Определение № 3016 от 19.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1137/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Н. А. Р. ЕГН:[ЕИК] и Г. А. И./ като правоприемник на починалия в хода на процеса А. Г. А. ЕГН: [ЕГН]/ срещу решение №71 от 20.01.2022 г. на Пловдивски апелативен съд по в.т.д. №726/2023 г., В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 222 от 03.07. 2023 по т.д. № 230/2022 г. на ОС-Ст.Загора, в частта, с която е били отхвърлени исковете им срещу „ДЗИ- Общо Застраховане“ ЕАД – [населено място] ЕИК 12178407, за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.432 ал.1 от КЗ във вр. с чл.52 ЗЗД, за сумата, представляваща разликата между присъдените от по 120 000 лева на всеки и общопретендираните 180 000 лева на всеки от ищците, за претърпени неимуществени вреди от смъртта на А. Р. И. – поч. на 21.10.2021 г., в следствие на настъпило на същата дата пътно-транспортно произшествие /ПТП /. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение относно приложението на принципа на справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба в депозирания писмен отговор от неговия пълномощник изразява становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационните жалби са допустими, редовни и подадени в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил следните съображения: С оглед необжалването на първоинстанционното решение от страна на ответника в частта, с която исковете са уважени до размер от по 120 000лв е прието, че с влизането в сила на решението по всеки от исковете до размер от 120 000 лв, между страните се е формирала СПН относно следните правнорелевантните факти: На 22.10.2021 г. около 14:20 ч. по четвъртокласен път № 55024 от [населено място], общ. Н., в посока север, се е движил л.а. „Пежо 206“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Виждан С. Курбан, която, поради управление с несъобразена скорост, изгубила контрол над управлявания автомобил, излезнала от пътното платно и се блъснала в метална мантинела. В резултат на реализираното ПТП е причинена смъртта на пътничката в увреждащия автомобил -майка на ищците. За увреждащия л.а., има сключена застраховка “Гражданска отговорност” с ответника-застрахователно дружество, обективирана в полица № ВО /06/121000445512. със срок на действие от 06.02.2021 г. до 05.02.2022 г. В резултат и като пряко следствие на смъртта на майка им, ищците са претърпяли неимуществени вреди – болки и страдания заради безвъзвратната й загуба. На основание чл. 380 от КЗ, те са предявили претенцията си за изплащане на обезщетение пред ответника с писмо, получено от застрахователя на дата 01.11.2021 г., към която са приложили всички документи, с които разполагат. По случая са заведени щети, по които застрахователят в законоустановения срок не е предложил за плащане обезщетение. Въззивният съд се е позовал и на чл.300 ГПК, с оглед последиците за гражданския съд на влязлата в сила на 03.102.2023г. присъда №22/19.10.2022г. по НОХД №622/2022г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора, с която подсъдимата Виждан С. Курбан е призната за виновна в това, че на 22.10.2021г., по четвъртокласен път път 55024, км.3+278, в землището на [населено място], обл.Стара Загора, при управление на МПС-лек автомобил Пежо 206 с рег. [рег.номер на МПС], в посока юг- север е нарушила правилата за движение по пътищата – чл.21, ал.1 ЗДП и чл.20, ал.1 ЗДП и в резултат на това е причинила по непредпазливост смъртта на А. Расимома А., за което е осъдена на 2г. лишаване от свобода, изпълнението на което наказание е отложено за срок от 3г. Относно спорния между страните въпрос за справедливия размер на следващото се на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди, съдът е възприел показанията на разпитаните по делото свидетели относно претърпените от ищците страдания от внезапната загуба на тяхнята майка. Отчетено е от страна насъда, че към датата на смъртта на последната, те са били пълнолетни лица, психически и емоционално съзрели, като от данните по делото се установява, че са създали собствени семейства, имали са деца, А. е работел в Гърция, а сестра му адка се оженила няколко години преди инцидента и се преместила в дома на съпруга си, в близост до къщата на майка й. Ето защо, съдът е преценил,, че макар и сравнително млади, към датата на смъртта на майка им, ищците вече са били самостоятелни личности, имали са собствени семейства и са били независими от майка си, въпреки факта, че същата е продължавала да им помага с грижите за внуците и финансово, което не е необичайно в обществото ни в отношенията между този тип най-близки роднини. Поради това, загубата на евентуална финансова и житейска помощ, която двамата ищци са получавали от майка си, не може да се тълкува с особен интезитет и значимост, тъй като се касае за пълнолетни лица, които вече са се издържали сами и за които починалата вече не е имала нормативно задължение за отглеждане и издръжка. От данните в свидетелските показания не се установява ищците да се претърпели болки и страдания повече от обикновените при загуба на такъв близък роднина като майка им, като страданията им, които са безспорни, могат да се определят като обичайни в подобни житейски ситуации. При определяне справедливия размер на следващото се на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди, съдът се е позовал и на икономическата конюнктура в страната към датата на застрахователното събитие – 22.10.2021г., обективен показател за която са лимитите на отговорност на застрахователите по застраховка Гражданска отговорност, уредени в чл.492 КЗ, както и съдебната практика за меродавния период, според която, в зависимост от конкретиката по всеки казус, обезщетения при смърт на близък роднина като в настоящия случай, са определяни в размери между 100 000 лв – 150 000 лв. Според въззивния съдебен състав, доколкото ищците са били пълнолетни, самостоятелни личности, със собствени семейства, то справедливото обезщетение за неимуществени вреди за всеки от ищците е в размер от по 120 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата 01.11.2021 год. до окончателното й заплащане. Според изложеното от съда, посоченият размер отговаря на критерия за справедливост и в достатъчна степен обезщетява ищците за причинените им имуществени вреди. Ето защо, исковете на за присъждане на разликата над сумата от по 120 000 лв, до пълния претендиран размер от по 180 000 лв., ведно със законната лихва върху претендираните суми, считано от 01.11.2021 год., до окончателното й заплащане, следва да се отхвърлят като неоснователни. Тъй като първоинстанционния съд е стигнал до същия извод, обжалваното решение № 222 от 03.07.2023 г. по т. д. № 230/ 2022 г. по описа на ОС - Ст. Загора, в частта му, с която са отхвърлени исковете за разликата над сумата от по 120 000 лв., до размер от по 180 000 лв, ведно със законната лихва, считано от 01.11.2021 год., до окончателното й заплащане, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателите сочат като обуславящи изхода по спора множество въпроси, които обобщено се свеждат до: критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 от ЗЗД; дали при определяне на застрахователното обезщетение по застраховка ГО на водача на МПС следва да се отита и икономическата конюнктура, изразена в размерите на застрахователните лимити и длъжен ли е съдът да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази същите в тяхната съвкупност и в пълен обем относно значимостта им за определяне на размера на застрахователното обезщетение. Твърди, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС- ППВС 4/68 и посочените съдебни решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК. Съгласно т.1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В случая така формулираните въпроси отговарят на горните критерии за обуславящи изхода на спора. При произнасянето на съда по него, обаче не е налице констатирано противоречие със задължителната практика на ВКС, каквато се явява ППВС 4/68, доколкото от страна на съдебния въззивен състав в мотивите на обжалваното решение са изложени подробни съображения за множеството конкретни обстоятелства, формиращи извода на съда при определянето на конкретния размер на обезщетението, съответстващо на страданията на всеки от ищците от внезапната загуба на тяхната майка, с оглед спецификата на фактите по спора. Същото се отнася и до въпроса от изложението: относно релевантността, при определяне на застрахователното обезщетение по застраховка ГО на водача на МПС, на икономическата конюнктура: В своята константна практика по чл.290 ГПК, ВКС приема, че икономическата конюнктура намираща израз и в законовоопределените лимити, се има в предвид само като косвен критерий, наред с всички останали обстоятелства, формиращи размера на обезщетенията за неимуществени вреди, и в никакъв случай не са решаващи. В този смисъл е и произнасянето на въззивния съд. По изложените съображения не е налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 от ГПК. По делото е подадена и ЧКЖ от страна на пълномощника на Н. А. Р. ЕГН:[ЕИК] и Г. А. И./ като правоприемник на починалия в хода на процеса А. Г. А. ЕГН: [ЕГН]/ срещу решение №71 от 20.01.2022 г. на Пловдивски апелативен съд по в.т.д. №726/2023 г., В ЧАСТТА, с която е оставена без уважение ЧЖ против определение №621/08.09.2023 г. по т.д. № 230/22 на ОС-Ст.Загора. За да постанови обжалвания пред ВКС с настоящата ЧКЖ акт, въззивният състав е изложил следните съображения: Спорът е бил повдигнат по реда на чл.248 ГПК за изменение на решението на ОС-Ст.Загора в частта за разноските, като се присъди в полза на процесуалния представител на ищците адв.К. от САК допълнително още 10 252,80 лв. с ДДС адв възнаграждение по чл. 38 от ЗА. Установява се, че договорите за правна защита и съдействие между ищците и адв. К. са били сключени на 08.06.2022 г., поради което, според изложеното от въззивния съд, приложение следва да намери Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие преди изменението с ДВ бр.88 от 04.11.2022 г. Разпоредбите на Наредба №1/2004г., според съда, са с материалноправен характер, поради което приложима е тази редакция на наредбата, която е в сила към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за съответната инстанция, доколкото на изменението на подзаконовия нормативен акт изрично не е предадено обратното действие. Съдът се е позовал на практика на ВКС в този смисъл - Определение №508/06.02.2024г. по ч.к.гр.дело №2273/2023г. на ВКС, IV г.о./. Ето защо, според съда, възнаграждението следва да се определи съгласно чл. 7, ал. 1, т. 5, от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ, в редакцията й към датата на сключване на договора, където е посочено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес възнагражденията, при интерес от 100 000 лв. до 1 000 000 лв. са 3 530 лв. плюс 2 % за горницата над 100 000 лв. Предвид изложеното, съдът е счел, че възнаграждението по чл. 38 от ЗАдв, дължащо се на адв. К. е от 3981,60 лв. с ДДС за всеки от двата ищци или общо в размер на 7 963,20 лв. с ДДС, каквото възнаграждение е присъдил и първоинстанционния съд с решението си. Ето защо, частната жалба против Определение № 621/18.09.2023г. по т. д. № 230/ 2022 г. по описа на ОС - Стара Загора е приета за неоснователна и оставена без уважение. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, се сочат като обуславящи изхода по спора два въпроса, които обобщено се свеждат до: По коя редакция на НМРАВ следва да се определя възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв за процесуално представителство: тази, действаща към датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие или тази, действаща към даване ход на устните състезания в съответната инстанция; Съгласно т.1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. В решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС е постановено, че приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. Даденото с решението на СЕС по преюдициалното запитване разрешение, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, означава, че в конкретния случай при преценката си за размера на дължимото по чл.38 ал.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение съдът принципно не е обвързан от посочените в НМРАВ минимални размери. Следователно е безпредметно ВКС да отговаря на така формулирания въпрос, при положение, че посоченото решение на СЕС е било вече постановено към датата на произнасянето на въззивния съд по ЧЖ срещу определението по чл.248 ГПК на първоинстанционния съд. Водим от изложеното, съдът