Определение № 1944 от 15.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 245/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Х. Б. – И. и насрещна касационна жалба на Столична Община против решение № 1057/08.08.2025 г., постановено по гр.д.№ 626/2025 г. от І-ви състав на САС. Страните си оспорват взаимно жалбите. Жалбите са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение съдът е счел за основателен предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата от 20 000 лева и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СГС. Съдът е приел, че на 29.07.2023 г. около 15:20 ч. при движение в [населено място] по десния тротоар на [улица]с посока към [улица], за да заобиколи поставените на тротоара маси и столове на кафене „Жълтото“ на ищцата й се наложило да слезе от тротоара. Направила една крачка с левия си крак напред и кракът й пропаднал в широка и дълбока дупка, находяща се до тротоара на платното за движение. Кракът й се подгънал, загубила устойчивост и паднала на земята. В резултат от падането в дупката получила счупване на външен ланеолус на ляв глезен, контузия на дясно коляно, експкориации в областта на лява предмишница и лява длан, рана, нарушаваща целостта на кожата с размери 3/3 см.. Раните били обработени в УМБАЛСМ „ПИРОГОВ“. Имала оток и болка при ограничени движения в областта на левия глезен и се установило, че е счупен. Наложило се обездвижването му с гипсова шина. Прието е за установено, че документираното увреждане сочи на неразместено счупване на външния (латерален) фибуларен мелеолус (глезен), контузия и охлузване (повърхностна рана на кожата) в областта на лявата длан и предмишница. На ищцата са поставени противотетанична имунизация (ТАП) и гипсова шина на левия долен крайник от коляното до пръстите на ходилото. Седмица по-късно гипсовата шина е свалена и е поставена имобилация с ортеза за глезен тип ботуш при забрана за стъпване на увредения крайник. Три седмици след травмата е позволено постепенно натоварване на левия долен крайник с ортезата. Четири седмици след травмата е свалена имобилизацията и е започнато постепенно раздвижване на увредения глезен, а физиотерапията е продължила до края на месец септември. Съдът е посочил, че според вещото лице болките и страданията за значителни в първите часове и като обичайно увеличаването им в първите 24-48 часа поради разпъването от образуващия се оток, водещо до принудителна имобилизация и ограничена възможност за самообслужване и страдание при почти всяко движение. След втория ден страданията и болките значително намаляват като се засилват при смяната на имобилизацията, началото на стъпването (натоварването) на увредения крайник и при раздвижването на обездвижената глезенна става при продължителност с променлив и постепенно затихващ интензитет около 6-8 месеца при все че счупването зараства за 4-8 седмици. Вещото лице не установява причина за болки и страдания в бъдеще. Съдът е посочил, че задължението за поддръжка на пътя включва осигуряване на експлоатационна годност на всички негови елементи и то за всички обективно възможни ползватели на пътя, а при обективна невъзможност – надлежното обозначаване и ограничаване на достъпа до компрометираното покритие. Наредба № РД-02-20-2 от 28 август 2018 г. за проектиране на пътища изрично повелява, че безопасността на пътя включва и използване на подходящо пътно покритие (чл. 7 ал. 2 т. 5). Съдът се е позовал на показанията на слидетелите по делото, според които описаната от тях дупка я очертава като дефект на платното за движение и по смисъла на т. 6.1 от Приложение № 7 към Наредба за процедурите за управление на безопасността на пътната инфраструктура. Неотстраняването, съответно необезопасяването на този дефект според съда, разкрива противоправно бездействие на служители на ответника като без значение остава кои именно са те. Съдът е приел, че предвид чл. 15 т. 8 от НАРЕДБА за реда и условията за провеждане на масови мероприятия, опазване на общински имоти и вещи, предназначени за общо ползване и шума в жилищни сгради на територията на Столична община ограничение в ползването на такава територия предполага нарочно разрешение. Това предполага и планиран подход към мястото с произтичащо от предназначението му очакване за пресичане на уличното платно от пешеходци и неизбежно очакване, че ще носят покупки, обективно занижаващо вниманието им към терена, по който се движат. От друга страна, ангажираният дори и частично тротоар създава предпоставки за съсредоточаване на пешеходци, а и за ползване на уличното платно за заобикаляне, каквато хипотеза в случая е налице. При очертаните обстоятелства безопасността на територията изисква осигурена здрава и равна повърхност както на самия тротоар – обособена за движение на пешеходци част от пътното платно, така и на граничещата с тротоара повърхност от уличното платно, както е посочил въззивния съд. При отчитане на променените социално-икономически условия, след обсъждане на свидетелските показания и писмените доказателства относно търпените от ищцата неимуществени вреди, съдът е възприел като справедливо определеното обезщетение в размер на 20 000 лв. Изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос при наличие на предпоставките на чл.52 ЗЗД. Сочените правни въпроси касаят приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, а насрещната касационна жалба не следва да се разглежда. С оглед изхода на спора пред ВКС, в полза на Столична Община следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро, на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС