Определение № 3662 от 21.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1634/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. З., чрез адвокат Р. Г., срещу въззивно решение № 18 от 05.01.2023г. на Апелативен съд – С., постановено по в. гр. д. № 1608/2022 г., с което е потвърдено решение № 260319 от 22.01.2022 г, постановено по гр. д. № 10167/2020 г по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от него иск против Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, за признаване за установено, че е собственик, на основание договор за покупко-продажба, наследствено правоприемство и давностно владение, упражнявано от месец юни 1992 г., на апартамент № 4, находящ се в [населено място], СО-район "М.",[жк], бл.208 А, вх.1, ет.2 и мазе №4, който апартамент е с идентификатор 68134.4091.169. 12. 4 по кадастралната карта на [населено място], ведно с 1. 596 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1.Когато едно лице /купувач/ заплати цялата продажна цена по предварителен договор и живее в имота, неговото държане се трансформира във владение и може да се позове на придобивна давност. Може ли в конкретния случай да се приеме по аналогия, че тъй като купувачът е заплатил през 1991г. цялата продажна цена, същият е трансформирал своето държане във владение, което му дава право да се позове на придобивна давност? 2.След като купувачът е престанал да плаща продажна цена /още повече, че наемният договор е изтекъл и друг не е подписан- т.е. няма облигационно задължение/, не може ли да се приеме, че анимусът на касатора след 1996г. е за владеене на имота като свой, а не държане на основание облигационен договор, какъвто вече не е имало? 3.С получаване на цялата продажна цена от държавата още през 1991г. и задържането й за повече от 30 години, без да е направено възражение, напр. че се плаща без основание, без сумата да е върната на купувача, въпреки че сега се поддържа, че цената е платена без основание, както и без да се водят дела за неплатена наемна цена, може ли да се приеме, че с конклудентни действия държавата е признала права на купувача – право на собственост върху изплатения от него изцяло имот преди повече от тридесет години? 4.Създаването на акт за частна държавна собственост може ли да се приеме за правопораждащ факт за придобиване право на собственост на имот от държавата или е една констатация на някакви съществуващи документи, още повече, че същите се създават и подписват не от хора със съответните знания /напр. юристи/, а от Областния управител, който не е необходимо да бъде юрист? 5.Представляват ли писмата, изходящи от Б. от 1995г., 1997г. и 2 000г. за дължим наем на имота прекратяване на придобивната давност? В установения от закона срок е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез юрисконсулт Д., с който се оспорва касационната жалба и се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. От третото лице помагач на страната на ответника- Министерство на външните работи, чрез юрисконсулт К., е постъпил писмен отговор, в който е изразено становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на основанията за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният установителен иск за собственост, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е син на Д. П. З., починал на 12.06.2012г., бивш служител на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус /Б./. По силата на договор за наем от 03.06.1991г. Д. З. и семейство му са били наематели на процесният апартамент, като наемното правоотношение е било уговорено като срочно. Съдът е приел за доказано също, че е започнала процедура по НДИ (отм.) за закупуване на процесния имот от Д. З. и той е заплатил на 03.06.1991 г на МВнР сумата от 30 830, 25 лв., за която не се спори, че е пълната определена цена на имота. С писмо от Областния управител на Област С. от 23.10.1997 г. Д. З. е уведомен, че продажба на жилището не може да бъде извършена, тъй като не са приложими разпоредбите на пар. 12 и пар. 13 от ПЗР на ЗДС - в преписката липсва съгласие на Б., а плащането през 1991г. е извършено без правно основание - няма заповед по чл. 120 НДИ, като е указано, че имотът може да се закупи по действащите правила за държавните имоти. С молба от 15.03.2000 г. Д. З. е поискал от Главния секретар на МВнР да закупи процесния апартамент, за който е заплатил цената, а внесената сума да бъде приспадната. Прието е за установено също, че през 1995г., 1997г. и 2000 г. Б. е изпратило до Д. З. писма за дължимия се наем за имота. С писма от 26.03.2012г. на Областния управител на Област С. и от 07.08.2012г. на Министъра на външните работи, Д. З. е уведомяван, че продажба на жилището не може да бъде извършена. С молба от 09.05.2017г. до Министъра на външните работи ищецът, като наследник на Д. З., е поискал да бъде приключена процедурата по закупуване на жилището, посочвайки че цената е платена от наследодателя му, който е отговарял на условията за закупуване на имота. Със заповед №ДС-20-00027/07.11.2019 г. на Областния управител на Област С., процесният имот е иззет от К. и Д. З.. Съдът е посочил, че с акт за частна държавна собственост от 11.12.2003г. процесният имот е актуван като държавен. Като основание за съставяне на А. е посочен чл. 68, ал. 1 ЗДС, чл. 147 ППЗДС, ПМС № 252/05.11.2001г. и е отбелязано, че има съставен предходен А. № 3688/06.03.1990г., а бивш собственик на имота е ИА "Дипломатически имоти в страната". На 11.02.2015г. е съставен последващ акт за частна държавна собственост, в който е посочено, че имотът е с идентификатор ...... Въз основа показанията на свидетелката Р., бивша съпруга на ищеца, е прието за установено, че тя лично е извършила плащането през 1991 г. и от тогава Д. З. считал имота за свой. В имота са живели Д. и К. Златкови, те не са били смущавани, имотът е поддържан и ремонтиран. При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът е направил извод за неоснователност на исковата претенция, основана на наследствено правоприемство, тъй като ищецът не е доказал, че неговият наследодател е придобил собствеността по твърдения в исковата молба способ- чрез покупко-продажба. За да достигне до този извод, съдът е изложил мотиви, че действащите към 1991г. /когато наследодателят на ищеца е настанен в имота и е заплатил цената му/ разпоредби на чл. 120 и чл. 121 НДИ /отм./ установяват сложен фактически състав на покупко-продажбата на държавен имот, който съдържа административно-правен елемент /заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет ИК на ОбНС/ и гражданско-правен елемент /договор за продажба между страните/. В случая няма издадена заповед по чл. 120 от НДИ/отм./, с която да се определи за купувач на процесното жилище наследодателят на ищеца и въз основа на която да е сключен договор за продажба. Направен е извод, че не е завършен фактическият състав на сделката покупко-продажба на държавен имот. Липсата на заповед по чл. 120 от НДИ/отм./ и на договор по чл. 121 от НДИ/отм./, независимо от платената цена по сделката, означава че собствеността не е прехвърлена на заплатилия цената. Същият придобива право да търси сключването на договор или връщане на платената цена, но не придобива право на собственост върху имота на основание покупко-продажба. Изложени са мотиви, че без правно значение е причината, поради която не е издадена заповед и не е подписан договор. Според съда не може да се приеме, че това се дължи на неправомерно поведение на ответника, от което той черпи права. За неоснователен е счетен и искът за защита на право на собственост, придобито на основание давностно владение. За да достигне до този извод, въззивният съд е приел за безспорно, че от 1991 г. ищецът и наследодателят му са упражнявали фактическа власт върху имота. Фактическата власт е придобита на основание сключен договор за наем, предвид на което и ищецът и неговият праводател са придобили държането, като са държали имота за своя наемодател. Установеното държане може да се превърне във владение, ако държателят промени субективното си намерение и манифестира по явен и несъмнен начин намерението си да счита имота за своя собственост. Съдът е приел, че по делото липсват доказателства за демонстриране пред собственика на намерението на ищеца или неговия праводател да своят имота. Ползването на имота се дължи на допускането им до имота като наематели, а неплащането на наемна цена не означава обръщане на държането във владение, а е неизпълнение на договорно задължение. Ремонтирането на имота е действие на ползвателите, които осигуряват собственото си нормално съществуване в имота, а не е демонстрация на владелческо отношение. Според въззивния съд нито едно от действията на ищеца и праводателя му не представлява демонстрация пред собственика на фактическо собственическо отношение към имота. Съдът е акцентирал, че по делото са налице доказателства за признаване на собствеността на държавата върху имота - молбата от 15.03.2000 г., с която Д. З. отправя искане за закупуване на имота и молбата- заявление от 09.05.2017 г на ищеца до Министъра на външните работи, с която иска завършване на процедурата по закупуване на имота. Направен е извод, че двете молби доказват, че ищецът и неговият наследодател нямат собственическо отношение към процесния имот, т. е. същите не го своят. В допълнение съдът е посочил, че дори и да е било установено своене на имота, то направеното признание на собствеността на държавата в цитираните молби би било основание за прекъсване на течаща придобивна давност и започване на нов 10 годишен период на давностно владение, на осн. чл. 84 от ЗС вр. чл. 116 и чл. 117 от ЗЗД, което е основание да се приеме, че 10-годишен срок на давностно владение на ищеца и неговия праводател върху имота не се установява. Предвид тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение, не е налице соченото от касатора основание по чл. 280,ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Според разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Първият и вторият въпрос не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са правни по смисъла на приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, а са фактически и касаят изводите на съда досежно липсата на доказателства за превръщане на държането във владение. Отговорът им изисква преценка на събраните по делото доказателства и правилността на направения от въззивния съд извод, че липсват доказателства за превръщане на държането във владение и че такова действие не съставлява неплащането на наемната цена, защото последното по съществото си е неизпълнение на облигационно задължение, а в производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да се произнася по правилността на въззивното решение. Следва да се отбележи, че по въпроса относно трансформирането на държането във владение е налице трайна практика на ВКС/ напр.решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО на ВКС; решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2015 г., I г. о./, в която се приема, че в случаите, когато собственикът на имота предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС и не може да доведе до придобиване на собственост по давност. В случай, че държателят промени намерението си и превърне държането във владение, то в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Видно от обжалваното решение, въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, като е изложил мотиви относно наличието на доказателства за своенето на имота. Въз основа на конкретно установените по делото факти съдът е приел, че нито едно от действията на ищеца и праводателя му не представлява демонстрация пред собственика на фактическо собственическо отношение към имота, като е съобразил и обстоятелството, че по делото са приложени молби от ищеца и от наследодателя му, съдържащи признание на собствеността на държавата и доказващи, че те не държат имота като свой. По третия въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е правен такъв по смисъла на приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК. Касационно обжалване може да се допусне само по въпрос, който е бил включен в предмета на спора и по който въззивният съд се е произнесъл. Видно от въззивното решение съдът не е излагал съображения по поставения въпрос, а и не е бил длъжен, защото във въззивната жалба не са били въведени доводи, че ответната страна е признала право на собственост на ищеца /респ. на наследодателя му/. Друг е въпросът дали признаването на право на собственост от насрещната страна е достатъчно, за да се приеме при възникнал спор, че ищецът е носител на правото на собственост, доколкото нормата на чл. 77 ЗС изчерпателно определя основанията, на които може да се придобива право на собственост и ограничени вещни права. Четвъртият въпрос, поставен от касатора, не може да обоснове допускане до касационно обжалване, тъй като и по него въззивният съд не се е произнасял. Искът е отхвърлен защото съдът е приел, че ищецът не е доказал, че е собственик на имота на сочените от него придобивни основания, а не поради това, че за имота е съставен акт за частна държавна собственост и съответно изобщо не са излагани мотиви относно доказателствената сила на този акт. По петия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е във връзка с решаващите изводи на съда, които са, че в полза на ищеца и неговия наследодател изобщо не е започвала да тече придобивна давност. В алтернатива съдът е развил и съображения, че дори и хипотетично да се приеме, че е било установено владение върху имота, то съдържащото се в молбите от 15.03.2000г. и от 09.05.2017 г. признание на собствеността на държавата давността е прекъсната и на основание чл.117 ЗЗД е започнала да тече нова давност, която не е изтекла.Никъде в решението си съдът не е приел, че ищецът или неговият наследодател са осъществявали владение, което е прекъснато от ответника с изпращането на писма, касаещи дължимия се за имота наем. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовни искови молби и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането им. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение