Определение № 826 от 03.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 904/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците И. А. П. и Б. А. П. срещу решение № 813 от 21.12.2022г. по т.д. № 1138/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 264433/05.07.2021 г. по гр.д.№ 5999/2019 г. по описа на СГС, ГО, I-10 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение от 03.02.2022г., са отхвърлени предявените от И. А. П. и Б. А. П. срещу „Инвестбанк“ АД искове по чл. 57, ал. 1 от ЗПУПС /отм./ за сумата общо 29 185,39 евро, представляваща стойност на неразрешени платежни операции, извършени от сметката на починалия А. Б. П. по сметка на И. Д. И. без разрешението на ищците в качеството им на законни наследници на А. Б. П., и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 887,01 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг за периода от 09.01.2019 г. до 07.05.2019 г., и са присъдени разноски по делото в полза на ответника.

Касаторите поддържат, че решението в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в противоречие на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорват като противен на закона извода на въззивния съд, че извършената платежна операция въз основа на неистинско завещание и декларации е „разрешена“. Изтъкват, че завещанието е нищожно и като такова не може да породи никакви правни последици, включително не може да бъде основание за извършване на платежни операции. Сочат, че подписът под завещанието видимо се различава от подписа на титуляря на сметката, положен по подписани от него и находящи се в държане на банката документи, което ответникът е следвало да установи в изпълнение на задълженията си за осигуряване на сигурност при изпълнението на платежните операции. Поддържат, че хипотезите, при които се изключва отговорността на банката за неразрешена операция, са лимитативно очертани в нормата на чл. 58 ЗПУПС/отм./ и процесната не е измежду тях. По тези доводи молят въззивното решение да бъде отменено в обжалваната му част и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени, както следва: по чл. 57, ал.1 от ЗПУПС /отм./ за сумата общо 29 185,39 евро, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата общо 1887,01 лева, както и да им бъдат присъдени разноски за всички инстанции.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулират следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Нищожните сделки пораждат ли правни последици и могли ли са да породят такива преди прогласяването им за нищожни?

Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос в противоречие с практиката на ВКС по ТР 5/12.12.2016 г. по т.д. 5/2014г. по описа на ОСГТК на ВКС, решение № 52 от 14.05.2021 г. по гр.д. 4923/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и ТР 5/30.05.2022 г. т.д. 5/2020г. по описа на ОСГТК на ВКС, с което обосновават искането си за допускане на въззивното решение до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Достатъчно ли е от обективна страна служител на банката да е извършил платежната операция без съгласието на правоимащите лица, за да се счита същата за неразрешена по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗПУПС /отм./?

3. Следва ли да се счита платежната операция за неразрешена по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗПУПС /отм./, когато служителите на банката лесно са могли да установят, че подправеният подпис на правоимащото лице видимо се различава от подписа на титуляря на сметката в банковите документи?

4. Длъжен ли е ответникът в качеството си на кредитна институция и доставчик на платежни услуги по смисъла на чл. 4 ЗПУПС/отм./, издаващ платежни инструменти, да осигури максимална защита на предлагания платежен инструмент от възможна нежелана интервенция на трети недобросъвестни лица?

Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси от втори до четвърти в противоречие с практиката на ВКС по решение № 60067 от 21.07.2021 г. по т.д. 729/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с което обосновават искането си за допускане на въззивното решение до касация по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че отговорът на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поставят следните въпроси:

5. При използването на неавтентичен документ за извършването на платежна операция, същата следва ли да се счита за неразрешена по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗПУПС/отм./?

6. Допустимо ли е да се изключва отговорността на банката извън случаите, изрично посочени в чл. 58 ЗПУПС/отм./?

7. Носи ли банката отговорност, когато е изпълнила формално редовно от външна страна нареждане, чиято неоторизираност не се дължи на проявена от платеца груба небрежност или умисъл?

Излагат доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновават допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответникът по касация, „Инвестбанк“ АД, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната му част. Претендира присъждането на разноски по делото.

Третото лице помагач на страната на ответника „Инвестбанк“ АД – И. Д. И., не изразява становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по спора, по която не е налице спор между страните. Счел е, че към 01.03.2016 г. на името на А. Б. П. при ответника „Инвестбанк“ АД е имало открити две сметки с общо салдо от 29 185,39 евро, въз основа на сключен валиден договор за платежни услуги и свързан с него договор за откриване и поддържане на банкови сметки. Приел е, че от представеното удостоверение за наследници от 06.07.2016 г. (л.14) се установява, че титулярят на сметката А. Б. П. е починал на 23.10.2014 г. и е оставил за наследници по закон ищците И. А. П. и Б. А. П., негови дъщери. Зачел е и безспорния факт, че с решение № 5280 от 03.08.2018 г. /л.15/ по иск с правно основание чл. 42, б.“б“, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН, предявен от ищците против И. Д. И., съдът е признал за нищожно саморъчно завещание, обявено с протокол от 29.02.2016 г. на нотариус М. Воденичарски. Посочил е, че от представените от ответника писмени доказателства се установява, че на 01.03.2016 г. при него е депозирана молба, с която лицето И. Д. И. е поискало информация за наличието на сметки и размера на паричните средства по тях, открити на името на починалия А. Б. П., като молителят се е легитимирал с универсално саморъчно завещание, направено от А. Б. П. в негова полза, и е приложил удостоверение с изх. № 26/01.03.2016 г., издадено от Нотариус М. Воденичарски за снабдяване с информация относно открити банкови сметки. Позовал се е на разпечатка от електронна кореспонденция, от която е приел, че се установява, че ответникът е поискал от нотариус Воденичарски да потвърди автентичността на удостоверението, след което на 02.03.2016 г. е издал служебна бележка с исканата информация. Подчертал е, че третото лице И. Д. И. е представил пред банката, освен саморъчното завещание от А. Б. П., също и удостоверение за наследници и два броя клетвени декларации, изхождащи от ищците, заверени с апостил на 30.03.2016 г. в Гърция, с които същите декларират, че са съгласни да бъде изпълнено завещанието на техния баща в полза на И. Д. И., както и удостоверение за платен данък върху наследствата на името на И. Д. И.. Приел е, че от представените доказателства се установява, че на 08.04.2016 г. с платежно нареждане за вътрешнобанков превод с реф. № 11223884, третото лице И. Д. И. е наредил превод на сумата от 28 996,86 евро в своя полза и по своя банкова сметка с IBAN [банкова сметка], което нареждане е изпълнено от ответника. Позовал се и на събраните заключения по две съдебнографични експертизи, от които е приел, че се установява, че завещанието не е написано и подписът не е положен от А. Б. П., както и че подписите на клетвените декларации не са положени от ищците – негови дъщери. Зачел е и дадените обяснения от вещото лице, че в декларациите не се наблюдават признаци за имитация на подписите - подписите в декларациите са положени произволно, като са използвани букви от малките имена на ищците, без сходство с истинските подписи на лицата. Отчел е, че изводите на първоначалната експертиза се потвърждават от заключението по приетата повторна експертиза, и приел, че по делото с категоричност се установява, че саморъчното завещание на А. Б. П. и клетвените декларации на И. А. П. и Б. А. П. са неавтентични документи – не изхождат от посочените в тях автори, респективно наследодателят А. Б. П. не е извършвал разпореждане с имуществото си за след смъртта си и негови наследници са тези по закон - И. А. П. и Б. А. П., а последните не са автори на документи, удостоверяващи съгласието им да се изпълни съставено от баща им завещание. Въз основа на последното е обобщил, че ищците се легитимират чрез наследствено правоприемство като универсални правоприемници на А. Б. П. и към тях са преминали всички имуществени права на починалия наследодател.

Подчертал е, че спорът между страните е правен и се свежда до това следва ли да се ангажира отговорността на ответната банка по чл. 57, ал.1 ЗПУПС (отм.) като доставчик на платежни услуги и дали извършената платежна операция е неразрешена, както поддържат ищците. Съобразил е, че последната законова разпоредба предвижда задължение на доставчика на платежни услуги в случай на неразрешена платежна операция да възстанови на платеца незабавно стойността на неразрешената платежна операция и когато е необходимо, да възстанови платежната сметка на платеца в състоянието, в което тя би се намирала преди изпълнението на неразрешената платежна операция. Отчел е, че разпоредбата на чл. 56, ал. 1 ЗПУПС (отм.) размества доказателствената тежест и ответникът е този, който следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че оспорените от ищците две платежни операции са надлежно разрешени. Позовал се е на нормата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗПУПС/отм./ и приел, че платежната операция е разрешена, ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й, респективно би била неразрешена по смисъла на закона, ако платецът не е дал съгласието си за нея (изр. 2). Зачел е легалното определение на "платежна операция", дадено в § 1, т. 17 от ДР на ЗПУПС, и счел, че това е действие, предприето от платеца или от получателя по внасяне, прехвърляне или теглене на средства, независимо от основното правоотношение между платеца и получателя. Обобщил е, че анализът на нормативната уредба води до извода, че определянето на една платежна операция като разрешена или неразрешена е обусловено единствено от наличието или липсата на съгласие на лицето, което е титуляр на платежната сметка и разпорежда изпълнението на платежни операции по тази сметка. Приел е, че извършените платежни операции от 08.04.2016 г., с които банката е превела суми в общ размер от 29 185,39 евро от двете сметки на починалия А. Б. П. по сметка на И. Д. И., са разрешени. Обосновал е този си решаващ извод с доводи, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът като доставчик на платежни услуги е изпълнил всичките си задължения по закон и съобразно Общите условия на договора за откриване и поддържане на банкови сметки, за да провери и установи, че към онзи момент това е действителният платец и наредената от него платежна услуга е разрешена. Изтъкнал е, че след като третото лице по делото И. Д. И. е депозирал във финансовия център на „Инвестбанк“ АД в [населено място] молба на 01.03.2016 г., с която е поискал информация за наличието на сметки и размера на паричните средства по тях, открити на името на платеца А. Б. П., легитимирайки се като негов наследник по завещание, банката е реагирала адекватно, като е извършила всички възможни проверки, за да установи дали към онзи момент това е действителният платец. Отчел е, че за да извърши процесните платежни операции, банката е взела предвид приложеното към молбата на третото лице помагач удостоверение с изх.№ 26 от 01.03.2016 г., издадено от Нотариус М. Воденичарски, от което е видно, че представеното в банката завещание е обявено и е вписано в регистъра на саморъчните завещания под № 0001, нот.д. №1з/2016 г., включително още същия ден служителка на „Инвестбанк“ АД е изискала по имейл от нотариус Воденичарски потвърждение на автентичността на представеното в банката удостоверение № 26 от 01.06.2016 г., едва след което е издадена служебна бележка от 02.03.2016 г. с исканата информация. Посочил е, че по искане на банката третото лице И. Д. И., представил се като наследник по завещание, е представил и удостоверение за платен данък върху наследствата изх. № [ЕГН] от 11.03.2016 г. на името на И. Д. И., като са представени и два броя клетвени декларации, подписани от двете ищци, заверени с апостил на 30.03.2016 г. в Гърция, за които банката няма задължение да прави проверки дали са автентични. Допълнил е, че декларациите са били преведени на български език от „Л. 48“ ООД, с удостоверен подпис на преводача от Министерство на външните работи, Дирекция „Консулски отношения“ на 04.04.2016 г. Изтъкнал е, че с клетвените декларации е дадено писмено съгласие от Б. П. и И. П., като наследници по закон на А. Б. П., да бъде изпълнено завещанието, направено от завещателя в полза на И. Д. И.. Подчертал е, че в банката е подписана от И. Д. И. и декларация по чл. 4, ал.7 и по чл. 6, ал. 5, т. 3 от ЗМИИ. Обобщил е, че към датата на извършване на платежната операция „Инвестбанк“ АД е спазила вътрешните правила на банката, извършила е всички необходими проверки по представените й документи. Посочил е, че важен в случая е и фактът, че към този момент процесното завещание е съществувало в правния мир, не е било обявено за нищожно и е било годно основание за изплащане на завещаната сума, следователно извършената от „Инвестбанк“ АД на 08.04.2016 г. платежна операция е разрешена по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗПУПС /отм./, съгласно която норма „платежната операция е разрешена, ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й.“ Изтъкнал е, че в случая платецът е лицето, на което е завещана паричната сума от титуляря на платежната сметка. Посочил е, че следва да се има предвид, че съдебното решение от 03.08.2018 г. по гр.д. № 9432/2016 г. по описа на СРС, с което е обявено за нищожно завещанието, е влязло в сила на 08.09.2018 г., т.е. повече от две години след извършване на процесната банкова операция, а и банката не е била страна, следователно силата на пресъдено нещо не се разпростира върху нея. По тези доводи е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на „Инвестбанк“ АД при условията на чл. 57, ал.1 ЗПУПС /отм./, респективно сезиралите го искове са неоснователни. Добавил е, че ищците като законни наследници на титуляря на сметката А. Б. П., разполагайки с решението по гр.д. № 9432/2016 г. на СРС, биха могли да защитят правата си срещу И. Д. И. единствено по пътя на неоснователното обогатяване – чл. 55 ЗЗД. По тези съображения с решението в обжалваната му част е отменил първоинстанционното решение в осъдителните му части и вместо това постановил, че отхвърля предявените искове като неоснователни и е присъдил разноски по делото.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато по формулирания от касаторите първи въпрос, доколкото не покрива очертания в нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК общ селективен критерий – да е обусловил правната воля на въззивния съд и да е от значение за правилното решаване на спора. Въззивният съд не е приел, че нищожните сделки пораждат правни последици, а е обсъдил представеното пред банката завещание като документ, който формално е легитимирал молителя И. като правоприемник на починалия титуляр на открити в банката две банкови сметки - А. Б. П..

Поставените трети, четвърти, шести и седми въпроси също не изпълняват изискването да са обусловили решаващата воля на въззивния съд, доколкото съдът не е излагал мотиви за видима разлика в подписите на ползвателя на платежни услуги; за неизпълнение от банката на задължението й да осигури максимална защита на предлагания платежен инструмент от възможна нежелана интервенция на трети недобросъвестни лица; за проявена от платеца груба небрежност или умисъл, както и за хипотезите по чл. 58 ЗПУПС/отм./, при които макар платежната операция да е неразрешена, платецът понася загубите. В този смисъл въпросите не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по същите не следва да бъде допускано касационно обжалване.

Петият поставен въпрос е относим към решаващата воля на съда, но доколкото на същия не може да бъде отговорено еднозначно, без да се обсъждат събраните по делото доказателства, касаещи всички елементи от фактическия състав на чл. 51, ал. 1 ЗПУПС/отм./, същият не покрива изискването да е правен и по него не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато по сочения от касаторите втори въпрос: „Достатъчно ли е от обективна страна служител на банката да е извършил платежната операция без съгласието на правоимащите лица, за да се счита същата за неразрешена по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗПУПС /отм./?“

Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил изводите на въззивния съд, с което се покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касаторите са поискали допускане на касация по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по решение № 60067 от 21.07.2021 г. по т.д. 729/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. С последното решение е даден отговор на процесуалния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване – за правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото и възможността служебно, без оплаквания във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, да установява процесуални нарушения на първата инстанция при наличие на ограничението по чл. 269, изр. 2 ГПК. Отговор на въпроса, по който се допуска касационно обжалване с настоящото определение, не се съдържа в съдебното решение, като единствено съдът е извършил преценка дали конкретно волеизявление, обективирано в представен по делото документ, може да бъде тълкувано като предварително дадено съгласие или потвърждаване на разпореждане с пари от банковата сметка на титуляря.

Липсва произнасяне по гореизведения правен въпрос и в останалата известна на настоящия състав практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение при допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Изводът за допускане на касационно обжалване по горецитирания въпрос на касаторите изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

Касаторите са освободени от задължение за внасяне на държавна такса във връзка с касационното обжалване на въззивното решение с определение от 13.03.2023г. по т.д. 1138/2021г. по описа на САС, поради което указания за внасяне на такава няма да бъдат дадени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение