Определение № 766 от 12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 3/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 938/22.11.2012 г., постановено по ч. гр. д. № 535/2012 г. на Ловешки окръжен съд, с което се оставя без уважение частната жалба на [фирма] срещу разпореждане № 3740 от 08.10.2012 г. постановено по ч. гр. д. № 1711/2012 г. на Ловешки районен съд, в частта, с която е отхвърлено искането за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК относно адвокатското възнаграждение в размер на 480 лева с включен ДДС. Жалбоподателят [фирма] поддържа, че определението е неправилно и моли за неговата отмяна. Допускането на касационното обжалване основава на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касация не депозира становище в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение след преценка на данните намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С въззивния акт е оставена без уважение частната жалба на [фирма] срещу първоинстанционния акт, в частта, с която е отхвърлено искането за издаване на заповед за изпълнение относно платеното адвокатско възнаграждение. Доводите на въззивната инсатанция са, че не са представени доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение, въпреки че в договора за правна защита и съдействие № 0797/20.09.2012 г. е уговорено, че договорното възнаграждение ще се плати по банков път. Въззивното определение е от категорията на актовете по чл.274, ал.3, от ГПК и допустимостта на касационното обжалване се определя от въведените от частния жалбоподател основания по чл.280, ал.1 от ГПК. Жалбоподателят поставя следните правни въпроси: “Присъждат ли се съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, които страната е уговорила, но не е представила доказателства за изплащането му и как следва да бъде доказано неговото изплащане – чрез представяне на нарочен документ (разписка, платежно нареждане и др.) или е достатъчно в договора за правна помощ да е отбелязано, че възнаграждението е платено или платимо по съответния ред ( в брой или по банков път) ?” и „ Може ли да се представят доказателства за ефективно плащане на разноски от заявителя по чл. 410 ГПК пред въззивния съд, в случай че първоинстанционния съд не е уважил искането за разноски поради непредставяне на доказателства за това и може ли въззивният съд да уважи такова искане за първи път ?”. Относно първия въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Отговор на поставения въпрос е даден в точка 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, в която е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характер на разписка. С оглед гореизложеното доводите на въззивния и първоинстанционния съд съответстват на отговора на поставения въпрос в тълкувателното решение. Относно втория въпрос, следва да се отбележи, че той е свързан с отговора по първия въпрос. С оглед посоченото по-горе, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, т. е. за да се уважи претенцията за адвокатско възнаграждение, то трябва да е заплатено. Следва, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, тъй като законът относно момента на представяне на доказателства за плащането по банков път на адвокатско възнаграждение е ясен и непротиворечив. Представянето на доказателства относно платеното адвокатско възнаграждение трябва да се извърши заедно със самата претенция за тях и въззивният съд правилно е приел, че доказателствата не са представени своевременно. По изложените съображения, частната касационна жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество. Водим от горното, ВКС-І т.о.