Определение № 309 от 16.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 688/2020 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Г. С., чрез адвокат Д. П., срещу решение № 398 от 21.11.2019 г. по в.гр.д.№ 448/2019 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 64 от 07.05.2019 г. по гр.д.№ 638/2018г. на Районен съд - Своге, с което е отхвърлен предявеният от Р. Г. С. срещу Г. Г. С. иск с правно основание чл. 109 ЗС за премахване на поставена лека прозирна ограда, находяща се между имотите на страните, намиращи се в землището на [населено място], общ. С., попадащи в границите на околовръстен строителен полигон на махала „Б.”, одобрен с решение № 84 от 11.08.1987г. на ОНС-София. Ответникът по касация Г. Г. С. е подал писмен отговор, съгласно който въззивното решение е правилно и липсват основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: С решение № 113 от 30.11.2017 г. по гр.д.№ 134 от 2017 г. на Районен съд-Своге е отхвърлен предявения от Р. Г. С. срещу Г. Г. С. иск с правно основание чл. 109 ЗС. С решение № 262 от 19.07.2018 г. по в.гр.д.№ 35/2018 г. Софийският окръжен съд, втори въззивен състав е обезсилил постановеното първоинстанционно решение и е върнал делото за ново разглеждане от съдебен състав на РС - Своге. По делото не е спорно, че страните (двама братя) са собственици на съседни недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. С., попадащи в границите на околовръстен строителен полигон на махала “Б=”, одобрен с решение № 84 от 11.08.1987 г. на ОНС-София. Двата имота представляват дворни места с квадратура всеки по 914 кв.м. с изградени в тях вилни и стопански постройки. Имотът на ищеца Р. С. е с граници от изток - имота на ответника Г. С., от запад - пътека, от север – черен път и от юг - шосе Б.-С.. До поставянето на процесната ограда от ответника през 2016 г. ищецът е имал достъп до имота си, преминавайки през този на ответника. Според ищеца ответникът му пречи да упражнява правото си на собственост чрез действия, изразяващи се в изграждане на лека ограда между двата съседни имота, като с изграждането на оградата се прегражда пътя до имота на ищеца и ползването му. При новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд (по гр.д.№ 638/2018 г.) е допусната нова съдебно-техническа експертиза. Видно от експертното заключение, между имотите на страните има поставена лека ограда - стоманобетонни колове, забити в терена през около 2 метра, по които е положена телена ромбоидна прозирна оградна мрежа с височина 1,80 м. от терена. Всеки от двата имота има лице и достъп до асфалтов път – общинска собственост, съставляващ IV-класна пътна мрежа. Съгласно СТЕ, топографска карта и скица с № 110 от 30.05.1993 г., издадена от Община Своге, подходът, който е ползван от ищеца за достъп до собствения му имот преди поставянето на оградата, не е заснет и не представлява път. Въззивният съд е приел, че преминаването на ищеца през имота на ответника, за да достигне до собствения си имот, се е осъществявало, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право, или сервитут върху този имот. Тъй като правото на собственост е абсолютно и неограничено, ответникът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие и от лице, което няма право да осъществява такова въздействие. За неоснователно е счетен доводът, че изградената ограда е незаконна. По делото е установено, че изградената лека ограда, представлява стоманобетонни колове, забити в терена през около 2 метра, по които е положена телена ромбоидна прозирна оградна мрежа с височина 1,80 м. Съгласно разпоредбата на чл. 151, ал. 1, т. 11 ЗУТ не се изисква разрешение за строеж на леки прозирни огради и плътни огради с височина на плътната част до 0,6 м в рамките на поземления имот. В чл. 58 ЗУТ е регламентирано, че в неурегулирани малки населени места и в части от тях застрояване се допуска въз основа на ситуационна скица, какъвто е настоящия случай, като оградите се строят по съществуващи имотни граници, без да се дава строителна линия за тях. Въззивният съд е направил решаващ извод, че поставянето на лека ограда от ответника не представлява неоснователно действие и не създава за ищеца пречки за упражняване на правото му на собственост по-големи от обикновените. Обосновал е този извод с установените по делото обстоятелства, че недвижимият имот, собственост на ищеца, има лице на улица, достъп до асфалтов път – общинска собственост, съставляващ IV-класна пътна мрежа, а видно от приобщената съдебно-техническа експертиза, ищецът може да достигне до имота си без особени затруднения, като направи вход за достъп с автомобил. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа искане касационното обжалване да бъде допуснато по въпроса: ,,Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата и доводите на страната – жалбоподател, както и да изложи мотиви за приетите от него фактически и правни изводи ?” – с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и с позоваване на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ВКС. Поставеният въпрос не съставлява основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно и в създадената след влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. практика на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 115 от 15.08.2016 г. по т.д. № 3428/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 94 от 28.03.2014г. по гр.д.№ 2623/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 187 от 07.07.2016г. по гр.д.№ 1332/2015г. на ВКС, ІV г.о., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Въззивната инстанция решава материалноправния спор, при което излага фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнася по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, формирал е свои фактически и правни изводи, като е обсъдил възраженията и доводите на страните, които са от значение за спора. Изводите на съда са залегнали в мотивите на решението, които са подробни и ясни. Съдържанието им не сочи произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС относно обхвата на въззивната дейност, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а наличието на задължителна практика по поставения правен въпрос изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доводите на касатора за неправилност на решаващите изводи на съда, намерили отражение в мотивите към обжалвания съдебен акт, са извън предмета на производството по чл. 288 ГПК, и са без значение за преценката налице ли са предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за достъп до касационен контрол. С оглед настоящото произнасяне, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските за защитата му пред ВКС, т.е. сумата 1 000 лв. - договорено и заплатено в брой възнаграждение съобразно анекс към ДПЗС от 15.01.2020 г. (л. 16). Воден от изложеното, ВКС, състав на Второ гражданско отделение