Определение № 379 от 09.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1184/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Г. С. С. и И. С. С. срещу решение № 7874 от 20.11.2019 г. по гр.д.№ 14138 от 2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, III-В състав, с което е:

1. потвърдено решение от 13.10.2017 г. по гр.д.№ 26709 от 2014 г. на Софийския районен съд, III г.о., 88 състав за уважаване на предявените от С. К. Д.- С., С. Д. К., К. Д. Д. и Т. З. Д. срещу жалбоподателите искове по чл.108 ЗС за части от имот с идентификатор 68134.1980.1338 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-3 от 11.01.2011 г. на ИД на АГКК, всяка от двете части с площ от около 260 кв.м., обозначени съответно по контура Б-В-Г-Д и А-Б-Д-Е-А на указателна скица, находяща се на лист 10 от делото на СРС и

2. отменено решение от 26.03.2018 г. на СРС, III г.о., 88 състав по същото дело и вместо него е постановено решение за допълване по реда на чл.250 ГПК на първоинстанционното решение с диспозитив за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на констативни нотариални актове за собственост № ..... и № ..... от 03.11.2008 г. за спорните по 260 кв.м.

Касаторът Г. С. С. счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие с практиката на ВКС/ по следните въпроси:

1. Подлежи ли на косвен съдебен контрол, при направено оспорване от другата страна, влязлото в сила решение на ПК и може ли ответник по иск за собственост, основаващ се на земеделска реституция, да възразява срещу наличието на условия за реституция по ЗСПЗЗ, след като не е участвал в административното производство по възстановяване на собствеността ?

2. Следва ли да се приеме, че не е завършена процедурата по възстановяване на собствеността на земеделската земя в съществуващи стари реални граници, ако не е издадена заповед на Кмета, с която е одобрено решение по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ на техническата служба на общината, с което да е определена застроената част в границите на бившия земеделски имот и липсва скица към издаденото решение на ПК, като към момента на постановяване на решението е в сила чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ, ДВ, бр.28 от 19.03.2002 г., която изрично изисква, че към решението се прилага скица на имота ?

3. Следва ли намерението за своене да се доказва при завладяване на чужд имот и пред кого, при липса на знание за това кой е собственик на имота ?

4. Приложима ли е при реституирани имоти забраната на чл.200 ЗУТ за придобиване на реално определени части от парцел или от поземлен имот в границите на населеното място, ако тази част и остатъкът от имота не отговаря на изискванията за минимални размери, лице и повърхност ?

Касаторът И. С. С. счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие с практиката на ВКС/ по следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, във връзка с релевантни, посочени във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение, за допуснати при постановяването му нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с оглед предвиденото в чл.236, ал.2 ГПК задължение на съда ?

2. При релевирани във въззивната жалба доводи за пороци на първоинстанционното решение, изразяващи се в необсъждане и/или неправилно ценене на факти и доказателства, релевантни за решаването на спора, задължена ли е въззивната инстанция да разгледа тези доводи и допустимо ли е без да ги обсъди в мотивите си, да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционното решение, на основание чл.272 ГПК, след като същите се явяват непълни вследствие на релевираните пороци ?

3. Допустимо ли е да се преме от съда, разглеждащ предявен ревандикационен иск, че решението на ПК, легитимиращо ищеца като собственик на реституиран по реда на ЗСПЗЗ имот, е валидно и законосъобразно издадено, ако в производството по разглеждането на иска са събрани достатъчно доказателства, установяващи липсата на идентичност между внесената от наследодателя на ищеца земя в ТКЗС и ревандикирания имот ?

4. Има ли ответникът по ревандикационен иск правен интерес от възражение за материална незаконосъобразност на решението на поземлената комисия, легитимиращо правото на собственост на ищеца върху реституиран по реда на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ имот, респ. за липса на идентичност между реституирания и обобществения имот, във връзка с изискването на чл.17, ал.2 ГПК за осъществяване на косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на административния акт, който се противопоставя на страна по делото, която не е участвала в производството по издаването и обжалването му, ако противопроставените от ответника собственически права върху реституирания имот са възникнали след неговото обобществяване /но не произтичат от разпоредби на пар.4а и пар.4б ПЗР на ЗСПЗЗ/ или е необходимо те да са съществували към момента на внасяне на имота в ТКЗС ?

5. Следва ли ищците да доказват отново правото на собственост на техния наследодател върху претендирани от тях по исков ред реални части от реституиран имот преди внасянето му в ТКЗС, ако с отговора на исковата молба и в хода на производството ответниците не са твърдели права върху същите части, принадлежащи на техния наследодател към момента на обоществяването на земята, при условие че ответниците /респ.наследодателят им/ не са участвали в административната реституционна процедура по ЗСПЗЗ, легитимират се с констативен нотариален акт за собственост на процесните части- по давност и са оспорили своевременно материалната законосъобразност на легитимиращото ищците решение на поземлената комисия, с доводи за отсъствие на законовите предпоставки за реституция, за липса на идентичност между обобществената земеделска земя и реституирания имот и допуснати закононарушения при издаване на реституционното решение ?

6. Държател или владелец по смисъла на чл.68 ЗС е лицето, за което се установява от доказателствата по делото, че упражнява явно, несмущавано и без прекъсване фактическата си власт върху придадените по регулация към имота му части от съседен имот, по силата на регулационен план от 1996 г., които това лице свои повече от 10 години с оглед на действащата към момента на придаването норма на чл.110, ал.1 З. /отм./, предвиждаща непосредствено отчуждително действие на влезлите в сила дворищно-регулационни планове ?

7. Ако ответник по ревандикационен иск, за който се установява от доказателствата по делото, че е упражнявал явно, несмущавано и без прекъсване фактическата си власт върху придадени по регулация към имота му части от съседен имот, по силата на регулационен план от 1996 г., които свои повече от 10 години, е противопоставил на ищец възражение за придобиване по давност на придадените части, следва ли при преценката си за неговата основателност съдът да съобрази действащата към момента на придаването норма на чл.110, ал.1 З. /отм./, предвиждаща непосредствено отчуждително действие на влезлите в сила дворищно-регулационни планове и по какъв начин ?

8. Ако част от поземлен имот е била придадено по регулация към друг поземлен имот преди влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, обстоятелство, установяващо се от доказателствата по делото, а повече от 10 години след влизане в сила на тази разпоредба е извършена обстоятелствена проверка за признаване по давност на правото на собственост върху придадената по регулация част и е съставен констативен нотариален акт за собственост на същата, следва ли при преценката си на направено възражение за придобиване на правото на собственост по давност съдът да вземе предвид изтеклия към датата на съставянето на нотариалния акт срок на упражнено давностно владение, надлежно установен в нотариалното производство по обстоятелствена проверка ?

9. Може ли да се позове на кратката придобивна давност по чл.70, ал.1 ЗС лице, което упражнява явно, несмущавано и без прекъсване фактическата си власт върху придадени към имота му по регулация от 1996 г. части от съседен имот, който е реституиран по реда на ЗСПЗЗ през 2002 г., ако владеещото го лице се е снабдило през 2008 г. с констативен нотариален акт за собственост на същите след извършена обстоятелствена проверка, при условие че рестиуираният собственик е завел ревандикационен иск по отношение на същите през 2014 г., тоест повече от 5 години по- късно ?

В писмени отговори ответниците по жалбите С. К. Д.- С., С. Д. К., К. Д. Д. и Т. З. Д. оспорват същите. Молят касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което подлежи на касационно обжалване независимо от цената на иска- чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта му за уважаване на предявените ревандикационни искове за части от имот с идентификатор....., въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на спорните части от имота като наследници на В. А. К., на които имотът е възстановен с решение № 8512 от 29.03.2002 г. на ПК- район „В.“. Приел е въз основа на прието по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, че претендираният имот /описаният в исковата молба/ е идентичен с възстановения с решение на ПК- район „В.“ имот.

По възражението на ответниците, че това решение на ПК е материално незаконосъобразно, защото не било доказано, че към момента на образуване на ТКЗС наследодателят на ищците е притежавал именно процесния имот, въззивният съд е приел, че тъй като ответниците не заявяват права върху този имот от преди неговото обобществяване, те нямат право да оспорват издаденото в полза на ищците решение на ПК на това основание.

По отношение на направените от ответниците възражения за придобивна давност на процесните части от имота, съдът е приел, че тези възражения не са доказани. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че до 2008 г. ответниците са били само държатели на процесните части от имота- преминавали са през тях, за по-лесен достъп до собствените им съседни имоти, но със знанието и разрешението на ищците като собственици. Едва след м.11.2008 г., когато в тяхна полза е издаден констативен нотариален акт за собственост, ответниците са променили намерението си и са установили владение върху спорните части, но не са ги придобили по давност, тъй като до предявяването на иска през м.05.2014 г. не е изтекъл необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок на владение.

С оглед тези мотиви на съда няма основание за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд по поставените въпроси поради следното:

I. По жалбата на Г. С. С.:

1. Първият поставен правен въпрос /Подлежи ли на косвен съдебен контрол, при направено оспорване от другата страна, влязлото в сила решение на ПК и може ли ответник по иск за собственост, основаващ се на земеделска реституция, да възразява срещу наличието на условия за реституция по ЗСПЗЗ, след като не е участвал в административното производство по възстановяване на собствеността ?/ е твърде общ и не отчита спецификата на настоящото дело, по което се касае за оспорване на административен акт /решение на ПК/ от трето неучаствало в административното производство лице, което обаче не заявява собствени права върху имота- предмет на реституцията към момента на неговото обобществяване в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация. Решенията, на които касаторът се позовава /ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2011 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 07.10.1997 г. по гр.д.№ 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, решение № 250 от 08.05.2014 г. по гр.д.№ 3215 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 298 от 25.03.2014 г. по гр.д.№ 3296 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 222 от 16.03.2010 г. по гр.д.№ 489 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 407 от 13.07.2010 г. по гр.д.0 289 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 199 от 12.05.2011 г. по гр.д.№ 345 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 194 от 04.11.2016 г. по гр.д.№ 2072 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о./ са свързани с този по-общ въпрос, но не и с относимия към настоящото дело конкретен въпрос. Поради това тези решения са неприложими към настоящия случай. За конкретния случай от значение е практиката на ВКС /например Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 293 от 25.10.2012 г. по гр.д.№ 43 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 237 от 16.01.2014 г. по гр.д.№ 5 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 206 от 03.01.2018 г. по гр.д.№ 380 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. и много други/, според която ответник по иск за собственост на имот, реституиран на ищеца по реда на ЗСПЗЗ, който не заявява собствени или на своя наследодател права върху този имот към момента на неговото обобществяване, няма право да оспорва легитимацията на ищеца с възражение, че наследодателят на ищеца не е бил собственик на този имот към момента на неговото внасяне в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация. Обжалваното решение напълно съответства на тази практика на ВКС, поради което не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос.

2. Вторият поставен въпрос /Следва ли да се приеме, че не е завършена процедурата по възстановяване на собствеността на земеделската земя в съществуващи стари реални граници, ако не е издадена заповед на Кмета, с която е одобрено решение по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ на техническата служба на общината, с което да е определена застроената част в границите на бившия земеделски имот и липсва скица към издаденото решение на ПК, като към момента на постановяване на решението е в сила чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ, ДВ, бр.28 от 19.03.2002 г., която изрично изисква, че към решението се прилага скица на имота ?/ не е правен въпрос, който би могъл да е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решението. Въззивният съд не се е произнесъл по този въпрос. Не е и бил длъжен да се произнася по него, тъй като възражението за незаконосъобразност на решението на ПК поради това, че не е била издадена заповед на Кмета, е било направено от ответниците несвоевременно- едва във въззивната им жалба, а по възражението за липса на скица към решението на ПК- във въззивната жалба няма изложени доводи за неправилност на първоинстанционното решение.

3. Третият поставен въпрос /Следва ли намерението за своене да се доказва при завладяване на чужд имот и пред кого, при липса на знание за това кой е собственик на имота ?/ също е въпрос, който не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. По този въпрос въззивният съд не се е произнесъл и не е бил длъжен да се произнася, тъй като въпросът е неотносим към конкретното дело, по което не е установено завладяване на спорните части от имота /а допускане на ответниците да ползват тези части като държатели и последващо преобръщане на държането във владение/, както и не е установено ответниците да не са знаели кой е собственик на имота. Напротив, от събраните по делото свидетелски показания съдът е приел за безспорно установено, че ответниците са знаели, че един от собствениците на имота е наследодателя на част от ищците Д. Д. и че именно той им е разрешил да преминават през него.

4. Четвъртият поставен въпрос /Приложима ли е при реституирани имоти забраната на чл.200 ЗУТ за придобиване на реално определени части от парцел или от поземлен имот в границите на населеното място, ако тази част и остатъкът от имота не отговаря на изискванията за минимални размери, лице и повърхност ?/ също е въпрос който не е обусловил изводите на въззивния съд в обжалваното решение. Мотиви, свързани със съдържащата се в чл.200 ЗУТ забрана за придобиване по давност на части от УПИ, има в решението на първоинстанционния съд, но не и в решението на въззивния съд. Въззивният съд е приел, че възражението за придобиване по давност е неоснователно, не защото спорните части от имота не могат да бъдат придобити по давност, а защото не е било доказано те да са владяни от ответниците в продължение на 10 г.

II. По жалбата на И. С. С.:

1. По първия поставен в изложенито към тази жалба въпрос /Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, във връзка с релевантни, посочени във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение, за допуснати при постановяването му нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с оглед предвиденото в чл.236, ал.2 ГПК задължение на съда ?/ няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. Според практиката на ВКС, а и според закона /чл.269 ГПК/ възивният съд е длъжен да се произнесе служебно само по валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по неговата неправилност е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Тоест, въззивният съд е длъжен да обсъди само тези доводи за неправилност на първоинстанционното решение, които са посочени във въззивната жалба; само тези доказателства, които са относими към съдържащите се във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение и само тези правни доводи и възражения на въззивниците, които са били направени своевременно пред първоинстанционния съд /не са преклудирани/ и са свързани с посочените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Напълно в съответствие със закона и с тази практика на ВКС във въззивното решение съдът се е произнесъл само по съдържащите се в жалбата доводи за неправилност на решението и само по тези възражения на ответниците, които са били своевременно направени пред първоинстанционния съд. Не се е произнесъл относно това дали към решението на ПК следва да има скица, тъй като във въззивната жалба не се съдържа довод за неправилност на първоинстанционното решение в частта му, в която е прието, че към решението на ПК от 29.03.2002 г. има издадени от общината удостоверение и скица по чл.13, ал.5 и 6 ППЗСПЗЗ, поради което не е нуждо издаването на скица от самата ПК. Не се е произнесъл и по възражението във въззивнвата жалба за незаконосъобразност на решението на ПК поради липса на заповед на Кмета за одобрение на решението по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ, тъй като това възражение е било направено от ответниците несвоевременно- едва във въззивната им жалба.

2. Вторият поставен въпрос /При релевирани във въззивната жалба доводи за пороци на първоинстанционното решение, изразяващи се в необсъждане и/или неправилно ценене на факти и доказателства, релевантни за решаването на спора, задължена ли е въззивната инстанция да разгледа тези доводи и допустимо ли е без да ги обсъди в мотивите си, да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционното решение, на основание чл.272 ГПК, след като същите се явяват непълни вследствие на релевираните пороци ?/ не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като е неотносим към конкретното дело, по което въззивният съд не е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, а е изложил собствени мотиви и то по всички посочени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение.

3. Третият поставен въпрос /Допустимо ли е да се преме от съда, разглеждащ предявен ревандикационен иск, че решението на ПК, легитимиращо ищеца като собственик на реституиран по реда на ЗСПЗЗ имот, е валидно и законосъобразно издадено, ако в производството по разглеждането на иска са събрани достатъчно доказателства, установяващи липсата на идентичност между внесената от наследодателя на ищеца земя в ТКЗС и ревандикирания имот ?/ също е неотносим към конкретното дело, по което от една страна чрез заключение на съдебно-техническа експертиза е установена идентичността между описания в исковата молба имот и имота, внесен от наследодателя на ищците в ТКЗС, а от друга е прието, че ответниците, които не заявяват права върху този имот към момента на обобществяването му в ТКЗС, нямат право да оспорват легитимацията на ищците с довод, че наследодателят на ищците не е бил собственик към момента на внасяне в ТКЗС на този имот.

4,5. Четвъртият и петият поставени въпроси /4. Има ли ответникът по ревандикационен иск правен интерес от възражение за материална незаконосъобразност на решението на поземлената комисия, легитимиращо правото на собственост на ищеца върху реституиран по реда на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ имот, респ. за липса на идентичност между реституирания и обобществения имот, във връзка с изискването на чл.17, ал.2 ГПК за осъществяване на косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на административния акт, който се противопоставя на страна по делото, която не е участвала в производството по издаването и обжалването му, ако противопроставените от ответника собственически права върху реституирания имот са възникнали след неговото обобществяване /но не произтичат от разпоредби на пар.4а и пар.4б ПЗР на ЗСПЗЗ/ или е необходимо те да са съществували към момента на внасяне на имота в ТКЗС ? и 5. Следва ли ищците да доказват отново правото на собственост на техния наследодател върху претендирани от тях по исков ред реални части от реституиран имот преди внасянето му в ТКЗС, ако с отговора на исковата молба и в хода на производството ответниците не са твърдели права върху същите части, принадлежащи на техния наследодател към момента на обоществяването на земята, при условие че ответниците /респ.наследодателят им/ не са участвали в административната реституционна процедура по ЗСПЗЗ, легитимират се с констативен нотариален акт за собственост на процесните части- по давност и са оспорили своевременно материалната законосъобразност на легитимиращото ищците решение на поземлената комисия, с доводи за отсъствие на законовите предпоставки за реституция, за липса на идентичност между обобществената земеделска земя и реституирания имот и допуснати закононарушения при издаване на реституционното решение ?/ са относими към конкретното дело, но не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на решението, по съображенията, които вече са изложени по-горе, във връзка с първия поставен от касатора Г. С. въпрос /стр.6 от настоящото определение/. В съответствие с посочената на стр.6 практика на ВКС по тези въпроси, във въззивното решение съдът е приел, че тъй като ответниците не заявяват собствени права върху процесните части от имота към момента на неговото обобществяване в ТКЗС, няма право да оспорва легитимацията на ищците с възражение, че наследодателят на ищците не е бил собственик на този имот към момента на неговото внасяне в ТКЗС. Що се отнася до твърденията за незаконосъобразност на решението на ПК поради липса на скица към него и липса на заповед на Кмета за одобрение на решение по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ, както бе посочено по-горе, по първото твърдение въззивнит съд не се е произнесъл, тъй като във въззивната жалба липсва довод за неправилност на първоинстанционното решение в тази част /в което е прието, че тъй като се касае за реституция на земеделска земя по реда на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, достатъчно за настъпване на реституционния ефект на това решение е към него да има издадени от общината удостоверение и скица по чл.13, ал.5 и 6 ППЗСПЗЗ, без да е необходима издадена от ПК скица към решението/, а по второто твърдение- тъй като то е било несвоевременно направено едва във въззивната жалба.

6,7. Шестият и седмият поставени въпроси /6. Държател или владелец по смисъла на чл.68 ЗС е лицето, за което се установява от доказателствата по делото, че упражнява явно, несмущавано и без прекъсване фактическата си власт върху придадените по регулация към имота му части от съседен имот, по силата на регулационен план от 1996 г., които това лице свои повече от 10 години с оглед на действащата към момента на придаването норма на чл.110, ал.1 З. /отм./, предвиждаща непосредствено отчуждително действие на влезлите в сила дворищно-регулационни планове ? и 7. Ако ответник по ревандикационен иск, за който се установява от доказателствата по делото, че е упражнявал явно, несмущавано и без прекъсване фактическата си власт върху придадени по регулация към имота му части от съседен имот, по силата на регулационен план от 1996 г., които свои повече от 10 години, е противопоставил на ищец възражение за придобиване по давност на придадените части, следва ли при преценката си за неговата основателност съдът да съобрази действащата към момента на придаването норма на чл.110, ал.1 З. /отм./, предвиждаща непосредствено отчуждително действие на влезлите в сила дворищно-регулационни планове и по какъв начин ?/ са напълно неотносими към конкретното дело, по което от фактическа страна е установено, че ответниците не са упражнявали явно, несмущавано и без прекъсване фактическа власт върху спорните части от имота на ищците за период повече от 10 г.

8. По осмия поставен въпрос /Ако част от поземлен имот е била придадено по регулация към друг поземлен имот преди влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, обстоятелство, установяващо се от доказателствата по делото, а повече от 10 години след влизане в сила на тази разпоредба е извършена обстоятелствена проверка за признаване по давност на правото на собственост върху придадената по регулация част и е съставен констативен нотариален акт за собственост на същата, следва ли при преценката си на направено възражение за придобиване на правото на собственост по давност съдът да вземе предвид изтеклия към датата на съставянето на нотариалния акт срок на упражнено давностно владение, надлежно установен в нотариалното производство по обстоятелствена проверка ?/ няма противоречие между обжалваното решение и посочената от касатора практика на ВКС. В посочените две решения на ВКС /решение № 220 от 19.11.2014 г. по гр.д.№ 2173 от 2013 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 43 от 12.02.2013 г. по гр.д.№ 784 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о./ не са разгледани спорове за собственост на придадени по регулация преди влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ части от поземлени имоти. Доколкото в тези решения е даден отговор на въпроса за доказателствената сила на констативен нотариален акт за собственост- по давност те имат отношение към конкретното дело. Обжалваното решение обаче не противоречи на тези решения на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с приетото в тези решения, а и с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, макар и не изрично, че констативният нотариален акт за собственост на ответниците се ползва с обвързващо и легитимиращо действие, но тъй като и насрещната страна притежава акт с легитимиращо действие /каквото е решението на поземлената комисия/, всяка от страните по делото носи тежестта да докаже удостовереното в тези актове свое право.

9. Деветият поставен въпрос /Може ли да се позове на кратката придобивна давност по чл.70, ал.1 ЗС лице, което упражнява явно, несмущавано и без прекъсване фактическата си власт върху придадени към имота му по регулация от 1996 г. части от съседен имот, който е реституиран по реда на ЗСПЗЗ през 2002 г., ако владеещото го лице се е снабдило през 2008 г. с констативен нотариален акт за собственост на същите след извършена обстоятелствена проверка, при условие че рестиуираният собственик е завел ревандикационен иск по отношение на същите през 2014 г., тоест повече от 5 години по- късно ?/ също е неотносим към конкретното дело, по което е прието за установено, че до 2008 г. ответниците въобще не са владяли спорните части от имота на ищците /от реституирането му с решението на ПК през 2002 г. до издаването на констативния нотариален акт пред 2008 г. са били само негови държатели/, а от 2008 г. до 2014 г., макар и да са го владяли, не са го придобили по давност, тъй като не са го владяли в продължение на повече от 10 години като недобросъвестни владелци /чл.79, ал.1 ЗС/. Ответниците не са можели да се позоват на кратката придобивна давност /чл.79, ал.2 ЗС/, защото безспорно не са били добросъвестни владелци на процесните части от имота към момента на установяване на владението върху тях през 2008 г.- към 2008 г. не са имали правно основание за това владение по смисъла на чл.70, ал.1 от Закона за собствеността. Дори до 2002 г. ответниците да са били собственици на спорните части поради придаването им по регулация към собствените им имоти по силата на дворищно-регулационния план от 1996 г., с постановяването на решението на ПК от 29.03.2002 г. за реституиране на тези части в полза на ищците ответниците са загубили правото на собственост върху тези части и от този момент не са имали правно основание да упражняват фактическа власт върху тях. Поради това и към 2008 г., когато ответниците са установили владение върху тези части от имота на ищците, това тяхно владение е било без правно основание и като такова- недобросъвестно.

Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и ЗСПЗЗ, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат на ответниците по жалбата направените от тях разноски по делото пред ВКС. Ответниците претендират за разноски, но не са представили доказателства за направени такива, поради което разноски не следва да им бъдат присъждани.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.