Определение № 5086 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2901/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Г. Т. срещу решение №121 от 17.5.2025 г., постановено по в. гр. д. №37 по описа за 2025 г. на Великотърновския апелативен съд, първи граждански и търговски състав, с което е потвърдено решение №563 от 27.12.2024 г. по гр. д. №697 по описа за 2024 г. на Плевенския окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора против Окръжен съд-гр. Велико Търново иск с правно основание чл.2в от ЗОДОВ за осъждане на ответника да му заплати 28 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които са последица от нарушение на правото на ЕС при разглеждането на в.ч.гр.д. №66/2022 г. по описа на Окръжен съд-гр. Велико Търново. Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.2, предл.1, 2 и 3 – вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Окръжен съд – [населено място] не взема становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: В исковата молба К. Г. Т. е заявил, че е длъжник по ч.гр.д. №552/2021 г. на Районен съд – гр.д Велико Търново. С разпореждане №831/19.02.2021 г. по развилото се заповедно производство е било допуснато незабавно изпълнение на издадената от съда заповед №236/19.02.2021 г., като съдът не е изпълнил вмененото му служебно задължение по чл.7, ал.3 ГПК, тъй като не е взел предвид, че поръчителите имат качество на потребители по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. При това положение на по-слаба страна императивната разпоредба на чл.6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя, защото са нищожни и не пораждат действие. С определение № 2239/17.12.2021 г. по ч.гр.д. № 552/0221 г. по описа на Районен съд – [населено място] е оставено без уважение искането на Т. за спиране на допуснатото незабавно изпълнение на заповедта. Това определение е обжалвано от Т. и е било образувано в.ч.гр.д. №66/2022 г. на Окръжен съд – гр.д Велико Търново. С постановеното по делото определение №193 от 01.03.2022 г. е оставена без уважение частната му жалба, с което са били нарушени основополагащи норми на общностното право – чл.6 и чл.13 от КЗПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС. Посочено е, че вследствие на нарушаване на правото на ЕС ищецът е претърпял морални болки и страдания, поради което е предявил против Окръжен съд – [населено място] иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 28 000 лв. Плевенският окръжен съд е приел, че не са налице кумулативно предвидените предпоставки на чл.2в от ЗОДОВ, тъй като не е установено нарушение на посочените в исковата молба норми на правото на ЕС и по-конкретно правото на ищеца на справедлив съдебен процес, както и че в проведеното съдебно производство пред Окръжен съд – [населено място] на ищеца не са били осигурени ефективни средства за защита, гарантиращи реализирането на правата и законните му интереси като страна в гражданския процес. Прието е, че определението на Окръжен съд – [населено място] е постановено след внимателен анализ на събраните в хода на заповедното производство доказателства и при спазване на принципните положения, изложени в тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 год. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е възприел установената от Плевенския окръжен съд фактическа обстановка, препращайки към мотивите на основание чл. 272 от ГПК. Констатирал е, че първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо, съдържа подробни и достатъчно ясни мотиви, от които е видна формираната воля на съда, поради което не е нищожно. Счел е за неоснователно и оплакването на Т., че не са обсъдени всички доводи и относимите към тях доказателства. В тази връзка е посочено, че първоинстанционният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, преценил е правилно какви факти се установяват с тях, и въз основа на тях е направил правилни правни изводи. Първоинстанционният съд е изготвил доклад по чл.140 ГПК, като страните не са имали възражения по него, доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК е разпределена правилно, поради което е неоснователно и оплакването на жалбоподателя в тази насока. Въззивният съд е намерил за несъстоятелно също оплакването на Т., че по делото са били налице предпоставките по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК за отвеждане на съдията докладчик, тъй като по другите две дела е изложил становище по фактите и доказателствата по делото и предвид това решаването на настоящия спор от този съдия е създало предпоставки за основателно съмнение в безпристрастността му. Посочено е, че разпоредбата визира като основание за отвод съществуването на други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в безпристрастността на съдията, каквито не са заявени от ищеца. Участието на съдия по друго дело с различен предмет и страни, по което е изразил становище по въпроси, които се поставят за разрешаване, не съставлява само по себе си обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в неговата обективност и безпристрастност. Изложени са мотиви, че съгласно чл.2в от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като отговорността й е обективна и безвиновна - за чуждо противоправно виновно поведение, в пряка причинно-следствена връзка с което на ищеца са причинени вреди. Причинната връзка е пряка и непосредствена, когато вредата следва закономерно, типично, логично, без въздействие на други фактори, от конкретното действие или бездействие на делинквента, което ако не беше реализирано, вредата не би настъпила. В случая фактическият състав на тази разпоредба не е осъществен, тъй като Окръжен съд - [населено място] не е допуснал твърдяното от ищеца нарушение на правото на Европейския съюз чрез засягане на основно негово право - гарантираното от чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС право на достъп до независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, който да разгледа неговото дело в разумен срок; чл.13 ЕКЗПЧОС - правото на ефективни вътрешноправни правни средства за защита от съответна национална институция; и чл.47 от ХОПЕС - право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. К. Т. е получил достъп до правосъдие и правото му, гарантирано от ЕКЗПЧОС, не е накърнено. Окръжен съд - [населено място] се е произнесъл по жалбата му своевременно, въз основа на събраните в хода на заповедното производство доказателства, в съответствие със закона и при спазване на принципните положения, изложени в тълкувателно решение № 4/ 2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е направил извода, че след като не е налице допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз като елемент от фактическия състав за ангажиране отговорността на Държавата, обсъждането на останалите кумулативно изискуеми предпоставки е безпредметно, а исковата претенция като неоснователна следва да бъде отхвърлена. Решението на въззивния съд е разбираемо, подписано е от надлежния съдийски състав и е постановено при липса на процесуални пречки и наличието на всички процесуални предпоставки за произнасяне по съществото на спора. Ето защо обжалваното решение не е нищожно и на това основание не може да бъде допуснато до касационен контрол. Следва да се посочи, че евентуалната липса на мотиви/какъвто порок на решението всъщност не се констатира/ не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение. Липсата на мотиви на съдебното решение е нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, но само по себе си не е основание нито за отмяна, още по-малко- за прогласяване нищожност на решението. Както е прието в т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, нарушаването на изискването за мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно. В този смисъл са например решения № 139 от 25.08.2015 г. по гр.д. № 1493/2015 на І ГО на ВКС и № 60272 от 08.12.2021 г. по гр.д. № 953/2021 г., на ІV ГО на ВКС. На следващо място настоящата инстанция констатира, че въззивното решение е допустимо, тъй като са налице всички процесуални предпоставки и няма процесуални пречки за неговото постановяване. В съдебната практика е прието, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е нарушил диспозитивното начало или не е сезиран с разглеждането на спора, но въпреки това е постановил решение. Такива са също случаите, при които съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. В настоящия случай не се открива такъв порок на решението. Неоснователно е възражението за недопустимост на въззивното решение поради неконституирането на Прокуратура на РБ като контролираща страна. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ делата по този закон пред съда се разглеждат със задължително участие на прокурор. В случая това изискване е било спазено, както в проведените от първата инстанция открити съдебни заседания, така и в проведеното от въззивната инстанция открито съдебно заседание /на 16.04.2025 г./ е участвал прокурор, който е изразил становище по основателността на исковата претенция. Освен това следва да се посочи, че в действащия ГПК не е предвидена разпоредба, идентична или аналогична на чл. 19, ал. 2 от ГПК (отм.), поради което съдебната практика приема, че в действащия ГПК контролираща страна няма/в този смисъл са решения № 71/06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г.на ІV ГО, № 14/15.02.2021 г. по гр. д. № 5165/2016 г. на IV ГО на ВКС и др./. Противно на становището на касатора, задължителното участие на прокурора като страна в производството по ЗОДОВ не означава, че той е задължителен другар на ищеца или на ответника по смисъла на чл. чл. 216, ал.2 от ГПК. Осигуряването на това негово задължително участие, с оглед упражняване на конституционното му правомощие да следи за спазване на законността, е процесуално задължение на съда, а не произтича от задължителна съвместна процесуална легитимация с ищеца или с ответника по делото, която характеризира задължителното другарство и съставлява абсолютна положителна процесуална предпоставка, без наличието на която исковото производство е недопустимо /в този смисъл са разясненията, дадени в мотивите към т. 6 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Затова не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. От мотивите на обжалваното решение не може да се заключи, че е очевидно неправилно. Този квалифициран порок е налице при наличието на видимо от съдържанието на решението тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Такъв недостатък на решението в случая не се констатира, поради което не може да бъде допуснато касационно обжалване и на това основание. Без да формулира въпрос, касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всичките му доводи и относимите към тях доказателства. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички негови доводи и възражения, както и относимите доказателства и правнорелевантни факти, като въз основа на тях е извел свои собствени фактически и правни изводи и е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. Ето защо въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 1/1953 г., № 7/1965 г., № 1/1985 г. и др. Отново без да формулира въпрос, в изложението по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че съдебният състав е следвало да се отведе от разглеждане на делото на основание чл.22, ал.1, т. 6 ГПК. Според установената съдебна практика основанието за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай, въз основа на данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Отхвърлянето на искане за отвод, при наличие на основания по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК за уважаването му, представлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. От данните по делото не се констатира такова нарушение- касаторът не е направил искане за отвод на членовете на въззивния състав, което съдът да е отхвърлил и не е посочил конкретни обстоятелства по смисъла на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК, които да налагат отвод на член на състава. Освен това касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос съгласно изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, а по същество е изложил оплаквания за неправилност на въззивното решение. Такава проверка може да се извърши само след допускане на касационния контрол, ако са налице основанията на чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. За пълнота на изложението по отношение на съществото на спора следва да се добави, че в разпореждане № 831 от 19.02.2021 г. по ч. гр. д. № 552/2021 г. Великотърновският районен съд подложил на преценка клаузите на договора, на който се основава вземането на банката и е достигнал до извода, че не са неравноправни. По този начин районният съд е спазил изискването на чл.7, ал.3 от ГПК и твърдението на касатора в исковата молба в обратния смисъл е невярно. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Великотърновския апелативен съд не следва да се допуска. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,