Определение № 784 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3865/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на финансите на Република България, чрез юрк. Д. Д., срещу въззивно решение № 909 от 20.06.2022 г. по в.гр.д. № 829/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262211 от 05.04.2021 г. по гр.д. № 13210/2018 г. на Софийския градски съд. Със същото решение на Софийския апелативен съд е отменено и допълнителното решение от 21.07.2021 г., постановено по гр. дело № 13210/2018 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлена молбата по чл. 250 ГПК на ищеца за допълване на първоинстанционното решение № 262211, и вместо това държавата е осъдена да заплати на В. К. законна лихва върху сумата 520 596, 96 лева, считано от датата на подаване на исковата молба - 09.10.2018 г. до окончателното □ плащане. С първоинстанционното решение Република България, чрез министъра на финансите, е осъдена на основание чл. 4, § 3 ДЕС, да заплати на В. К. сумата 520 596, 96 лева, представляваща обезщетение за понесени имуществени вреди в резултат от нарушение на правото на ЕС. С първоинстанционното решение е върнат на основание чл. 130 ГПК предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС против Народното събрание на Република България и Районен съд -Сливница, като производството по делото е прекратено срещу посочените ответници. В тази част, имаща характер на определение, решението на Софийския градски съд е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост на въззивното решение, а по същество и за неправилност, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за обезсилване на обжалвания акт, а в условията на евентуалност за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на вероятна недопустимост на въззивното решение. Излагат се доводи, че държавата, представлявана на основание чл. 31, ал. 1 ГПК от министъра на финансите, не притежава нито материалноправна, нито процесуалноправна легитимация да отговаря по така предявения иск. Касаторът счита, че държавата следва да участва в производството именно чрез своите процесуални субституенти, а конституирането й чрез министъра на финансите било недопустимо и необосновано. В подкрепа на своите изводи цитира решение по в. гр. д. № 5037/2018г. и решение по в.гр.д. № 3062/2021 г. и двете на Апелативен съд -София по аналогични случаи. Позовава се също така на т. 6 от ТР № 3 от 2005 г. по тълк. д. № 3 от 2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 2948 от 13.05.2020 г. по гр. д. № 12049/2019 г. на СГС, определение № 269 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 1867/2015 г., ГК, III г. о. Поддържа се, че ответникът по искове с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ следва да се определи по реда на чл. 7 ЗОДОВ и като такъв съответно да бъде конституиран държавният орган, от чиито неправомерни действия/бездействия е причинена вредата. На следващо място се поддържа, че решението на Софийския апелативен съд е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, защото чрез него се толерира престъпна дейност, която е изрично призната от ищеца с признаването и със съгласието му с квалификацията на деянието му и с наложеното му наказание в качеството му на подсъдим по НОХД № 777/2016 г. на Районен съд - Сливница. Касаторът счита, че се касае до злоупотреба с право от страна на ищеца, в подкрепа на което се позовава на мотивите в т. 30 на определение от 12.07.2018 г. по дело С-707/17 на СЕС. Твърди се още и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните два въпроса: 1. "При изричното посочване в специалния материален закон (чл. 2в, ал. 1, т. 2, чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ) и в процесуалния закон (чл. 205, ал. 1 АПК) на реда и органите, които следва да отговарят за обезщетения на вреди, причинени на граждани и юридически лица от правораздавателната дейност, има ли законово основание решаващият спора съд да приеме друг ред и други органи?"; и 2. "След като в т. 6 от Тълкувателно решение № 3/2005г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че пасивно легитимиран ответник по искове за обезщетение за вреди, причинени на граждани, е държавният орган - юридическо лице, с който съответното длъжностно лице - пряк причинител на вредата, се намира в трудови или служебни правоотношения (в какъвто смисъл е и задължителната практика на ВКС в Решение № 1070 от 27.09.1993 г. по гр.д. № 2183/1992 г., IV г.о., и Определение № 269 от 8.05.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1867/2015 г., III г. о., ГК ), а в Решение № 249/15.01.2021 г. по гр.д. № 4069/2019 г., IV г.о., се поддържа друго становище, а именно: че по искове за обезщетение на вреди поради нарушение на общностното право пасивно легитимиран ответник е държавата, представлявана от министъра на финансите, следва ли да се счита, че последните две решения противоречат на задължителната практика на ВКС и какво произтича от това?". Твърди се, че е налице противоречие с цитираната във втория въпрос практика на ВКС. Поддържа се също така и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по следните въпроси: 1. "Представлява ли нарушение на правото на ЕС по смисъла на Регламент (ЕО) № 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година, одобряването на споразумение по реда на чл. 381-384 (Глава двадесет и девета) НПК от 06.11.2016 г., с което подсъдимият се е признал за виновен и се е съгласил с наложеното му наказание и с отнемането предмета на престъплението в съответствие с разпоредбите на чл. 251 НК (в редакцията преди изменението им от 17.07.2017 г.) и ако да - "достатъчно съществено" ли е било това нарушение по смисъла на чл. 4, § 3 ДЕС и чл. 9, § 1 от Регламента, след като тези норми от правото на ЕС не дефинират специфични изисквания към държавите членки за определяне на санкциите за умишлени престъпления от общ характер, а им предоставят право на самостоятелна преценка и тълкуване?"; 2. "Имал ли е основание Районният съд в [населено място] към 08.11.2016 г. (когато е одобрил споразумението с ищеца - подсъдим по НОХД № 777/2016 г.) да отправи преюдициално запитване до СЕС за съответствието на чл. 251 от НК - в редакцията му към тази дата, с правото на ЕС, след като институтът за преюдициални запитвания по наказателноправни въпроси в НПК (въведен с новата Глава тридесет и седма) е в сила след една година - от 05.11.2017 г.)?"; 3. „Има ли ретроактивно действие, или има действие ex nunc, определението на СЕС от 30.01.2019 г. по съединени дела С-335/18 г. и С-336/18 г., според което разпоредбите на чл. 4 §2 и чл. 9 §1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година не допускат национална правна уредба, предвиждаща за неизпълнение на предвиденото в Регламента задължение за деклариране на парични суми над 10 000 евро при преминаване на външна граница на държава членка наказание лишаване от свобода или глоба, както и отнемане предмета на престъплението в полза на държавата?". Сочи се противоречие с решения на СЕС по следните дела: C-224/01 Kobler, C-173/03 Traghetti del Mediterraneo SpA, C-168/15, C-278/05 Robins, C-392/93 British Communications, C-255/14 Chmielewski, C-190/17 Lu Zheng и др. Във връзка с твърдяното наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1. "С оглед нормата на чл. 46, ал. 1 ЗНА, съгласно която разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България, по кои правила следва да се решава въпросът за пасивната процесуална легитимация по делата на обезщетение на вреди, причинени от дейност на правораздавателни органи - по правилата на ЗОДОВ и АПК, или по други правила и основания и кои са те?"; 2. "Ако осъдително решение по иск за обезщетение на вреди от нарушения на норми от общностното право е обосновано с решения на ВКС, които са в противоречие със задължителната практика на ВКС, в т.ч. и с тълкувателно решение, при обжалване на осъдителното решение по касационен ред длъжен ли е касационният съд да се произнесе по жалбата по реда на чл. 293 ГПК, или е длъжен да приложи разпоредбата на чл. 292 ГПК, като спре производството по делото и направи предложение пред общото събрание да постанови ново тълкувателно решение?". Сочи се, че така формулираните въпроси ще допринесат за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона, съобразно произтичащия от чл. 5 ГПК принцип, тъй като въззивният съд е приложил разпоредбите на закона (чл. 2в, ал. 1, т. 2, чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ) в противоречие с правната логика и действителния им смисъл. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба В. К., със съдебен адрес - [населено място], в който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Не претендира деловодни разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че производството е било образувано по искова молба, уточнена с няколко допълнителни молби, с която съдът е бил сезиран със субективно съединени искове с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС за солидарното осъждане на Народното събрание на Република България, Районен съд - Сливница и Държавата, представлявана от министъра на финансите, да платят на ищеца сумата 520 596, 96 лева или 266 177 евро, представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от нарушаване правото на ЕС. Доколкото впоследствие с първоинстанционното решение производството е било прекратено по отношение на ответниците Народно събрание на Република България и Райнонен съд - Сливница и същото е влязло в сила, това не е било предмет на въззивната проверка. От фактическа страна въззивният съд е приел, че не се спори между страните, че на 06.11.2016 г. е образувано незабавно производство № 63/2016 г. по описа на Столична митница против ищеца В. К. за това, че на 06.11.2016 г. на Митнически пункт Калотина, на трасе „Входящи леки автомобили и автобуси", при влизане от Република Сърбия в Република България, не е изпълнил задължението си да декларира парични средства, пренасяни през границата на страната, в размер на 266 177 евро и 3 865 турски лири. Впоследствие по внесения от Районна прокуратура - Сливница обвинителен акт за престъпление по чл. 251, ал. 1 НК и в образуваното пред Районен съд - Сливница НОХД № 777/2016 г., което е приключило с протоколно определение № 285/08.11.2016 г., наказателният съд е одобрил постигнатото по реда на чл. 384, вр. с чл. 382, ал. 7 и чл. 24, ал. 3 НПК споразумение между подсъдимия В. К. и представителя на Районната прокуратура - Сливница. Посочено е, че стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери, поради което и на основание чл. 251, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 НК, подсъдимият е осъден на лишаване от свобода за срок 8 месеца, чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66 НК за срок три години, а на основание чл. 251, ал. 2 от НК в полза на държавата се отнемат 266 177 евро и 3 865 турски лири - веществени доказателства, предмет на престъплението. Не се спори, че след постановяване на определение от 12.07.2018 г. на СЕС по дело № С-707/2017 по отправено преюдициално запитване от Районен съд - Свиленград, с което е прието тълкуване на член 9, § 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, Народното събрание е изменило Наказателния кодекс, отменяйки алинея 2 на чл. 251 НК, обн. ДВ брой 83/2019 г. На следващо място Софийският апелативен съд е разгледал последователно наведените във въззивната жалба, подадена от държавата, пороци на първоинстанционното решение. В тази връзка е приел, че предявеният иск по чл. 4, § 3 ДЕС следва да бъде разгледан по реда на ЗОДОВ, независимо, че е заведен на 09.10.2018 г., тоест преди обнародването на приетата нова разпоредба на чл. 2в ЗОДОВ - ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г., уреждаща отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС от нейни органи. Обосновал е този извод с решението по делото № C-6/90, № C-9/90, § 42-43, и по-конкретно е извел като основание принципите на равностойност и ефективност - основни принципи при прилагането на правото на ЕС. Въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията във възззивната жалба, че държавата, представлявана от министъра на финансите, не е процесуално и материално правно легитимирана да отговаря по заведения иск за плащане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от нарушено право на ЕС. Пояснил е, че държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси и като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. По тази причина в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от държавата и за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност, която да съществува едновременно с отговорността на държавата за същите вреди. На следващо място, въззивният състав е извел и разгледал елементите, които следва да бъдат установени, за да се ангажира отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС, а именно: нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти, което да е достатъчно съществено, и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. Регламент № 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета установява хармонизирани норми за контрол на движението на пари в брой, които влизат и излизат от Съюза, посредством въвеждането на принципа на задължително деклариране на суми над 10 000 евро. Според чл. 4, § 2 от Регламента ако задължението за деклариране не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени в националното законодателство. Така според чл. 9, § 1 всяка държава членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране, които следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Във връзка с това е отчел, че към момента на постановяването на акта на Районен съд - Сливница вече е било постановено решение на СЕС от 16.07.2015 г. по дело № С-255/2014 г. по повод преюдициално запитване. С това решение е отговорено, че чл. 9, § 1 от Регламент № 1889/2005 г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която за неизпълнение на предвиденото в чл. 3 от Регламента задължение за деклариране се налага като санкция глоба, съответстваща на 60 % от недекларираната сума, когато последната е по - голяма от 50 000 евро. Въззивният съд се е позовал и на по-късно постановените определения на СЕС от 12.07.2018 г. по дело № С-707/2017 г. и от 30.01.2019 г. по дела №С-335/18 и №С-336/2018, отново по преюдициални запитвания, отправени от Районен съд - Свиленград, СГС и САС, с които е прието, че кумулирането на някое от наказанията по чл. 251, ал. 1 НК с отнемането на недекларираната сума по чл. 251, ал. 2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл. 4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент № 1889/2005 г. Съдът изрично е посочил, че направеното тълкуване с цитираните определения действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма, т.е. от 2007 г., когато Република България се присъединява към ЕС и в този смисъл същите са относими и следва да бъдат съобразени при решаването на съдебния спор. Заключил е, че доколкото определението на Районен съд - Сливница, с което е одобрено, постигнатото между страните по НОХД № 777/2016 г. споразумение, е необжалваем съдебен акт, съгласно чл. 267, ал. 3 ДФЕС националната юрисдикция е била длъжна да сезира СЕС, като отправи преюдициално тълкувателно запитване за съответствието на чл. 251, ал. 2 НК с разпоредбите на чл. 4 и чл. 9 от Регламента, за да предотврати установяването на национална съдебна практика, която не е в съответствие с разпоредбите на правото на ЕС. Неизпълнението на това задължение, съчетано с постановяване на необжалваем съдебен акт, който противоречи на правото на ЕС, въззивният състав е квалифицирал като „достатъчно съществено" нарушение на правото на ЕС. С налагането едновременно на санкцията по чл. 251, ал. 1 НК и по чл. 251, ал. 2 НК е извършено явно нарушение на принципа на пропорционалност на санкциите, установен от разпоредбата на чл. 9, § 1 от Регламента. По отношение на последния елемент, обуславящ ангажирането на отговорността на държавата за причинените вреди, съдът е приел, че е налице причинно-следствената връзка между нарушението и вредите, тъй като загубата на сумата е пряко следствие от постановената от съда санкция по чл. 251, ал. 2 НК. При тези съображения въззивният съд е направил извод, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен за сумата 520 596, 96 лева, представляваща обезщетение за нанесени на ищеца В. К. имуществени вреди от нарушение на правото на ЕС. Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Не се установява въззивният акт да е вероятно недопустим, като предявен срещу нелегитимирана страна. В чл. 7 от Конституцията е провъзгласен принципът за отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Този конституционен принцип е подробно разгледан и в Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. № 5/2013 г., ОСГК, ВКС. Съгласно посоченото тълкуване, държавата в съответствие с посочения по-горе конституционен принцип носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностно лице. В последната си практика /вж. решения по гр. д. № 2377/2019 г. на IV г. о., гр. д. № 3804/2019 г. на IV г. о., гр. д. № 3006/2020 г. на IV г. о., гр. д. № 1914/2020 г. на IV г. о., гр. д. № 4069/2019 на IV г. о. /, ВКС последователно приема, че в публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения като отделен равнопоставен правен субект тя се представлява от министъра финансите. Разяснено е, че е държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло, като конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на държавата за същите вреди. В гражданскоправен спор за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, както е в случая, когато държавата не участва чрез процесуален субституент /органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите/, тя се представлява от министъра на финансите. А както е прието и в Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС, постановено по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК „Отговорността на държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект - държавата. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име." За пълнота следва да се допълни, че гореизложеното се подкрепя и от посоченото от касатора определение № 269/08.05.2015 г. по гр.д. № 1867/2015 г. на ВКС, III г.о., въпреки че същото няма задължителен характер. Доколкото са наведени и твърдения за противоречие с тълкувателно решение № 3/2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК, ВКС, отново не е налице противоречие, тъй като постановките му са доразвити от цитираното по-горе тълкувателно решение от 2015 г. На следващо място атакуваното решение на Софийски апелативен съд не е и очевидно неправилно. Съгласно трайно установената съдебна практика, очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК е налице, когато съдебното решение е засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай въззивното решение е мотивирано и обосновано, като от мотивите на същото не може да се обоснове извод за явно нарушение на закона или необоснованост. По отношение на втората група основания за допускане на касационно обжалване, а именно тези по чл. 280, ал. 1, изискващи формулирането на правен въпрос от страна на касатора, съдебната практика разяснява, че допускането на касационно обжалване на посоченото основание предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По първата група въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие със задължителна практика на ВКС: Първият въпрос за правната квалификация на претенцията и реда, по който същата да бъде разгледана е обуславящ, но не е налице допълнителната предпоставка за допускането му - даденият отговор от въззивния съд да е в противоречие със задължителната практика на ВКС. От една страна този въпрос е бил предмет на разглеждане в Тълкувателно дело № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд и от Първа и Втора колегии на Върховния административен съд. С определение № 1/25.03.2021 г. искането за тълкуването му е отклонено, с оглед настъпилите изменения в разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ. В този смисъл въззивният съд в съответствие със закона и съдебната практика е приел, че производството по иска по чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се разглежда по реда на ЗОДОВ. От друга страна, въпросът за правната квалификация е относим към правилността на решението, а не към допустимостта, като същият подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство, ако обжалването бъде допуснато. Въпросите относно надлежната процесуална легитимация на ответника по същество са привързани към оплакванията на касатора за вероятна недопустимост на обжалваното решение, поради ненадлежна пасивна процесуална легитимация, и вече бяха разгледани. По втората група въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с актове на СЕС: Съгласно принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДЕС, държавите членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели. От този общ принцип произтичат редица конкретни задължения - в това число и за националните съдилища, някои от които са закрепени в Договорите, а други са изведени в практиката на СЕС. От него следва и институтът на отговорността на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на общностното право /Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C-9/90, § 33/. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган - в това число и от национална юрисдикция /съдебен орган/, действаща като последна инстанция /Gerhard Kobler v. Austria (С-224/01), Traghetti del Mediteraneo v. Italian Stare (С-173/03)/. Касае се за обективна отговорност, при която се преценява характера на извършеното нарушение, а не вината на решаващия състав. Фактическият □ състав включва общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, достатъчно сериозно нарушение на тази общностна норма и пряка причинно-следствена връзка между нарушението и вредата. Концепцията за извъндоговорната отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с три знакови решения на СЕС /Frankovich and others v. Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler/, които установяват елементите на фактическия □ състав и стандартите във връзка с процесуалния ред за реализирането □. Както вече беше посочено, въззивният съд изрично се е позовал на гореизложеното и е постановил решението си в съответствие с постановките на СЕС и при преценка на сочените в решенията на Съда критерии за определяне дали е налице съществено нарушение на правото на Съюза. В обжалваното решение последователно са разгледани и обосновани изводите на съда коя правна норма е нарушена, защо нарушението се явява „съществено" и причинно-следствената връзка между нарушението и вредите. Въззивният съд е посочил, че към датата на постановяване на определението от Районен съд - Сливница вече е било налице влязло в сила решение на СЕС по Дело Chimielewski. Съгласно дадените разрешения и предвид обстоятелството, че националната санкция е по-тежка от тази, която СЕС е приел, че противоречи на правото на ЕС, е направил извод, че съдът одобрил споразумението е следвало да зачете решението и да го приложи като не одобри споразумението или отправи преюдициално запитване за тълкуване на чл. 9 от Регламента във вр. с чл. 251 от НК. Така и трите, формулирани от касатора, въпроси във втората група, са обусловили решаващата воля на съда при постановяването на обжалваното решение, но отново не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като същите са разрешени в съответствие включително и с цитираната от касатора практика. По третата група въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по формулираните въпроси не е налице допълнителната предпоставка поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Още повече, че по първия въпрос, който се явява обуславящ, има трайно установена съдебна практика, която вече беше разгледана, и не е налице необходимост от нейното осъвременяване или промяна. Вторият въпрос се явява неотносим, доколкото въззивният съд не се е произнасял по него. Още повече вече беше посочено, че не е налице противоречие на обжалваното решение с посоченото от касатора тълкувателно решение. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2, т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение