Определение № 284 от 25.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 947/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Агенция за социално подпомагане, [населено място], против определение № 331 от 04.02.2020 г. по ч.гр.д. № 6135/2019 г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по частната касационна жалба – [община] е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на определението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София, е потвърдил определение от 26.11.2019 г., постановено по гр.д. № 530/2019 г. на Окръжен съд Кюстендил, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на иска. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че делото е подведомствено на административен съд, тъй като правоотношението на ищеца и настоящ частен касатор е възникнало на основание договор, сключен по реда на чл. 3 от Постановление № 121/31.05.2007 г. на МС за определяне реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативните програми, съфинансирани от Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз за периода 2007-2013 г. (обн., ДВ, бр. 45 от 8.06.2007 г., в сила от 8.06.2007 г.). Аргументирал е този извод с обстоен анализ на приложимата национална и европейска нормативна уредба относно предоставянето на този вид финансова помощ. Посочил е, че процедурите по определяне и контрол на бенефициента на безвъзмездна финансова помощ /БФП/ били административни, а актовете на управляващия орган – индивидуални административни актове. Отбелязал е, че съдържанието, условията и изпълнението, респ. неизпълнението на сключените с бенефициента договори се подчинява на императивни правни норми, част от които са и чл. 3, ал. 2 и чл. 5 от ПМС № 179/10.08.2010 г., предпоставящи извършване на верифициране на заявените от бенефициера разходи от административен орган /УО на съответната програма/ преди тяхното плащане, като след 25.12.2015 г. тези процедури се извършват по ЗУСЕСИФ. Изтъкнал е, че договорите за предоставяне на финансова подкрепа със средства от Европейските структурни и инвестиционни фондове били административни /§ 1, т. 1 от ДР на ЗУСЕСИФ/, поради което и правоотношенията по сключването, изпълнението, финансовия контрол, прекратяването и последиците от прекратяването им били административни, а не гражданскоправни. Позовавайки се на § 7 от ЗИДАПК (ДВ бр. 74/20.09.2016 г.) и §10, ал. 3 от ПЗР на ЗУСЕСИФ, съдът е извел, че образуваните до 23.09.2016 г. производства по искови молби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на УО се довършвали пред гражданския съд. От нормата на § 149, ал. 4 ПЗР към ЗИДАПК (обн. ДВ бр. 77/2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) е изведено разбиране, че съдебните производства по спорове относно недействителност, изпълнение, изменение или прекратяване на административни договори, сключени преди влизането в сила на този закон, с изключение на тези по ЗУСЕСИФ, се извършвали по реда на ГПК пред гражданските съдилища. Акцентирайки на обстоятелството, че делото е било образувано след 01.01.2019 г., към него не са приложими нито една от двете норми за заварени производства, поради което делото следва да се разглежда от административен съд. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касационен жалбоподател е инкорпорирал совето изложение в частната си касационна жалба като е поддържал хипотеза на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но не е формулирал правен въпрос по така посочените основания. Поддържал е и очевидна неправилност на атакуваното определение. В жалбата по-нататък са развити оплаквания, за това, че частният касатор не оспорва, че с исковата молба претендира възстановяване на недължимо получена сума от бенефициента [община] по сключен договор за предоставяне на БФП по ОП РЧР 2007-2013 г., но оспорва изводите на съда за приложимост на административно-правни норми и в частност ЗУСЕСИФ с аргумент, че спорът не попадал в приложното поле на процедурата по верификация /тъй като се претендирало възстановяване на вече верифицирани и изплатени средства/, нито имал характер на производство по налагане на финансова корекция /тъй като липсвала воля на УО по програмата за определяне на такава/. Изразил е несъгласие, с изводите на двете инстанции, че вземането му било публично, тъй като същото не било възникнало въз основа на административен акт, доколкото писмо с изх. № 08-00-1992 от 25.08.2017 г. на Европейската служба за борба с измамите /ОЛАФ/, с което било констатирано нарушение в изпълнението на проекта съгласно предварително одобрения план, не било административен акт, нито била проведена административна процедура по ЗУСЕСИФ. Посочва, че Агенцията не била страна по процесния договор в качеството си на административен орган, а действала като равноправен субект. Други доводи по допускане на определението до касационно обжалване не са развити. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разрешения- правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Изрично е указано, че с оглед диспозитивното начало на гражданския процес, ВКС не е задължен да изведе такъв въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че страната не е обосновала каквито и да било доводи свързани и с допълнителния критерий. Извън това, че липсва посочена практика относима към основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, то и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се изключва от константната практика на ВКС по подобни случаи- напр. постановените определения по ч.т.д № 116/2019 г. на I т.о., ч.т.д № 2198/2018 г. на II т.о., ч.т.д № 235/2017 г. на I т.о., ч.т.д № 330/2019 г. на I т.о., ч.т.д № 3073/2018 г. на I т.о./, вкл. и на петчленни състави на ВКС и ВАС /определение № 61 от 14.11.2017 г. по гр.д. № 41/2017 г. на ВКС, V чл. състав- с която се приема, че вземанията на Договарящия орган за недължимо платени на бенефициента разходи представляват по своето естество публични държавни вземания, съгласно чл.162, ал.2, т.8 ДОПК, събираеми по административен, а не гражданскоправен ред. Изложените доводи от страната съставляват изцяло оплаквания за неправилност на акта и предпоставят допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, и са относими към преценка, която се извършва след допуснато касационно обжалване.Поради това касационно обжалване не следва да се допусне и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, тъй като касаторът не е развил каквито и да било съображения по него. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение