Определение № 734 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2375/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез и. д. прокурор д-р М. О., която, видно от обстоятелствената част и заявеното искане, е насочена срещу въззивно решение № 76 от 28.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 554/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е потвърдено решение № 388 от 18.10.2023 г., постановено по гр. д. № 220/2023 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на С. П. Г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение за престъпления по чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което е оправдан с влязла в сила на 19.07.2022 г. присъда № 106/02.06.2021 г. по НОХД № 11/2019 г. по описа на Софийски военен съд, ведно със законната лихва върху сумата от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 19.07.2022 г., до окончателното заплащане. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е необосновано завишен, като е нарушен принципът за справедливо обезщетяване, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните, уточнени от настоящия състав, правни въпроси: 1/„за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“; 2/„за приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди“. По поставените въпроси се поддържа противоречие с приетото в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ППВС № 4/1968 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на III г.о. и решение № 138 от 30.05.2019 г. по гр. д. № 4309/2018 г. на IV г.о. Ответникът по жалбата С. П. Г., в писмен отговор, подаден чрез адв. Р. Г., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът е привлечен в качеството на обвиняем на 25.04.2017 г. с постановление на прокурор във Военно-окръжна прокуратура – София по ДП № 28-РП/2016 г. за извършено престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 от НК – длъжностно присвояване, за улесняване на което е извършено и престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК; спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „подписка“; обвинителният акт е внесен във Софийски военен съд на 04.07.2017 г., като с присъда № 16/05.04.2018 г., постановена по НОХД № 81/2017 г., ищецът е бил признат за виновен по повдигнатото обвинение и осъден на 1 г. и 6 мес. лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 4 г.; на основание чл. 202, ал. 3, вр. чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7, вр. чл. 49, ал. 2 от НК е бил лишен от право да заема държавна или обществена длъжност и да упражнява професия или дейност, свързана с управление на пари или материални средства за срок от 4 г. и е осъден да заплати на в. ф. 52090 – Долна Митрополия сумата от 11 919.55 лв. обезщетение за причинени имуществени вреди, резултат от престъплението, ведно със законната лихва от датата на престъплението – 17.11.2015 г. до окончателното изплащане; присъдата не е била обжалвана и е влязла в сила на 23.04.2018г.; за събиране на сумите по уважения граждански иск е образувано изпълнително дело и е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца; със заповед от 30.11.2018 г. на Командира на в. ф. 52090, трудовият договор на ищеца е бил прекратен; съгласно искане по чл. 420, ал. 2, във вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, подадено на 25.06.2018 г., е образувано нак. дело № 700/2018 г. по описа на ВКС, по което с решение № 154/14.01.2019 г., производството по НОХД № 81/2017 г. по описа на Софийски военен съд е възобновено, влязлата в сила присъда – отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски военен съд; с присъда № 106/02.06.2021 г. по НОХД № 11/2019 г. на Софийски военен съд, ищецът е оправдан, а предявеният граждански иск е отхвърлен; по протест на Прокуратурата е образувано ВНОХД № 53/2021 г. по описа на Военно-апелативен съд, който с решение № 6/28.03.2022 г. е потвърдил оправдателната присъда; образувано е нак. дело № 391/2022 г. по описа на ВКС, по протест на Прокуратурата, който с решение № 96/19.07.2022 г. е оставил в сила атакуваното пред него решение на Военно-апелативен съд. Въззивният състав е взел предвид представените писмени доказателства – епикризи и заключението на вещото лице от съдебномедицинската експертиза, от които е установил, че ищецът страда от артериална хипертония, исхемична болест на сърцето и хроничен повърхностен гастрит. Позовал се е на заключението от съдебномедицинската експертиза и обясненията на вещото лице в съдебно заседание, съгласно което е възможно в някаква степен, преживеният от ищеца стрес, нервно напрежение, негативни емоции, притеснения и безпокойство през периода на воденото наказателно производство, да са повлияли негативно върху общото му здравословно състояние и да са изострили развитието на съществуващите към този момент заболявания. Изтъкнал е становището на вещото лице, че стресът не е главна и единствена причина за влошаването на състоянието му, както и че медицинската наука не разполага с методи и средства, чрез които да прецизира в каква степен оплакванията и състоянието на ищеца към момента на приемането му в болницата се дължат на „стреса от водените дела“ и в каква степен от други фактори. В обжалваното решение въззивната инстанция е кредитирала и показанията на разпитаните по делото свидетели – Н. Б. Б. и Татяна Стефанова Вълова – приятели на ищеца, от които е установила, че ищецът бил весел и енергичен човек, общителен, „душата на компанията“, но след образуваното наказателно дело се променил, бил изключително притеснен, говорел непрекъснато за делото, чудел се защо се е случило, затворил се в себе си; дълги години работел като домакин във вилата и винаги бил точен и честен, а бил обвинен в присвоявания и кражби; била запорирана заплатата му и това още повече го притеснило; приятелите и съучениците му се отдръпнали от него, коментирали го; колегите му разбрали и също говорели; синовете му се тревожели; влошило се здравословното му състояние – вдигал кръвно, получил тикове. При тези фактически данни въззивният съд е намерил, че определеното от първата инстанция обезщетение, за претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на повдигнатото срещу него незаконно обвинение в размер на 10 000 лв., е адекватно на доказаните вреди и съответства на принципа за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД. Приел е, че обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени са: вида и тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство (5 г.); постановяването на осъдителна присъда; прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца в резултат на осъждането и предприетото принудително изпълнение за събиране на сумите по уважения граждански иск. Изложил е и съображения, че ищецът е бил обвинен в длъжностно присвояване, за което деяние законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 1 до 10 г.; с първата присъда ищецът е бил лишен от право да заема държавна или обществена длъжност и да упражнява професия или дейност, свързана с управление на пари или материални средства, вследствие на което трудовият му договор е бил прекратен, а предявеният от работодателя му граждански иск е бил уважен и трудовото му възнаграждение е било запорирано, като финансовите затруднения са създали допълнителни притеснения и безпокойства. Взел е предвид още, че ищецът не е бил осъждан и преживените от него притеснения и тревоги за целия период от повдигане на обвинението до влизане в сила на оправдателната присъда, са обясними, като обемът и интензитетът на негативните емоции, най-големи непосредствено след осъдителната присъда, е приел за установени от свидетелските показания. При тези мотиви въззивният състав е обобщил, че стресът от воденото наказателно производство се е отразил значително негативно върху социалния живот на ищеца, върху трудовата му дейност и финансово състояние; повдигането на обвинение е станало достояние на приятелския му кръг, вследствие на което е настъпила социалната му изолация и отдръпване в периода до окончателното му оправдаване; налице е и негативно отражение на наказателното преследване върху здравословното му състояние – психическият стрес е повлиял отрицателно върху общото му състояние и качество на живот. Преценявайки приоритетно изложените по-горе обстоятелства, заедно с приложената в рамките на наказателното производство най-лека мярка за неотклонение „подписка“ и обстоятелството, че и към настоящия момент ищецът продължава да упражнява същата трудова дейност, въззивната инстанция е намерила, че не следва извод за по-малък обем и интензитет на търпените неимуществени вреди, съответно по-нисък размер на дължимото обезщетение за тяхното репариране от този, който първостепенният съд е определил – 10 000 лв. Предвид изложеното е приела, че решението в тази част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените в изложението въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и ,че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното, не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред; не е даден справедлив стойностен израз на действително причинените на ищеца вреди. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Следва да се посочи, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика /в това число и цитираните от касатора съдебни решения/, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Взел е предвид вида и тежестта на повдигнатото обвинение, което в случая е за длъжностно присвояване, наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 10 години; продължителността на наказателното производство от общо 5 години; постановяването на осъдителна присъда; прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца и предприетото срещу него принудително изпълнение, довело до финансови затруднения; чистото му съдебно минало; негативното отражение на наказателното производство върху социалния му живот и здравословното му състояние; взетата мярка за неотклонение спрямо него; обстоятелството, че и към настоящия момент ищецът продължава да упражнява същата трудова дейност. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 000 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,