Определение № 806 от 28.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 3533/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано по касационна жалба на [фирма], чрез адв. Н. Й. срещу решение № 699 от 27.06.2014г., постановено по в.т.дело № 1199/2013г. на Варненския окръжен съд, с което след отмяна на решение №1863/19.04.2013г. по гр.дело № 19534/2011г. на Варненския районен съд е уважен предявения от В. П., чрез адв. Л. П., срещу [фирма] установителен иск по чл.415 ГПК за сумата от 13 299.64 лв., представляваща неустойка по договор за строителство № 22-04/08, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №13769/2011г. на Варненския районен съд. В частта, с която е отхвърлен искът за лихва решението е влязло в сила поради необжалването му. В касационната жалба се поддържа твърдение, че съдът се е произнесъл по искане различно от заявеното в исковата молба и във въззивната жалба като основание на иска. В касационната жалба касаторът поддържа и оплаквания за необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по жалбата В. П., чрез пълномощника си адв.Л. П. –ВАК счита, че касаторът не е поставил конкретен правен въпрос, който да е включен в предмета на спора и да е от значение за изхода по конкретното дело. Неотносима за спора е представената от касатора съдебна практика. Направено е искане за присъждане на направените за касационното производство разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК. Съдът е сезиран с установителен иск по чл.415 ГПК за установяване, че ищецът В. П. има вземане от [фирма] за сумата от 13 299.64 лв., представляваща левовата равностойност на сумата от 6800 евро, неустойка за забава от неизпълнение на договор за строителство №22-04/08. В исковата молба ищецът е поддържал, че ответникът не е изпълнил задължението си да извърши строителството до 1.05.2009г. и следващите деветдесет дни, съгласно чл.21 от договора, поради което дължи неустойка за забава по чл.53.2 във връзка с чл.18 от договора за строителство от 22.04.2008г. Ищецът се е позовал на Наредба №3 от 31.07.2003г., според която за завършено строителство на апартамента може да се счита датата, на която е подписан протокол № 16 за установяване на годността на ползване на сградата, в която се намира закупения апартамент. Денят за изпълнение на задължението е определен от страните в договора - 1.05.2009г., дружеството изпълнител е изпаднал в забава, поради което дължи неустойка за забава от 10% върху сумата от 68 000 евро. Искът е уважен от Варненският окръжен съд. След тълкуване на клаузите на договора за строителство, въззивният съд е приел, че до посочената в т.18 от договора дата 1.05.2009г. строителят е длъжен да извърши строителството на апартамента до степен на изпълнение на всички довършителни работи от Приложение №1 на предварителния договор от 10.03.2008г. За правнорелевантен момент за определяне на забавата на ответника е определена датата на съставянето на акт образец 15. Обектът е приет от ищеца на 29.06.2010г., спрямо която дата съдът е отчел забава от 13 месеца - основание за ищеца да упражни правото си на неустойка по т. 53.2 от договора за строителство. Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка. По основанията за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК: От първи до четвърти / без втори/ касаторът поставя под различна формулировка въпроси за задължението на съда да се произнесе по основанието, на което е предявен установителния иск по чл.415 ГПК за неустойка. Като допълнителен критерий по първия въпрос се сочи т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, по третия въпрос - противоречие с ТР №1/2013г., а по четвърти въпрос - противоречие с т.9 на ТР № 1/2000г. на ОСГК. Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. Основанието и петитумът на иска индивидуализират спорния предмет. Те определят и границите на решаващата дейност на съда. Очертаното от ищеца в исковата молба спорно право, чрез основанието и петитума на иска, е предмет на процесуалния спор. Когато съдът се произнесе извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, решението е недопустимо и подлежи на обезсилване. Не само с оглед на поставеният от касатора първи и четвърти въпрос, служебно задължение на ВКС е да следи за валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт / т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС и т.10 ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС /. В конкретния случай въззивният съд не се произнесъл по непредявен иск, поради което и постановеното от него решение е валидно и допустимо. В исковата молба ищецът е посочил юридическият факт, от който черпи правото, съдържанието на правото и носителите на правоотношението. По делото е безспорно установено, че между страните е възникнало валидно договорно правоотношение със сключените между тях договори – предварителен договор от 10.03.2008г. за продажба на апартамент и договор за строителство от 22.04.2008г. на апартамент, със степен на завършеност, индивидуализирана в приложение към договора. Страните са уговорили падежа и обема на задължението на изпълнителя за изграждане и предаване на обекта / апартамента/ и последиците от забавата – заплащане на неустойка, която е определяема по размер и максимум. В исковата молба ищецът е посочил датата, на която договорите трябва да бъдат изпълнени – 1.05.2009г. Спорът между страните „какво се разбира под завършено строителство”, съдът е разрешил чрез тълкуване на отделните клаузи на договора и достигнал до извода, че срокът по чл. 18 от договора касае подписването на акт 15 от Наредба №3 – констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа. По въпросите / 1 и 4/: Допустимо ли е съдът по своя инициатива да подмени основанието на исковата претенция и да се произнесе по въпрос различен от основанието по предявения иск? не е налице и допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото съдебната практика и теория непротиворечиво приема, че съдът нарушава принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита и постановява недопустимо решение, какъвто обаче не е конкретния казус. Не е налице твърдяното противоречие с цитираните от касатора две тълкувателни решения на ВКС. По втория въпрос „ При разглеждане на делото, образувано по въззивна жалба, трябва ли съдът да се ръководи от изложените в нея основания за неправилност на първоинстанционното решение?” касаторът се позовава на противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото въззивният съд се е произнесъл по изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, въпросът не се явява обуславящ изхода на делото. Отсъствието на първата предпоставка за селектиране на касационната жалба е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол по този въпрос. Тъй като въззивният съд се е ограничил да обсъжда изложените във въззивната жалба доводи на въззивника за неправилност на първоинстанционното решение и не е имал основание да приложи императивна материалноправна норма, дори нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване, решението на варненския окръжен съд не е в противоречие с т.1 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Петият въпрос „ Допустимо ли е съдът да намали размера на неустойката, въпреки разпоредбата на чл.309 ТЗ, когато тя е договорена в разрез с добрите нрави, които са основни начала на процеса?” не обосновава общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК да е от значение за спора по конкретното дело и да е обусловил решаващия извод на съда за уважаване на иска по чл.92 ЗЗД. Въпросът не е от значение за изхода на делото защото се поставя за първи път в касационната инстанция. В отговора на исковата молба ответникът се е позовал на прекомерност на неустойката, като надхвърляща евентуалните вреди, а не на нищожност на договорната неустойка като противоречаща на добрите нрави/ т.8 от отговора/. С отговора на исковата молба ответникът не е въвел възражения за нищожност на уговорената от страните неустойка, поради накърняване на добрите нрави, поради което по такъв въпрос въззивният съд не се произнесъл. Настоящият състав на ВКС не обсъжда конкретизацията на въпрос 5 в допълнението към изложението на касационната жалба вх. № 27873 от 3.10.2014г., тъй като то е депозирано след срока по чл.283 ГПК. По 6, 7 и 8 въпроси, които касаят присъдените от въззивния съд разноски, съдът не се произнася с оглед на постановено от окръжния съд определение по чл.248, ал.1 ГПК, обжалвано от касатора с частна жалба, по която има образувано ч.т.дело № 3532/3014г. В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. С оглед на изхода на касационното обжалване на ответника ще следва да се присъдят разноски 1800 лв., представляващи адвокатско възнаграждение, документирано с разписка към договор за правна помощ. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение