Определение № 431 от 03.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 573/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. А. П., чрез адв. Р. А. П., срещу решение № 222 от 12. 10. 2023 г. по гр. д. № 333/2023 г. на ОС – Сливен, потвърждаващо решение № 506 от 16. 06. 2023 г., поправено с решение № 668от 30. 08. 2023 г., и двете постановени по гр. д. № 5715/2022 г. на РС – Сливен, с което е признато за установено, по предявения от Г. А. Т. против В. А. П., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск, че В. А. П. е собственик, на основание наследство и давност, на южната реална част с площ от 762, 45 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 4932 кв.м., която реална част е изобразена на скица - приложение № 1 към заключението на съдебнотехническата експертиза, приобщена като неразделна част от решението на районния съд. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – за проверка на допустимостта му и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Насрещната страна Г. А. Т., в депозиран чрез адв. Е. Х. отговор на касационната жалба, излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Предявеният положителен установителен иск за собственост е основан на наследяване на К. В. С. и придобиване на имота от последната по силата на покупко-продажба и делба (част от имота) и по давност, чрез упражнявано в периода 1990 г. – 2019 г. владение. Ответницата прави възражение за нищожност, поради липса на предмет, на договора за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 9/09. 01. 1970 г. от майката на ищцата и съпруга й, по съображения, че описанието на имота, предмет на сделката, е неясно. По същите съображения (липса на яснота относно границите на двата имота, разпределени на бившите съпрузи с решението по извършване на делбата) прави възражение за нищожност и на съдебната делба. Оспорва твърдението на ищцата наследодателката й да е осъществявала владение върху процесния имот. Въззивният съд, възприемайки изводите на първоинстанционния и излагайки и собствени такива, е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 82/1967 г. майката на ответницата К. К. дарява на ответницата В. А. К., от собствения си имот от 4 дка в м. „Ю.“, [населено място], включващ 2 дка нива и 2 дка ливада, общо 2 дка – по 1 дка от нивата и 1 дка от ливадата, при общи граници на дарените 2 дка: път, наследници на К. Г., наследници на М. С. Т., блок на ДЗС. С нотариален акт № 9/09. 01. 1970 г. В. А. К. е продала на К. В. В. и съпруга й Н. В. И. около 1 дка нива, при граници и съседи: В. А. К., К. А. К., блок на ДЗС, който имот съставлява южната част от собствения й имот. Съпрузите купили 1 дка, но завладели имот с обща площ 2 дка, заемащ южната част от имота от 4 дка и попадащ в южната част на поземлен имот с идентификатор *** по одобрената КККР. След прекратяване на брака на К. В. и Н. И. с развод е допусната делба на имота (към този момент овощна градина) между двамата, при равни дялове (решение №868/22.09.1976г., дело №904/76г. на СлРС). Делбата е извършена с решение №1009/15.11.1976г. по гр.д. №904/1976г. по описа на СлРС, като в дял на К. В. С. е поставен дял първи от заключението – източната част от имота с площ на същата от 992 кв.м. (в която площ се включват спорните 762, 45 кв.м.), при граници и съседи: В. А. К., К. А. К., блок на ДСЗ – С. от юг, а в дял на Н. В. И. е поставен в дял западната част от имота, с площ на същата от 1125км.м. За неоснователно е прието възражението за нищожност на договора за покупко-продажба от 1970г. поради липса на предмет и възражението за нищожност на решението за извършване на съдебна делба. Прието е, че договорът за продажба няма невъзможен предмет, в същия имотът е индивидуализиран в достатъчна степен по местонахождение, граници и площ, както и че продажбата на чужд имот не е нищожна. Съдебното решение по извършване на делбата не е нищожно, тъй като не страда от пороци, засягащи валидността му. Въз основа на показанията на свидетелите М. П. и К. С. е прието за установено, че от извършване на делбата през 1976 г. до предявяване на иска наследодателката на ищцата К. В. е започнала да владее поставения й в дял имот и го оградила от всички страни. Мястото било заградено до началото на 2023г. (т.е. и към предявяване на иска на 20. 12. 2022 г.), когато съпругът на ответницата премахнал оградата от северната страна и няколко овошки. До този момент мястото било оградено от всички страни с циментови колове и бодлива тел, като наследодателката на ищцата, докато можела да се движи ходила в имота, садила и отглеждала пъпеши и дини, грижила се за засадените овошки и беряла плодовете им. Свидетелят П. е разпитван и по местонахождението на имота, при извършения от съда на 20. 03. 2023 г. оглед. Показанията му са кредитирани като непротиворечиви, дадени от лице незаинтересовано от изхода на спора, имащо непосредствени впечатления от имота, като съсед на същия, и допълнени от показанията на свидетелите Д. Д., К. С. и А. М.. Въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза е прието за установено, че имотът, разпределен в дял на К. С. с делбеното решение от 1976г. и владян от нея, е съставлявал имот пл. № *** по кадастралните планове от преди 1989г., по кадастралния план от 2002 г. е обединен с имот №***, а по действащата кадастрална карта е част от имот с идентификатор №*** с площ от 4932кв.м., като заема неговата южна част. Съгласно свидетелските показания, владеният от К. С. имот на север граничи с имота на ответницата, а на юг граничи с пътя. По отношение на площта на процесния имот е прието, че същата възлиза на 762,45кв.м. При тези данни съдът е приел, че ищцата е придобила собствеността върху процесния имот на заявените от същата основания – наследяване на К. В. С., починала на 29. 01. 2019 г., а наследодателката е била собственик на реална част на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 9/1970 г. и извършена през 1976 г. съдебна делба и на реална част (невключена в покупко-продажбата) по давност. Във връзка с придобивната давност е посочено, че в продължение на повече от 10 години наследодателката на ищцата е владяла целия процесен имот (т.е. и частта от него, която не е била предмет на договора за продажба) непрекъснато, постоянно, несъмнено, спокойно и явно. В случая действа и презумпцията по чл. 69 ЗС, която не е оборена от събраните доказателства (показанията на свидетелите на ответницата). Придобивният давностен срок е започнал да тече през 1990 г., с отпадане на законовата забрана по ЗСГ /отм./, и е изтекъл към смъртта на К. В. С., настъпила през януари 2019 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл. 280, ал 2, пр. 2 ГПК – за проверка на допустимостта му, с твърдения за постановяването му по нередовна искова молба, при липса на правен интерес и по непредявен иск. Поставя се и следният процесуалноправен въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: длъжен ли е въззивният съд да основе решението си на всички събрани по делото доказателства, да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност, да се произнесе по всички възражения на страните; допустимо ли е едностранно и избирателно обсъждане на част от доказателствата с цел обосноваване на определен фактически състав. Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 22 от 24. 02. 2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 149 от 03. 07. 2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, 3 г.о. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо на посочените от касатора основания. Същото е постановено по редовна искова молба, отговаряща на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК, при наличие от правен интерес от предявяването му и по заявения от ищеца правен спор. Неоснователен е доводът за несъответствие между обстоятелствената част от исковата молба и петитума. В обстоятелствената част са заявени правопораждащите собствеността на ищцата факти, индивидуализирана е спорната реална част от поземлен имот с идентификатор №*** по одобрената кадастрална карта, целият с площ от 4932кв.м., същата е индивидуализирана и по отменените кадастрални планове. Искът е предявен срещу надлежна страна – сочена от ищцата като страна във възникналия материалноправен спор за собственост. Обоснован е правният интерес от предявения положителен установителен иск за собственост – разрешаване на възникналия правен спор относно собствеността върху процесния имот с ответницата, която също заявява собственически претенции към процесната реална част от имота. Обстоятелството, че ищцата е предприела защита на правото си на собственост чрез предявяване на положителен установителен иск за собственост, а не с иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, с който освен разрешаване на спора за собствеността би се установило и наличие на непълнота в одобрената кадастрална карта, изразяваща се в ненанасяне като самостоятелен поземлен имот на процесната реална част от поземлен имот с идентификатор №***, не поражда недопустимост на решението. Ищецът преценява с какъв иск да защити накърненото от правния спор право на собственост и дали да иска допълване/изменение на одобрената кадастрална карта или не. Наличието на фактически основания за предявяване на иск по чл. 54, ал. 2 ГПК и предявяване само на положителен установителен иск за собственост не опорочава постановеното решение. Още повече, че с влязлото в сила решение по иска за собственост и скица ищецът би могъл да инициира изменение или допълване на одобрената кадастрална карта. В този смисъл са и разясненията, дадени с ТР № 8/23. 02. 2016 г. по т.д. № 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, точки 4 и 5 – предявяването на иск за собственост за реална част от имот, който погрешно е заснет или не е заснет като част от имота на ответника, не е предпоставено от провеждането на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и от заснемането на имота на ищеца, тъй като кадастралната карта има оповестително, а не конститутивно действие. Неоснователен е и доводът на жалбоподателката, че ищцата има интерес от предявяване на осъдителен иск по чл. 108 ЗС. Исковата молба не съдържа твърдения, че ответникът лишава ищцата от възможността да упражнява фактическа власт върху дворното място и жилищната сграда, тъй като не я допуска в имота. Непосещаването на имота от ищцата не е заради препятстване достъпа до имота от ответника. Неоснователен е доводът за недопустимост на решението поради постановяването му по незаявено основание – придобивна давност. Още с исковата молба ищцата твърди, че наследодателката на ищцата и бившият и съпруг са владели имот около 2 дка – с един декар повече от купения през 1970 г. имот, че от извършване на съдебната делба през 1976 г. до смъртта си през 2019 г. наследодателката е владяла целия процесен имот, разпределен й в дял при делбата (т.е. и частта извън придобития с договора за продажба 1 декар), което владение е продължено от ищцата след 2019 г. до настоящия момент. Тези твърдения са изложени и в писмена молба на л. 52 от делото на РС. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставения процесуалноправен въпрос. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора и при съобразяване с особеностите на ограничения въззив и с правомощията си по чл. 269 ГПК е разгледал всички доводи на страните във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, обсъдил е всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната взаимовръзка, както и въведените от страните доводи и защитни тези, изложил е собствени изводи от фактическа и правна страна. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото В. А. П. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищцата Г. А. Т. сумата 600 лв. разноски за касационната инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,