Определение № 50324 от 14.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1817/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. А. А., с адрес в [населено място], представлявана от адв. В. С., против решение № 260053 от 17 февруари 2021 г., постановено по в.гр.д. № 778/2020 г. по описа на Окръжен съд Русе, с което се потвърждава решение № 260377 от 9 ноември 2020 г., постановено по гр.д. № 1270/2020 г. по описа на Районен съд Русе, за отхвърляне на предявения от А., като наследник на А. Н. А., против „Банка ДСК“ АД, правоприемник на „Експресбанк“ АД, отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за недължимост на сумите, предмет на изпълнително дело № 540/2009 г. по описа на частния съдебен изпълнител М. М., рег. № х, район на действие ОС Русе, образувано въз основа на изпълнителен лист № 3896/14.08.2009 г., издаден по ч.гр.д. № 4982/2009 г. по описа на Районен съд Русе. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че давността върху вземания, предмет на изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г., тече от момента на последното валидно изпълнително действие по събиране на вземането. Сочи се, че с ТР № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изрично ППВС № 3/1980 г. е обявено за загубило сила, като се цитират редица решения по реда на чл. 290 ГПК, в които се приема, че отмяната му има обратно действие. Доколкото в това постановление на ВС е указано, че погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането, то касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно приема, че към момента на сезиране на районния съд вземането по посочения изпълнителния лист не е погасено по давност. Твърди се, че първоинстанционният съд е приел, че молбите на взискателя за извършване на опис, както и съобщението за насрочването му от съдебния изпълнител имат ефект на действия, прекъсващи давността, без по изпълнителното дело да са извършени фактически действия по осъществяване на съответния изпълнителен способ, а въззивният съд не се е произнесъл по оплакването. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по жалбата „Банка ДСК“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. София, чрез юрисконсулт А. М., с писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, и сочи доводи за неоснователността на жалбата. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което искът на А. за оспорване съществуването на изпълняемото право по чл. 439, ал. 1 ГПК, е отхвърлен, въззивният съд приема, че А. е единствен наследник по закон на баща си А. Н. А., починал на 11.05.2019 г., осъден солидарно с Н. А. Д. за заплащане на задължение по договор за кредит от 27.12.2007 г., сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД. След образуване на изпълнително дело 540/2009 г. по описа на частен съдебен изпълнител М. М., изпълнителни действия, които прекъсват погасителната давност за вземането на ответника, са извършени на датите: 16.10.2009 г. и 21.10.2009 г. – налагане на възбрани върху два имота на А. А.; 21.10.2009 г. – наложен запор на МПС; 26.01.2010 г. – насрочен опис на движими вещи; 27.05.2011 г. – насрочен опис на движими вещи и гараж; 04.10.2012 г. – насрочен опис на гараж; 12.04.2013 г. – наложен запор върху трудово възнаграждение; 13.12.2014 г. – молба от взискател за налагане на запор, възбрана, насрочване на опис на имущество и осъществяване на публична продан на възбранения по делото имот; 21.10.2016 г. – налагане на запор върху вземания по банкови сметки; 06.12.2016 г. – налагане на запор върху вземания по банкови сметки; 05.03.2017 г. – налагане на запор върху вземания по банкови сметки. Въззивният съд счита за неоснователно позоваването на настъпила перемпция - основание за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, както и твърдението, че действията по изпълнението не обвързвали длъжника, поради което вземането – предмет на изпълнителното дело, да е погасено по давност поради изтичане на петгодишния срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Съдът изтъква, че съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на действия по принудително изпълнение. Отбелязва, че макар изпълнителното дело да е прекратено по право на 06.03.2019 г., то вземането не е погасено по давност, тъй като до отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. такъв срок не е текъл поради образуваното изпълнително дело, а след това същата е прекъсвана с предприемането на изпълнителни действия, изразяващи се в налагане на запор върху вземания по банкови сметки. При тези данни въззивният съд заключава, че вземането по изпълнителното дело не е погасено по давност и предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК следва да бъде отхвърлен, поради което решението на първоинстанционния съд е правилно. К. съд приема, че въпросът относно дължимата от страна на съда преценка на доказателствата по спора и на доводите и възраженията на страните: следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички заявени и поддържани във въззивната жалба оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, е обусловил изхода на спора. Касационното обжалване се допуска за проверка на твърдението за противоречие с практиката на ВКС, израз на която са решение № 134 по т.д. № 34/2013 г., II т.о., решение № 75 по т.д. № 1608/2015 г., II т.о., решение № 94 по т.д. № 3768/2014 г., II т.о., решение № 161 по т.д. № 2220/2015 г., II т.о., решение № 202 по т.д. № 1826/2016 г., I т.о. За касационното обжалване се дължи държавна такса от 268,14 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,