Определение № 814 от 23.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2409/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Сиесайеф“ АД срещу решение № 91 от 20.01.2023 г. по в.гр.д.№ 1217 от 2022 г. на Софийския апелативен съд, ГО, VII състав, с което е потвърдено решение № 266961 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 12505 от 2017 г. на Софийския градски съд, I-6 състав за отхвърляне на предявените от „Сиесайеф“ АД против „Разпространение“ ЕООД искове:

1. с правно основание чл.108 ЗС за осъждане на ответника да предаде на ищеца 3 435 кв.м., представляващи част от имот с идентификатор 68134.514.27 по кадастралната карта на гр. София, одобрена със заповед № РД-18-53 от 23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с обща площ от 37 251 кв.м.

2. с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответника да премахне оградата, заграждаща горепосочената част от имота и

3. с правно основание чл.59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 164 880 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на спорната част от имота през периода от 01.10.2012 г. до 01.10.2014 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба- 02.10.2017 г. до окончателното плащане.

В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се противоречие с посочена практика на ВКС /решение № 538 от 09.07.2010 г. по гр.д.№ 519 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 142 от 09.08.2016 г. по гр.д.№ 4401 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 20 от 15.04.2020 г. по гр.д.№ 1934 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о. и определение 430 от 03.05.2016 г. по гр.д.№ 5697 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ по следния правен въпрос: Как се определя прилежащата площ по смисъла на чл.64 ЗС към сгради с производствено и обслужващо предназначение, находящи се в урбанизирани територии: по реда на Приложение № 1 към чл.21 или по реда на чл.22 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони ?

В писмен отговор от 01.08.2023 г. пълномощникът на ответника по жалбата “Разпространение“ ООД оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално жалбата да бъде оставена без уважение, като постановеното въззивно решение бъде оставено в сила. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /жалбоподателят е бил уведомен за обжалваното решение на 31.01.2023 г., а касационната жалба е подадена на 28.02.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд, постановено по искове за собственост на недвижим имот /искове по чл.108 ЗС и 109 ЗС/, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на иска и по иск по чл.59 ЗЗД с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК също подлежи на касационно обжалване.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстнационното решение за отхвърляне на предявения иск по чл.108 ЗС, въззивният съд е приел, че ответното дружество има основание да ползва претендираната част с площ от 3 435 кв.м. от имот с идентификатор 68134.514.27 с обща площ от 37 251 кв.м., тъй като тази част представлява необходима площ по смисъла на чл.64 ЗС за ползването на собствените на ответното дружество сгради, намиращи се поземления имот на ищеца. Този свой извод съдът е основал на приетото по делото заключение на техническата експертиза на в.л.инж.Р.П., според което цялата претендирана от ищеца част от имота е необходима за ползването на собствените на ответника сгради, въпреки че не представлява прилежаща към тези сгради площ, определена съгласно чл.22, ал.7 ЗУТ и Приложение № 1 към чл.21 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Посочено е, че тъй като сградите на ответника не са отредени за жилищни и курортни комплекси, а отреждането е за обществено обслужване, с предназначение за производствени и складови нужди и се намират в устройствена зона СмФ /смесена многофункционална зона/, за определяне на необходимата им за ползване площ от терена не се прилага нормата на чл.21 от Наредбата, която касае жилищни сгради, а нормата на чл.22 от тази наредба. Съгласно тази норма, необходимата площ за ползването на тези производствени сгради се определяла като се изготви „генплан“ на имота, какъвто за конкретния имот нямало. Предвид неоснователността на иска по чл.108 ЗС, съдът е счел за неоснователни и исковете по чл.109 ЗС за премахване на ограда и по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване на ищеца от ползването на процесната част от имота.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение поставеният въпрос /Как се определя прилежащата площ по смисъла на чл.64 ЗС към сгради с производствено и обслужващо предназначение, находящи се в урбанизирани територии: по реда на Приложение № 1 към чл.21 или по реда на чл.22 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони ?/ е правен въпрос, който е обусловил изводите на съда в решението и е относим към конкретното дело. Като такъв въпросът би могъл да е основание за допускане на касационното обжалване на решението при наличие на специалните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК.

По този въпрос обаче не се констатира противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС:

1. В решение № 538 от 09.07.2010 г. по гр.д.№ 519 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че според смисъла, вложен в чл.22, ал.7 ЗУТ, прилежащата площ към сградите следва да се приема за необходима по смисъла на чл.64 ЗС площ за обслужването на тези сгради и че нормата на чл.22, ал.7 ЗУТ има универсален характер, поради което се прилага не само относно новопостроени, но и относно съществуващи сгради. В това решение няма произнасяне по поставения по настоящото дело въпрос, касаещ приложението на чл.21 от Наредба № 7 от 2003 г. по отношение на сгради с производствено и обслужващо предназначение, находящи се в урбанизирани територии. Същевременно от решението не става ясно дали делото е касаело жилищна сграда или сграда, предназначена за производствени нужди.

2. В решение № 142 от 09.08.2016 г. по гр.д.№ 4401 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. е даден отговор на въпроса има ли основание /кауза/ договорът за наем на недвижим имот, върху който наемодателят е учредил на наемателя право на строеж и какво е значението на свободната от застрояване площ от земята. Прието е, че носителят на ограниченото право на строеж няма право да ползва свободната от застрояване част от имота, поради което договорът за наем на недвижимия имот има основание /кауза/ за тази част от имота. В това решение на ВКС също няма произнасяне по поставения по настоящото дело въпрос, поради което няма как обективно да е наличие противоречие с обжалваното по настоящото дело въззивно решение.

3. В решение № 20 от 15.04.2020 г. по гр.д.№ 1934 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че при липса на уговорено „друго“ между собственика на земята и суперфициарния собственик на сградата, правото на последния по чл.64 ЗС включва ползването на такава част от терена, която му осигурява нормален достъп до входа на сградата и е прилежаща към нея площ, необходима за извършването на евентуални ремонтни работи с оглед поддържането й в нормално и годно за ползване по предназначение състояние. За определяне на прилежащата площ по чл.64 ЗС по това дело съдът не се е основал на разпоредби от ЗУТ или Наредба № 7 от 2003 г. Тоест и в това решение на ВКС няма произнасяне по поставения за разглеждане по настоящото дело въпрос, поради което няма как обективно да е налице противоречие с обжалваното по настоящото дело въззивно решение.

4. Определение 430 от 03.05.2016 г. по гр.д.№ 5697 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е постановено по реда на чл.288 ГПК и като такова не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която би могла да обуслови допускане на касационно обжалване на решението. Това е така, тъй като в определенията по чл.288 ГПК ВКС не се произнася по правен спор и не дава отговор на правни въпроси, а само преценява дали са налице основания по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на конкретно въззивно решение.

Налице е обаче основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по поставения въпрос няма известна на настоящия съдебен състав практика на ВКС и въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1 т.3 ГПК, разяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: свързан е с твърдение на касатора, че поради непълнота на правната уредба нормата на чл.21 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. следва да се прилага по аналогия и при определяне на площта, необходима за използване на сгради с производствено и обслужващо предназначение.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, второ отделение