Определение № 1325 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 271/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 263083/05.10.2022 г. по гр.д. № 604/2021 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 20215806/05.10.2020 г. по гр.д. № 14895/2020 г. на Софийски районен съд, е отхвърлил иска на В. Й. Ц. срещу ЗК „Уника“ АД с правна квалификация чл. 405 КЗ за сумата 12 920.00 лв. – обезщетение за настъпило на 19.03.2017 г. застрахователно събитие по застраховка „каско“ по полици № 16023110989/03.11.2016 г. и № 17023110062/20.03.2017 г. Решението се обжалва от В. Ц. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните процесуално-правни въпроси: 1. Следва ли в мотивите на решението си въззивният съд да посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са въвели доводи, дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в едната или другата посока? 2. Длъжен ли е въззивният съд да предприеме необходимите действия по изясняване на правния спор от фактическа страна и то след като са направени оплаквания във въззивната жалба от ищеца, че първата инстанция е базирала изводите си на заключение на съдебно-техническа експертиза, което не дава категоричен отговор на поставените задачи? 3. Длъжен ли е въззивният съд при преценка на доказателствата да отчете липсата на доказателства от ответника, които са му възложени в доказателствена тежест с доклада по делото, или е достатъчно да основе изводите си въз основа на предположения? 4. Може ли съдът да приеме, че са налице основания за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение при валидно сключен договор застрахователен договор „каско“, при установено изпълнение на договора от застрахования и при липса на доказателства за виновни действия на застрахования при причиняване на вредата на застрахованото имущество, без да е установена причинна връзка между конкретните действия на застрахования и понесените вреди? 5. Може ли на база на заключение на вещо лице, което не дава категоричен отговор за причините за щетите на застрахованото имущество, а изразява само предположения във варианти, да се приеме, че е налице основание за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение? и 6. Излиза ли извън предмета на спора съдът в случай, че предмет на иска са обезщетения за вреди по два застрахователни договора, по който застрахованият е платил отделни застрахователни премии, като не отчита специфичния характер на застрахованото имущество – трактор и челен товарач, и да приеме, че обектът на застрахованото имущество е само един? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), и твърди, че въззивният съд е отговорил на първите три в противоречие с конкретни решения на Върховния касационен съд (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а останалите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Позовава се и на „очевидна неправилност“ в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено при съществени процесуални нарушения (по чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 202 ГПК), необосновано е и е нарушен материалният закон (чл. 405 и чл. 408 КЗ) – касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът ЗК „Уника“ АД, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Въззивният съд е приел, че страните не спорят, а и от писмените доказателства се установява верността на твърденията в исковата молба, че: 1) към 19.03.2017 г. обект на имуществено застраховане при ответника ЗК „Уника“ АД са собствените на ищеца В. Ц. колесен трактор, марка „NEW HOLLAND T6.120“ с рег. № С., и челен товарач, марка „STOLLFS10“ с рег. № С.; 2) ищецът е платил застрахователните премии и 3) на 19.03.2017 г. при работа с колесния трактор и прикачения към него челен товарач единият от механизмите на товарача изпуска, вследствие на което товарачът се усуква и удря трактора, в резултат на което са причинени щети по трактора и по товарача, чието обезщетяване ищецът претендира от ответника. За да изключи възникването на вземането по чл. 405 КЗ, въззивният съд е приел, че случаят не попада в застрахователните събития – вреди от пътно-транспортно произшествие, дефинирани в т. 5.1.1, б. „а“ от Общите условия към двата договора, като щети, причинени от сблъскване с или удар с друг предмет, поради което не представлява „покрит застрахователен риск“. Мотивирал се е със следното: Първо, макар застрахованите трактор и товарач да са два отделни обекта, към настъпилото събитие те са функционално свързани, и не може да се приеме, че вредите са настъпили от сблъскване на застрахованото имущество с или удар в друг предмет в смисъл на поетия застрахователен риск по т. 5.1.1. от ОУ. Второ, две са възможните причини, довели до „изпускането“ на заключващия механизъм, причина за нанесените щети на застрахованото имущество: техническа неизправност или неправилна експлоатация от страна на водача на трактора поради непоставяне в крайно долно положение на заключващия механизъм, регулируем от таблото на трактора. Застрахователят не обезщетява вредите от техническа неизправност на застрахованото имущество (т.6.1.1. от ОУ) или от действия при груба небрежност на представители на застрахователя/на водача на трактора, свързани с товаренето или разтоварването на транспортирания товар (т.6.5.12. от ОУ). Всяка от двете възможни причини е изключен от ОУ застрахователен риск. Фактическата обстановка по случилото се на 19.03.2017 г. и възможните причини за нанесените щети на застрахованото имущество въззивният съд е установил от доказателствата, събрани чрез заключението на допуснатата и изслушана съдебно-техническа експертиза. Посочил е, че го кредитира като обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните и подкрепено от останалите събрани по делото доказателства (веществени – снимков материал и гласните – от разпита на свидетеля М., водач на трактора, под чието управление настъпват вредите). Разгледан и отхвърлен с две групи съображения е доводът на ищеца, че предвиденото в чл. 408 КЗ не допуска отказът на застрахователя да плати обезщетението. Първо, ответникът не се е позовавал (извънсъдебно и съдебно) на някоя от хипотезите в цитираната разпоредба. Това изключва необходимостта съдът да ги обсъжда. Второ, кръгът на основания за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, очертан в чл. 408 КЗ, не изключва договорната свобода (чл. 9 ЗЗД), и в частност, възможността страните по застраховката „каско“ да дефинират покрития застрахователен риск, респ. да изключат като застрахователен риск нанесени вреди на застрахованото имущество, настъпили при определени условия. Случаят е точно такъв. Събитието от 19.03.2017 г. не е покрит застрахователен риск (дефинираният в т.5.1.1. от ОУ), а двете установени по делото възможни причини за щетите са сред случаите по т.6.1.1. и т. 6.5.12 от ОУ, за които страните са уговорили застрахователят да не отговаря. При тези мотиви на въззивния съд, с които искът по чл. 405 КЗ е отхвърлен, а първоинстанционното решение – потвърдено, първият повдигнат въпрос е обуславящ в смисъла на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, но въззивният съд му е отговорил в съответствие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е посочил в мотивите си кои релевантни факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, и е дал обоснован отговор на въведените от ищеца доводи. Дали преценката му съответства на събраните по делото доказателства, в настоящото производство не може да се прецени, но изложените мотиви обективно покриват изискванията по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Следователно по първия въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Вторият въпрос не обуславя въззивното решение, доколкото касаторът не изяснява както с начина, по който го поставя, така и с въведените касационни основания, какви процесуални действия въззивният съд е бил длъжен, но не е извършил. Следователно по въпроса е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Сходни са съображенията, които изключват тази предпоставка и по третия повдигнат процесуално-правен въпрос. Начинът, по който касаторът го поставя, а и касационните основания, не съдържат оплакване, че с въззивният съд е приложил неправилно неблагоприятните последици на доказателствената тежест, включително спрямо ответника. Решението не почива и на предположения. Механизмът на събитието от 19.03.2017 г. е детайлно описан, а въззивният съд е установил двете единствено възможни причини за щетите на застрахованото имущество. Следващите два въпроса (№ 4 и № 5) също не са обуславящи. Въззивният съд не е установявал основания за отказ по чл. 408 КЗ поради липса на съответни твърдения от ответника, а приетото от него в обобщение се изразява в това, че договорната свобода допуска страните по застраховката „каско“ да дефинират покрития застрахователен риск и да изключат онези обстоятелства по нанесени на застрахованото имущество вреди, за които застрахователят не отговаря. Точно така е прието и в решение № 224/20.07.2015 г. по търг.д. № 4554/2013 г. на ВКС, I-во ТО, а приетото в него настоящият състав споделя. Следователно по тези въпроси е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, но и всяка допълнителна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Шестият повдигнат въпрос също не обуславя решението. Въззивният съд не е приемал, че обектът на застрахованото имущество е един. Напротив, той е отчел, че обект на имуществено застраховане с двете полици „каско“ са съответно тракторът и челният товарач. Установявайки еднаквите общи условия, при които са сключени двата договора, той е изключил възникването на спорното вземане според уговореното от страните. Следователно по последния въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати възнаграждение за представителството на ответника от юрисконсулт в касационното производство. Настоящият състав го определя за сумата 100.00 лв., като съобрази ниската степен на фактическа и правна сложност на делото и остойности труда на юрисконсулта само по отговора на касационната жалба (невключващ явяване в открито съдебно заседание) според предвиденото в чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. При тези мотиви, съдът