Определение № 62 от 19.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3288/2013 г.

С определение № 147/ 29.05.2013 г. на ВКС, ІV г.о. производството по настоящето дело е спряно до постановяване на решение по тълкувателно дело № 5/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС по обуславящия въззивното решение и повдигнат от касатора – ответник въпрос: изцяло ли се обявява относителната недействителност на сделка с имот, притежаван под режим на съпружеска общност, за личен дълг на единия от съпрузите. На 29.12.2014 г. е постановено Тълкувателно решение № 5/2013 по тълкувателно дело № 5 от 2013 г., което дава основание за възобновяване на производството. То е по чл.288 ГПК и е образувано е по жалби на И. Г. В. (ищец по делото) и на Е. М. Д. (ответник по делото) с искания за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 14 от 18.01.2013 г. по гр.д.№ 572/ 2012 г. С него е потвърдено решение на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 470/ 2011 г. и по този начин по предявения от И. Г. В. против Е. М. Д., С. Б. О. и М. И. О. иск, квалифициран по чл.135 ЗЗД, е обявена недействителността по отношение на И. В. на договор за продажба на недвижим имот, извършен с нотариален акт № ***, т.***, рег.№ *****, н.д.№ 840/ 2006 г. на нотариус рег.№ ***, а са отхвърлени предявените от И. Г. В. против Е. М. Д., М. Д. Д. и А. Д. Д. искове, квалифицирани по чл.135 ЗЗД, за обявяване на недействителността по отношение на И. В. на договори за продажба на недвижими имоти, извършени с нотариални актове № ***/ 31.10.200* г. рег.№ *****, н.д.№ 644/ 2003 г. и № ***/ 31.10.200* г., рег.№ *****, н.д.№ 645/ 2003 г., и двата на нотариус рег.№ ***. Ищецът И. В. обжалва решението в частта, в която са отхвърлени предявените искове за обявяване на относителната недействителност на извършените през 2003 г. продажби, а ответницата Е. Д. го обжалва касателно уважаването на иска за обявяване на относителната недействителност на осъществената през 2006 г. сделка. И. В. обжалва и определение на Варненски апелативен съд № 116 от 04.03.2013 г. по гр.д.№ 572/ 2012 г., с което по реда на чл.248 ГПК е изменено решението на съда № 14 от 18.01.2013 г. в частта за разноските, като ищецът е осъден да заплати на М. Д. Д. и А. Д. Д. сумата 1 125 лв разноски по делото (разходи за адвокатска защита) на всеки от тях. Ищецът твърди, че доколкото е освободен от задължение да плаща такси и разноски, не съществува основание да бъде осъден да заплати разноските на ответниците за адвокатска защита. Моли определението, с което това е сторено да бъде отменено. Относно решението по същество, ищецът И. В. обосновава искането си за допускане на касационно обжалване с доводи за неправилно разрешен с него материалноправен въпрос, а именно: тече ли погасителна давност за предявяване на искове за обявяване на нищожност на правна сделка, включително нищожност по чл.135 ЗЗД, евентуално – дали тази давност се прекъсва и спира докато трае процесът относно вземането, обуславящо качеството „кредитор” на ищеца. Поддържа, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и на това основание моли за допускане на обжалваното решение (в отхвърлителната част) до касационен контрол. Ответницата Е. Д. оспорва жалбата на ищеца като поддържа, че същият не е изложил ясна и точна формулировка на правен въпрос, по който обжалването да бъде допуснато. Ответниците М. Д. и А. Д. също оспорват искането за допускане на касационно обжалване на ищеца като поддържат, че въззивният съд правилно е счел искът по чл.135 ЗЗД за различен от исковете за прогласяване на нищожност. Считат също за законосъобразно приетото в обжалваното решение, че не се прекъсва давността за упражняване на правото по чл.135 ЗЗД докато трае процесът относно вземането, обуславящо качеството ”кредитор” на ищеца. Като касационен жалбоподател, ответницата Е. Д. поддържа в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че с въззивното решение са разрешени следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправни въпроси: ако недвижим имот е прехвърлен с договор за издръжка и гледане, след което не е изпълняван и приобретателят го е продал на прехвърлителите, счита ли се тази сделка увреждаща по отношение на кредитор на приобретателя; когато се атакува сделка с недвижим имот по отношение на вещ под режим на съпружеска имуществена общност за дълг на единия от съпрузите, изцяло ли се обявява относителната й недействителност; може ли при предявен иск по чл.135 ЗЗД, договорът, чиято относителна недействителност се установява, да бъде обявен за нищожен като привиден. Счита, че по тези въпроси има противоречива практика и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, на които основания моли обжалването да бъде допуснато. Ищецът И. В. оспорва жалбата на Е. Д. като твърди, че по поставените въпроси няма противоречива съдебна практика, нито същите имат значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Ответниците С. Б. О. и М. И. О. не вземат становище в касационното производство. Върховният касационен съд намира жалбите за допустими, като следва да бъдат разгледани поотделно исканията на двете срещупоставени страни за допускане на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът И. В. е кредитор на Е. Д.. Вземанията му (за обезщетяване на вреди от трудова злополука) са възникнали на 21.03.2003 г., когато злополуката е настъпила, предявени са с иск на 10.08.2004 г. и са установени с влязло в сила от 08.04.2009 г. съдебно решение. За принудително събиране на вземанията на ищеца (89 845,96 лв главница, заедно с лихви и разноски) е образувано изпълнително дело, по което е установено, че Е. Д. не разполага с достатъчно имущество за удовлетворяване на претенцията на кредитора. На 31.10.2003 г. тя и съпругът й са прехвърлили възмездно притежавани под режим на съпружеска общност имоти на децата си М. и А. Д., а на 21.12.2006 г. са продали друг свой имот на ответниците С. и М. О. (родители на Е. Д.). При тези факти въззивният съд е извел, че правото да се иска обявяване на недействителността на договорите от 2003 г. е погасено поради изтичане на давност 5 години от възникване на вземането и увреждащата сделка, като тази давност не се прекъсва и не спира докато тече процеса относно вземането за обезщетяване на вреди. За сделката от 2006 г. е прието, че уврежда ищеца, оспорването й е извършено в рамките на давностния срок, а намерението за увреждане се предполага от закона (чл.135 ал.2 ЗЗД). Презумпцията не е оборена, въпреки че Е. Д. е притежавала имота по силата на договор за издръжка и гледане, сключен с родителите й С. и М. О. и че за развалянето на този договор е бил предявен иск, който родителите й са оттеглили след продажбата от 2006 г. Съдът посочил, че следва да се обяви недействителността на договора изцяло, като въпросът за частта, от която може да се удовлетвори кредитора, трябва да бъде разрешен в изпълнителното производство. При тези мотиви на въззивния съд искането на ищеца И. В. за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно. Повдигнатият от този касатор материалноправен въпрос за характера на иска по чл.135 ЗЗД, за давността за предявяването му и за нейното прекъсване и спиране, няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, такова значение има въпрос, чието разглеждане ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а ако законите са непълни, неясни или противоречиви - за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. Тези предпоставки не са налице. По поставените въпроси законът е пълен и ясен, а практиката по прилагането му – уеднаквена от ВКС (срв. решение № 7/ 26.01.2012 г. по гр.д.№ 456/ 2011 г, I. г.о.). Според тази практика искът по чл.135 от ЗЗД е конститутивен и с него се предявява за упражняване потестативно право, което се погасява с 5 – годишна давност. Това не е иск за нищожност, с него се претендира обявяване на относителна недействителност – само по отношение на ищеца-кредитор, като за всички останали правни субекти, включително страните по сделката, тя е валидна. Вземането, което дава на ищеца по иска по чл.135 ЗЗД качеството „кредитор”, не е предмет на делото за обявяване на относителна недействителност. То може да бъде предявено с отделен иск или двата иска да бъдат съединени, но ако е предявено отделно, давността се прекъсва само по отношение на субективното право на вземане, не по отношение на потестативното право по чл.135 ал.1 ЗЗД. Въззивното решение (в отхвърлящата исковете част) е съобразено с така установената практика и поради това по искането на ищеца не следва да се допуска до касационно обжалване. Тъй като по този начин въззивното решение влиза в сила в отхвърлителната част (чл.296 т.3 пр.1 ГПК), следва да бъде разгледана по същество частната жалба на И. В. срещу определението на въззивния съд, изменящо решението в частта за разноските. Тя е допустима, но неоснователна. С определение № 116/ 04.03.2013 г., по искане на М. и А. Д., съдът е допълнил решението си от 18.01.2013 г., като е осъдил И. В. да им заплати по 1 125 лв разноски за въззивното производство. Не се спори, че тези разноски са направени от ответниците. Искът по отношение на тях е отхвърлен, следователно (съгласно чл.78 ал.3 ГПК) ищецът дължи заплащането им. Неоснователно касаторът В. поддържа, че след като е освободен от задължението да плаща дължимите такси и разноски за производството по бюджета на съдебната власт, той е освободен от задължението да заплати и разноските на ответниците. Този си довод ищецът обосновава по аргумент за противното от разпоредбата на чл.78 ал.6 ГПК, но това правилото урежда правоотношения между съда и лицето, срещу което е постановено решение по иск на освободена от задължение за такси и разноски страна. Нормата няма за предмет отношенията между страните по делото във връзка с реализиране на отговорността за разноските по него. Няма такъв предмет и разпоредбата на чл.83 ГПК. Същата урежда отношения между ищеца и съда, като при съответните предпоставки освобождава ищеца от задължението му да плати разноските по делото и ги възлага в тежест на бюджета на съдебната власт. Тази разпоредба обаче не освобождава ищеца от задължението по чл.78 ал.3 ГПК, да възмезди ответника за сторените в производството разноски, ако неговото правно твърдение бъде отречено със сила на пресъдено нещо (срв. решение № 67/ 03.04.2014 г. по гр.д.№ 2944/ 2013 г., ІV г.о., ВКС). Същият извод е направен в обжалваното определение, поради което частната жалба срещу него е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Искането на ответницата Е. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в уважаващата иска част е основателно. Повдигнатият от нея въпрос изцяло ли се обявява относителната недействителност на сделка, с която е прехвърлен имот – съпружеска общност, ако искът по чл.135 ЗЗД се основава на твърдения за личен дълг само на единия от съпрузите, обуславя въззивното решение. В него той е намерил положителен отговор. На същия въпрос е отговорено отрицателно в Тълкувателно решение № 5/2013 от 29.12.2014 г. по тълк.д.№ 5 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и обжалването следва да бъде допуснато в частта, в която искът е уважен. По останалите повдигнати въпроси ще бъде взето становище при разглеждане на касационната жалба по същество. Ответниците М. и А. Д. имат право на разноските по касационното производство и са направили искане за присъждането им. Те обаче не са представили доказателства за извършване на такива, поради което искането не може да бъде уважено. По изложените съображения Върховният касационен съд