Определение № 60209 от 04.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1517/2021 г.

Производство по чл.278, вр. с чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на „АГППМП – ЦИТО МЕДИКА“ ООД чрез адвокат А. П. от АК-Пловдив срещу определение № 260440/17.02.2021 г. по в.ч.гр.д. № 445/2021 г. на Окръжен съд Пловдив, с което се оставя в сила протоколно определение от 11.12.2020 г. по гр.д.№ 12808/2018 г. на Районен съд Пловдив за прекратяване на производството по делото, на основание чл.233 ГПК, поради отказ на ищеца от предявения иск. В частната жалба се поддържа, че въззивното определение е постановено в нарушение на материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, а в изложение към нея се поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2 ГПК поради вероятна недопустимост на съдебния акт и в противоречие на решение № 346/30.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1556/2010 г., II г.о., по въпроса, „дали е допустимо решение, постановено въпреки че преди това в съда в срока по чл.152 ГПК е регистрирана молба за поправка на протокола от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване, по който съдът е допуснал поправката в открито съдебно заседание, проведено след постановяване на решението?“. Ответникът по жалбата ДКЦ „Свети Георги“ ЕООД не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че частната касационна жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване акт, преграждащ по-нататъшното развитие на производството, поради което е редовна и процесуално допустима. При проверка на основанията по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на преграждащото определение. Съгласно цитираното от касатора решение № 346/30.11.2011 г. по гр.д.№ 1556/2010 г., ІІ г.о., пропускът на съда да се произнесе по искане за поправка на протокол от открито заседание може да обуслови недопустимост на постановения съдебен акт само в случаите, когато точното отразяване на извършените от страните процесуални действия може да обоснове такава недопустимост. Въззивният съд, в случая, е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с иск за обезщетение на вреди от неизпълнен договор, но от процесуалния представител на ищеца в съдебното заседание, са направени две изявления: за одобряване на постигната спогодба и за отказ от иска. Съдът е уважил второто от тях, тъй като изявлението за отказ от предявения иск, задължава решаващия състав да прекрати делото, а одобряването на съдебна спогодба, според мотивите на определението, има съвсем различен смисъл. Изводите на съда са съобразени с практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 388/02.12.2013 г. по гр.д. № 1030/2012 г., IV г.о. и решение № 196/15.10.2013 г. по гр.д.№ 1348/2012 г., ІII г.о., в които се приема, че само когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението ще е недопустимо, тъй като ще е разгледан иск на непредявено основание, т.е. когато съдът се произнася по направено по надлежния ред искане за прекратяване на делото, не се засяга вида и обема на търсената защита (чл.6, ал.2 ГПК),. В случая, процесуалният представител на ищеца е направил искане да бъде одобрена постигната между страните спогодба в смисъл че „не се дължи сумата от 20 060 лева“, която е претендирал с исковата молба, както и че прави отказ от иска. При изявление за прекратяване на делото поради отказ от иска, преграждащото определение не се мотивира, а съдът дължи произнасяне по него, съобразявайки единствено дали изхожда от процесуално легитимирана страна по делото и спазени ли са изискванията на процесуалния закон, както е приел и въззивният съд – делото е прекратено без да са присъдени разноски (съгласно спогодбата). В този смисъл, независимо че липсва изрично произнасяне по изявлението за постигната спогодба между страните, искането за корекция и допълване на протокола по чл.152 ГПК от съдебно заседание не обуславя недопустимост на определението за прекратяване на делото по молба на ищеца, с оглед на което не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,