Определение № 4 от 06.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3332/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. Х. и Й. В. Х. срещу въззивно решение № 260076 от 22.03.2021г., постановено по в.гр.д.№ 674/2020г. на Софийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 91 от 16.04.2020г. по гр.д. № 761/2016г. на Ихтиманския районен съд, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено спрямо касаторите, че Ж. Н. Д. /заместен в хода на процеса от наследниците си по закон К. П. Д., Р. Ж. Д., Н. Ж. Д., М. Ж. С., П. Ж. Д., А. Ж. Д. и И. Ж. Д./ е собственик на двуетажна масивна жилищна сграда, построена в поземлен имот с площ 510 кв.м, съставляващ УПИ * от кв. 10 по плана за разпределяне на имуществени дялове в собствеността на дълготрайни активи на бившето Кооперативно стопанство „М.“, [населено място], одобрен със Заповед № РД-15-183/07.08.1990 г. и Заповед № РД-15-177/25.10.1993 г., и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нот.акт № 140/2015г. По делото е установено, че с договор за наем от 26.09.1999 г. ответникът В. /И./ П. Х. е предоставил на ищеца Ж. Н. Д. закупената от него жилищна сграда в двора на Кооперация „М.“, [населено място], срещу наемна цена от 60 лв. и срок от една година. Към този момент сградата била изоставена и почти разрушена, като наемателят е извършил значителни ремонти и я е привел в състояние, годно за живеене, като е оградил и мястото. Имотът е бил предоставен на наемодателя след проведен търг, с решение на Ликвидационния съвет на бившето Кооперативно стопанство „М.“ от 19.11.1992г., което е отменено със заповед № 261/17.05.1996г. на министъра на земеделието и хранителната промишленост. С решение от 10.01.2000 г. по гр.д. № 218/1999 г. на Ихтиманския районен съд /влязло в сила на 01.09.2002г./ В. П. Х. е осъден на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да предаде на представителния орган на Кооперация „М.“, [населено място], владението върху следния недвижим имот: Битовка с филтър – баня – клуб на животновъда, заедно с два броя бойлери, намиращи се в парцел *, кв. 10 по плана на [населено място]. Процесната сграда е идентична с имота, предмет на посоченото решение, след постановяването на което ищецът в първоинстанционното производство е спрял да заплаща наем за имота и е поискал да заплаща данъци за сградата, но общината му било отказано, тъй като същата е собственост на Кооперация „М.“. С нотариален акт № 140/2015г. касаторите са признати за собственици на основание покупка на активи и давностно владение на процесния недвижим имот, описан в акта като двуетажна масивна жилищна сграда, построена в поземлен имот с площ 510 кв.м, съставляващ УПИ * от кв. 10 по плана за разпределяне в имуществени дялове собствеността на дълготрайни активи на бившето Кооперативно стопанство „М.“, [населено място], одобрен със Заповед № РД-15-183/07.08.1990 г. и Заповед № РД-15-177/25.10.1993 г., при посочени в акта граници на имота. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищецът е установил фактическа власт върху имота като негов държател, но след влизане в сила на решението по гр.д.№ 218/1999г. на Ихтиманския районен съд през 2002г. ответникът В. П. Х. е загубил владението върху предоставения на ищеца имот за ползване. След като последният е узнал за изхода от делото, той е престанал да плаща наемна цена, и от този момент е престанал да държи имота за ответника, от когото е получил тази власт по силата на наемното правоотношение, респ. осъществяваното от ищеца държане на имота се е превърнало във владение, което е било явно, спокойно, несъмнително и непрекъснато. С оглед на това е прието, че фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС е осъществен и към датата на предявяване на иска – 18.10.2016 г., същият е придобил имота по давност. В резултат от уважаването на предявения собственически иск срещу ответниците, съдът е отменил издадения в тяхна полза констативен нотариален акт № 140/2015г. на основание чл.537, ал.2 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос относно института на придобиване собственост върху имот въз основа на давностно владение в противоречие с практиката на ВКС, както и при условията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли да се възложи на ответника тежестта да доказва твърденията на ищеца и ако ответникът не е подал отговор на исковата молба, да се приемат за доказани твърденията на ищеца, за които няма никакви доказателства по делото, освен твърденията в исковата молба; 2. Може ли едно лице да претендира, че владее имота като свой собствен, ако не му плаща местните данъци и такси. Ответниците по жалбата К. П. Д., Р. Ж. Д., Н. Ж. Д., М. Ж. С., П. Ж. Д., А. Ж. Д. и И. Ж. Д. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. В случая първият поставен въпрос относно института на придобивната давност е твърде общо формулиран и не предполага даването на конкретен отговор относно предмета на спора, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Освен това същият не е решен в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС – ТР № 1/2012г. и ТР № 4/2012г. на ОСГК, както и Р № 127 от 04.06.2010г. по гр.д.№ 637/2009г., І г.о., нито касаторите сочат конкретно в какво се състои противоречието с нея. Вторият въпрос е формулиран според техните твърдения и не кореспондира на съображенията на съда за постановяване на обжалваното решение, тъй като същият е приел, че процесната сграда е идентична с предмета на решението по гр.д.№ 218/1999г. не само поради липсата на подаден от ответниците отговор на исковата молба, а и въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства. По отношение на последния поставен въпрос следва да се отбележи, че практиката на ВКС е константна, че декларирането на един имот като собствен и плащането на данъците за него е едно от действията, с които се обективира на намерението за своене, но че това действие далеч не е единственото, с което то може да бъде манифестирано, както и че неплащането на данъци за владения имот не е пречка за придобиването му по давност, още повече, че в случая по делото е установено, че на ищеца това е било отказано от общината, тъй като собственик на имота е друго лице. Разрешаването на поставения правен въпрос в съответствие с практиката на ВКС изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по отношение на което никакви доводи не са изложени и визираните в т. 4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки не са налице. Липсват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които и не се релевират от касаторите. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация К. П. Д. сумата 600 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция за изготвения отговор на жалбата. Разноски в полза на останалите ответници по касацията не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,