Определение № 295 от 19.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 2442/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Н. срещу решение № 231 от 13.07.2022г. по в.т.д. № 192/2022г. на Апелативен съд – Варна в частта, в която е потвърдено решение № 510 от 21.12.2021г. по т.д. № 177/2021г. на Окръжен съд - Варна за отхвърляне на предявените от касатора срещу „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди (болки и страдания), претъпени от него в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 30.03.2019г., на път № 2008, област Варна, причинено от П. И. П., като водач на лек автомобил „Шевролет“, с ДК [рег.номер на МПС], застрахован при застрахователното дружество по имуществена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за горницата над претендираните 18 000 лева до 28 000 лева (допълнително 10 000 лева обезщетение), при съобразяване платените от застрахователя в хода на делото на 13.04.2021г. 12 000 лева (или при твърдяно от касатора пълно дължимо обезщетение от 40 000 лева), със законната лихва върху главницата от 02.09.2020г. до окончателното плащане.

В останалата част, с която е потвърдено решението на Окръжен съд – Варна за заплащане на Д. Г. Н. на обезщетение в размер от 5 000 лева, със законната лихва за забава от 02.09.2020г. до окончателното плащане, в частта, в която, като е отменено първоинстанционното решение, на касатора са присъдени допълнително 13 000 лева, със законната лихва за забава от 02.09.2020г. до окончателното плащане, както и е присъдена законна лихва върху платената от застрахователя сума на обезщетението от 12 000 лева от 02.09.2020г. до 14.04.2021г., като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивното решение е постановено в нарушение на чл. 52 от ЗЗД и се явява несправедливо. Не са отчетени в достатъчна степен всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и практиката на ВКС по аналогични дела от значение за правилното определяне на дължимия размер на претендираното обезщетение. Въззивният съд само е изброил икономическите параметри, които следва да се имат предвид при решаването на конкретния материалноправен въпрос относно критериите за прилагане на принципа за справедливост, без дължимия анализ на доказателствената съвкупност по делото.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1.Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, за да бъде справедливо, и следва ли съдът при приложението му и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968г., и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението?

Касаторът твърди, че въззивното решение в обжалваната част е в противоречие с ППВС № 4/1968г. - игнорирано е било времетраенето на възстановяването от травматичното увреждане (3-4 месеца), през който период касаторът не е могъл да осъществява основната си роля в домакинството – да работи и изхранва членовете на семейството си, повлияло му изключително негативно, а и в момента при продължителни натоварвания за Н. е невъзможно да полага труд. Решението е в противоречие и с константната практика на ВКС по сродни дела. Конкретно се сочат случаите по решение № 60140/11.11.2021г. по т.д. № 1905/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60137 от 11.11.2021г. по т.д. № 1920/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60112 от 01.12.2021г. по т.д. № 1221/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 60137 от 17.05.2022г. по т.д. № 889/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., и решение № 35 от 19.04.2022г. по т.д. № 269/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

2. Съставлява ли икономическата конюнктура в страната елемент от критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ПТП, съобразявайки и лимитите на застрахователна отговорност по чл. 492 от КЗ, които съставляват законово отражение на обществените-икономически условия в държавата към момента на настъпване на произшествието?

Във връзка с този въпрос касаторът отново се позовава на ППВС № 4/1968г. и решение № 60140/11.11.2021г. по т.д. № 1905/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

От насрещната страна по жалбата „ Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Застрахователят счита размер на обезщетението от 30 000 лева съобразено с доказаните в процеса неимуществени вреди, както и със съдебната практика. Допълнително акцентира върху извършените плащания на главница, лихви и разноски в хода на делото и въз основа на влязлото в сила въззивно решение – 12 000 лева по преводно нареждане от 13.04.2021г., 13 506. 57 лева по преводно нареждане от 12.07.2022г. и 22 185. 33 лева по преводно нареждане от 20.07.2022г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната част, съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че към 30.03.2019г. „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил „Шевролет“, с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, на път № 2008, област Варна, по причина на водача на автомобила П. И. П., застраховано лице, нарушил виновно правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП (неупражнен достатъчен контрол върху автомобила, при управление със скорост, при която може да спре), е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което Д. Г. Н., пешеходец, стоящ извън пътното платно, тогава на 49 години, е получил телесна увреда – счупване на ладиевидна кост на дясното ходило, наложило гипсова имобилизация за период от 35 дни и затруднило движението на крака за период около 3 месеца, при продължителни болки.

За справедлив размер на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД за случая от въззивния съд е била приета сумата от 30 000 лева, съответно на социално-икономическите условия в страната и практиката на касационната инстанция (присъдени 18 000 лева, при приспадане на платените от застрахователя в хода на делото 12 000 лева). Съдът е изложил, че съобразява, че към момента на произшествието касаторът е бил на средна възраст, в добро общо състояние, без данни за сериозни заболявания; че непосредствено след инцидента е изпитвал силни болки страдания; вида на приложеното лечение; времетраенето на възстановителния период; степента на възстановяване, неудобствата, които касаторът е изпитвал; необходимостта от ежедневни грижи, дори за елементарни нужди; остатъчният болков синдром. Изцяло е била възстановена функцията на крака и касаторът е в добро общо състояние, без соматични оплаквания. Единствено усеща болки при по-голямо натоварване и промяна на времето.

Фактическите констатации на въззивния съд са били основани изцяло на посочените, представени и събрани доказателства в първоинстанционното производство - писмени доказателства, заключение на автотехническа и медицинска експертиза, показанията на свидетелите на касатора – В. Г. Д., П. И. П. и Р. К. А.. Свидетелите П. и А. са дали показания за пътния инцидент, а свидетелят Д. - за последиците за касатора от пътнотранспортното произшествие - че той живеел сам (жена му била в Германия да гледа внуците) и свидетелят, негов приятел, му помагал – ежедневно чистил, носил храна, помагал при тоалета, тъй като касаторът лежал на легло, а кракът му бил подут. Близо година касаторът не ходил на работа, болял го кракът. Преди това пращал пари в Германия, като работил на частно в строителството.

Вината и противоправното поведение на П. И. П. при пътния инцидент се били приети за установени въз основа на влязло в сила решение № 6 от 03.02.2021г. по а.н.х.д. № 3271/2020г. на Районен съд - Варна, задължително за гражданския съд, съгласно чл. 300 от ГПК.

При тези установени обстоятелства първият от поставените от касатора въпроси е материалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело съгласно разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ – част от правния спор и обусловил изхода на делото. Пред съда е била подадена молба защита на имуществено право – присъждане на парично обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, налагащо определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД.

По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд. Действително съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11) при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и да съобразяват значението им за размера на неимуществените вреди. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при телесните увреждания са посочени характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд - за необходимост от точно очертаване на релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства и тяхното оценяване. По делото това е било направено от въззивния съд. По-конкретно, съгласно оплакванията на касатора в касационната му жалба, във въззивното решение са били съобразени и оценени времетраенето на възстановителния период и остатъчният болков синдром. Било е съобразено, на база показанията на свидетеля Д., че касаторът не е могъл да работи, но, също, че той не дължи издръжка, а децата му са пораснали, като съпругата му е в Германия, където гледа внуци.

Основателен е доводът на касатора, че като практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да се считат съдебни решения на Върховния касационен съд, по които са присъдени обезщетения за неимуществени вреди по сходни случаи. Еднаквото третиране на сходните случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане изцяло съответства на изискването по чл. 52 от ЗЗД присъденото обезщетение да е справедливо.

Въпреки изложеното, не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по сходен случай. Решенията, на които се позовава касаторът, също не могат да бъдат приети като такива по сходни случаи, за които са присъдени по-високи обезщетения.

Т.д. № 1905/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. касае пътен инцидент от 2017г., две години преди процесното ПТП, с присъдено обезщетение от 40 000 лева, но при увреденото лице е имало множество и различни увреждания – контузия на гръден кош и корема, разкъсно-контузна рана в областта на дясното коляно, вътреставно увреждане на дясната колянна става (разкъсване на менискус, предна кръста връзка, поддържаща връзка на капачето); имало е хирургична обработка, поставяне на ортеза; продължителни болки и нестабилност на увреденото място дълго време. Същото е по отношение на случаите по т.д. № 1920/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. (при ПТП от 2017г., при което е било причинено многофрагментарно вътреставно счупване на лъчевата кост на лявата ръка, фрактура на фаланга на пръст и др., осъществено хирургично лечение, с присъдени 50 000 лева); по т.д. № 1221/2020г. на ВКС, ТК, І т.о. (многофрагментарно счупване на дясна раменна кост, пареза на десен лъчев нерв, извършени и предстоящи операции, след ПТП от 2017г.); по т.д. № 889/2020г. на ВКС, ТК, І т.о. (открито счупване на кости на лява подбедрица с разкъсно-контузни рани и поставяне на остеосинтезен пирон през 2016г., при присъдени 50 000 лева) и по т.д. № 269/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., касаещо увреждане от 2018г. с определено обезщетение от 60 000 лева поради счупване на костите на лява подбедрица с извършена операция за поставяне на синтезен материал и предстояща последваща операция за изваждане, остатъчен загрозяващ белег, черепно-мозъчна травма, преживяно остро стресово разстройство и др.

Вторият въпрос, поставен от касатора, относно задължението на съда да съобразява нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди и икономическата конюнктура в страната, с оглед конкретно определеното обезщетение от въззивния съд, е значим за изхода на производството, но по отношение на него също не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд, нито от практиката на Върховния касационен съд. Разпоредбата на чл. 492 от КЗ въвежда минимална застрахователна сума (лимит на отговорността) относно задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като с КЗ е транспонирана Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (кодифицирана версия), включително относно предвидените в чл. 9 от директивата минимални суми за телесни увреждания или имуществени вреди, с цел да се предвиди, че минималното покритие на застраховката няма да се обезцени във времето (т. 13 от съображенията към директивата). Конкретните социално-икономически условия по времето, когато е настъпило увреждането, както и нормативно установеният лимит на отговорност на застрахователя, като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, са обстоятелства, които следва да бъдат съобразявани при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, съгласно практиката на Върховния касационен съд, на която също се позовава касаторът. В този смисъл допълнително са още множество решения на състави на Върховния касационен съд. Но както се посочи, практиката на ВКС в случая е съобразена и няма основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Определеният размер на обезщетение за касатора от 30 000 лева, с оглед датата на пътния инцидент и конкретно претърпените от него неимуществени вреди, е в рамките на законоустановения лимит и съответен на икономическата конюнктура в страната.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна в обжалваната по делото част.

Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски, включително и присъждане на адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, но предвид изхода на спора, няма основание за присъждане на разноски по чл. 78, ал.1, вр. чл. 81 от ГПК.

Насрещната страна не е поискала присъждане на разноски и съдът не се произнася по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК с присъждане на такива разноски.

Воден от горното съдът