Определение № 4243 от 21.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2248/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 730 от 15.02.2023 г. по в. гр. д. № 11158/2021 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 20124612 от 26.05.2021 г. по гр. д. № 17641/2020 г. на Софийски районен съд, 33 с-в, с което е уважен предявеният от Т. Г. М. срещу Й. Г. П. иск по чл.108 ЗС за собственост на 1/2 ид. част от апартамент, находящ се в сграда с идентификатор 67134.608.318.1.1 в [населено място], [улица], сега „Ген. Г. В.“, ет. 2-ри, състоящ се от една спалня, една стая с директен хол, кухня, баня, тоалетна и две антрета, заедно със съответните ид. ч. от общите части на сградата, като на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нот. акт № 13, том I, per. № 458/2020 г., дело № 5/2020 г. на нотариус В. Г., с peг. № 340 на НК. Въззивният съд е приел следното: Страните по делото са сестри, а спорният имот им е прехвърлен чрез дарение при равни права от техните родители с нотариален акт от 1995 г. С тази сделка родителите са си запазили вещното право на ползване върху целия имот заедно и поотделно докато са живи. Родителите са живели в имота до смъртта си, настъпила съответно през 2010 г. за майката и през 2014 г. за бащата. Ищцата Т. М. е напуснала имота след като се оженила през 1982 г., а ответницата Й. П. винаги е живяла в този имот. Спорният апартамент се намира на първия етаж от къща. Партерният етаж не отговаря на изискванията за жилище. Първоначално е бил гараж и мазета, а през 2007-2008 г. е преустроен за живеене, но няма необходимата светла височина за жилище. В него живее синът на ищцата, който се нанесъл там през 2007 – 2008 г. с разрешение на дядо си - бащата на страните. При тези данни въззивният съд е приел, че ответницата не е придобила по давност собствената на ищцата Ѕ ид. част от имота. Прието е, че по делото не доказано, включително чрез презумпцията по чл.69 ЗС, установяването на владение, т.е. ответницата да е упражнявана фактическа власт върху имота с намерението за своене. Ответницата, както и ищцата, са живеели заедно със своите родители в построената от последните къща. След като ищцата е встъпила в брак (около 1982 г.), тя е заживяла отделно, като ответницата е продължила да живее в имота заедно с родителите на страните, а впоследствие и с дъщеря си, внучка на прехвърлителите на имота. Такъв вид обитаване в имота не може да се квалифицира като владение по смисъла на ЗС. Тя е била допусната да го обитава от своите родители с оглед на отношенията родител - дете - внук. Когато собственикът живее в своя имот съвместно с други лица, още повече негови деца, тези лица не могат да се считат за владелци, освен ако няма несъмнени и категорични доказателства, че те не са допуснати в имота да го ползват, а че собствениците са им предали своето владение и са останали в имота като държатели, каквито убедителни факти не се съдържат в показанията на свидетелите по настоящото дело (решение № 74 от 13.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4588/2021 г., I г. о.). Това състояние е продължило и след прехвърляне на „голата собственост“ до смъртта на бащата на страните през 2014 г. Няма доказателства ответницата да е извършвала действия, с които да обективира, че счита имота за изцяло свой. Живеенето в имота не е такова действие, при положение, че изначално е започнало с разрешение на родителите-собственици и е продължило след прехвърляне на голата собственост пак явно с тяхно съгласие (липсват твърдения и доказателства за обратното), а същевременно ищцата не би могла да се противопостави на това, тъй като родителите като вещни ползватели могат да допускат в имота когото поискат, така, като са се съгласили техния внук, свидетелят М., да преустрои партерния етаж и да живее в него. Подобно владение е скрито, а не явно и няма правен ефект. Едва от 2014 г. - смъртта на бащата на страните, може да се приеме, че има държане на имота от ответницата, което може да се осъществява с намерение за своене. До предявяване на иска обаче, с който се прекъсва давността, не са изминали 10 години. Отделно данни за действия, обективиращи външно намерение за своене и следователно владение, има от края на 2015 г, около година и половина след смъртта на бащата на страните, когато според показанията на свидетеля М. ответницата е ограничила достъпа до процесния жилищен етаж и не е допускала никой там. Затова възражението на ответницата за придобивна давност е неоснователно. Освен това докато върху имота има вещно право на ползване, не може да тече давност за правото на собственост – в този смисъл решение № 65 от 13.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2424/2017 г., II г. о. и определение № 60378 от 08.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2707/2021 г., I г. о. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата Й. П.. Жалбоподателката поддържа, че има моралното право да претендира за собствеността върху къщата, тъй като само тя се е грижила за родителите си до смъртта им. Осъществяваното владение е доказано още в нотариалното производство по снабдяването й с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Намерението й за своене през целия период от 40 години било явно, несмущавано и непрекъснато. Съдът не обсъдил доказателствата по делото по този въпрос. Ищцата получила от родителите им като обезщетение магазин, от който през всичките 40 години получавала доходи чрез стопанисването му от нейния съпруг. През всичките 40 години жалбоподателката се грижила за процесния имот, като извършвала ремонтни дейности без противопоставяне от ищцата. Съдът не обсъдил заинтересоваността на свидетеля и факта, че тя може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в съда. Съдът не анализирал или грешно интерпретирал доказателствата за осъществяваното от жалбоподателката владение – corpus и animus. Конклудентните действия на ползвателите красноречиво показвали, че те считали жалбоподателката за единствен собственик на имота. В изложението към касационната жалба се поддържа, че съдът трябва да допусне касационно обжалване, тъй като въззивното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС; спорът бил разрешен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на СЕС; решението на спора било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; налице била очевидна неправилност; съдът не изпълнил задължението си да обсъди всички събрани доказателства и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения на жалбоподателката. Решението било неправилно, тъй като „имот може да бъде прехвърлен на трето лице и при учредено право на ползване, без съгласие от страна на ползвателя и при знание от приобретателя, като знанието се предполага, тъй като всяка сделка с недвижим имот се вписва в нарочен регистър и регистърът е публичен“. Съдът не мотивирал решението си, тъй като не изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, не се произнесъл по всички допустими и относими доводи и възражения. Неправилни били изводите на съда относно началния момент и срока на владение на жалбоподателката, както и че никой никога не е оспорил в период от повече от 40 години нейното владение, което е обективирано в постановлението на нотариуса и след обстоен разпит на свидетелите. Не са поставени правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и не е посочена практика по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, нито е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответницата Т. Г. М. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането и до разглеждане по същество, както и че е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не са налице обаче основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно чл.280, ал.1, т.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивни решения, по които въззивният съд се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Условията за допускане на касационните жалби за разглеждане по същество от ВКС са разяснени в ТР № 1/19.02.2010 г. по гр. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В т.1 от тълкувателното решение е посочено на какви изисквания трябва да отговаря правният въпрос, който се поставя в касационната жалба. Разяснено е, че въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посочено е, че касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на този въпрос, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Приема се също, че ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Освен това касаторът е този, който следва да посочи практиката на ВС и ВКС, на Конституционния съд или на СЕС, на която въззивното решение противоречи. В настоящия случай изложението към касационната жалба не отговаря на изискванията на закона, разяснени в посоченото тълкувателно решение. Не са формулирани правни въпроси, по които да се допусне касационно обжалване, а освен това не е посочена практиката по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, на която въззивното решение противопечи. Не е обосновано и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Само това е достатъчно, за да се постанови отказ за допускане на касационно обжалване. Независимо от изложеното, в случая следва да се посочи, че въззивното решение съответства на практиката на ВКС по въпроса за придобивната давност в хипотези, при които обитаването на имота е установено с мълчаливо или изрично съгласие на собственика или на носителя на вещно право на ползване. В решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I г. о., е даден отрицателен отговор на въпроса може ли едно лице да придобие по давност недвижим имот, който ползва със съгласие на собственика или носителя на вещно право на ползване, без да е демонстрирало пред него трансформиране на държането във владение. Направен е преглед на практиката на ВКС за придобивната давност в хипотези, при която фактическата власт върху недвижимия имот е придобита на правно основание и представлява държане /сключен договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД/ или търпими действия – решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на I ГО, решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о. Прието е, че в тези случаи, за да промени държането във владение, държателят или лицето, което осъществява търпими действия, трябва открито да демонстрира промяна в намерението за своене на имота спрямо собственика, като е посочена и практика на ВКС в този смисъл. Обжалваното въззивно решение съответства на тази практика на ВКС, поради което не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Наличието на практика на ВКС по правния въпрос за характера на фактическата власт, упражнявана от лице, допуснато да ползва имота от собственика или от носителя на вещното право на ползване, изключва и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Жалбоподателката не е посочила на кои актове на Конституционния съд на РБ или на СЕС противоречи въззивното решение, поради което касационното обжалване не може да се допусне и на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като при неговия прочит не се откриват груби нарушения на закона или на правилата на формалната логика. При този изход на делото на ответницата следва да се присъдят сторените разноски в размер на 2000 лв. По договор за правна защита и съдействие от 15.05.2023 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,