твърденията на ищеца и установената по делото фактическа обстановка за извършени от него, като наемател, разходи за инвестиции в имота, собственост на ответника, претендирани поради разваляне на договора преди изтичането на уговорения срок, е квалифицирал претенцията на основание чл. 59 ЗЗД - отношенията на страните се уреждат като при липса на сключен договор, съдържащ уговорки във връзка с вложени от ищеца средства в обектите на ответника. Така дадената квалификация не е в противоречие с установената съдебна практика, съдържаща се ТР №85 от 02.12.1968 г. на ВС, ОСГК и постановените от ВКС на основание чл. 290 ГРПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№34/02.04.2009 г. по т.д.№683/ 2008 г. на ІІ т.о. и Р. № 223/ 30.01.2015 г. по гр.дело №3907/2013 г. на І т.о., която е в смисъл, че чл. 59 ЗЗД се прилага, когато не е налице друг ред за възмездяване на държателя за извършени подобрения в чужд имот. Ако подобренията са извършени по силата на клаузи в договора за наем, отношенията между наемателя и наемодателя ще се уредят съобразно договора, а във всички останали случаи подобрителят има право на обезщетение затова, че е намалил собствената си имуществена сфера за сметка на собственика на вещта, в резултат на подобряването й, отношенията между подобрителя и собственика се уреждат според правилата на водене на чужда работа без пълномощие, респ. от правилата на неоснователното обогатяване - чл. 59 ЗЗД. Дадената от въззивния съд квалификация не е обоснована с факти и обстоятелства, различни от изложените и поддържани от ищеца, въззивният съд не е разгледал като основание на иска обстоятелства, различни от въведените от ищеца, който е заявил претенция, основана на договор за наем, съдържащ уговорка за подобренията, развален преди изтичане на 10-годишния уговорен срок, въззивният съд, квалифицирайки иска по чл. 59 ЗЗД, не е разгледал и разрешил спора на непредявено основание, нито е преквалифицирал спорното право по иск, какъвто не е предявен, което да е довело до недопустимост на решението. Затова въззивното решение не е недопустимо на твърдяното от жалбоподателя основание - като постановено по нередовна искова молба и с оглед дадената от въззивния съд правна квалификация. Липсата на доклад по чл. 146 ГПК на първоинстанционния съд и разпределяне на доказателствената тежест не правят въззивното решение недопустимо, тъй като решението не е основано на факти, невъведени от ищеца. Допуснатото от първоинстанционния съд нарушение с погрешна правна квалификация, е отстранено от въззивния съд. Подлежащите на доказване факти с оглед доказателствената тежест на ищеца, въведени в първоинстанционното производство, са доказани, въз основа на тези факти въззивният съд е разгледал предявения иск, който правилно е квалифицирал на основание чл. 59 ЗЗД. С това въззивният съд не е излязъл извън предмета на делото, нито е разгледал иск на непредявено основание, правната квалификация на иска е правилно изведена от обстоятелствата, на които ищецът основава претенцията си. По допуснатото нарушение от първоинстанционния съд във връзка с доклада, не е имало оплакване във въззивната жалба, респ. в отговора на въззивната жалба, и съгласно т.2 на ТР на ВКС, ОСГТК №1/09.12.2013 г. по тълк.д.№4/ 2012 г. при проверка правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд е ограничен от оплакванията за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада и когато има оплаквания и доводи, дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. По поддържаните основанията за допускане на касационно обжалване:по въпроса: допустимо ли е въззивният съд да се произнася по непредявен иск, като служебно измени основанието и петитума на претенцията, по въпроса:следва ли исковата претенция да е индивидуализирана по видове и размер или е достатъчно да бъде предявена като „инвестиция” и длъжен ли е въззивният съд да провери редовността на исковата молба и по въпроса: възможно ли е съдът да квалифицира иска по чл. 59 ЗЗД, когато към твърдяното разместване на имуществени ценности между страните, е имало договор, по-късно прекратен, искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно по изложените по-горе съображения. Въпросът: допустимо ли е производството да бъде осъществено без доклад и без разпределяне на доказателствената тежест, и следва ли въззивният съд да извърши доклад, неизвършването на какъвто е съществено процесуално нарушение, не е релевантен за делото, тъй като във въззивното производство липсва оплакване, съответно довод, за допуснати от първоинстанцонния съд нарушения във връзка с доклада, без каквито въззивният съд не може да отстрани нарушението, както се посочи по-горе. Основателно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса: по иск чл. 59 ЗЗД може ли съдът да определи по своя преценка на основание чл. 162 пр.1 ГПК размера на претендираните от ищеца разходи за подобрения, вложени в имота на ответника, с които последният се е обогатил следствие предсрочното прекратяване на наемния договор. Съгласно т.4 на П..ВС №1/28.05.1979 г. по гр.д.№1/1979 г. и постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№611/19.10.2010г.по гр.д.№1724/ 2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. материалното основание на иска по чл. 59 ЗЗД е по-малката величина между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, като доказването на иска чрез положителния факт, от който произтича правото, предпоставя установяването и на двете величини: обогатяване и обедняване, като доказателствената тежест е за ищеца. Заявеното с иска следва да е установено като по-малката стойност между обедняването - до размера на извършените разходи, в съпоставка с обогатяването на ответника. Не се предполага, че обогатяването е по-високата величина от двете. В първоинстанционното производство, в което искът е квалифициран по чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД и без доклад по чл. 146 ГПК, не е установена по-малката величина между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника; въззивният съд, като е посочил размера на установените разходи, на основание чл. 162 пр.1 ГПК е приел, че в резултат на тези разходи, стойността на обектите се е увеличила със същата сума и ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца със стойността на извършените ремонтни дейности, която съвпада с увеличената стойност на имота, което е в нарушение на посочената съдебна практика по приложението на чл. 59 ЗЗД. Така решения въпрос е в нарушение и на установената съдебна практика за служебното задължение на съда да допусне експертиза за установяване размера на претенцията, когато същата е доказана по основание - т. 10 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, което не е загубило значението си и при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., съгласно което допускането на експертиза в хипотезата на чл. 130 ГПК (отм.) може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда, тъй като това се налага за съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението, като формулирането на задачата на експертизата, както и назначаването й може да бъде осъществено и по преценка на съда. Постановени са от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции Р.№ 74/27.05.2011 г. по т.д. № 429/2010 г. на ІІ т.о. и Р.№446/16.11.2011 г. по гр.д.№1375/2010 г. на ІV г.о., съгласно които, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др., са нужни специални знания, съдът може да назначи експертиза, като инициативата за това може да възникне по искане на страните или по преценка на съда, съгласно чл. 195 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение