Определение № 2928 от 09.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1655/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Б. Д., действащ чрез адв. Х. В. от Софийска адвокатска колегия, срещу въззивно решение № 96 от 03.02.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело № 974/2024 по описа на Апелативен съд – С., в частта му, в която е потвърдено решение № 240 от 15.01.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по гр. дело № 9063 от 2020 г., в частта, в която е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда от 08.12.2021 г. по НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС, за разликата над присъдената сума от 2 000 до пълния предявен размер от 510 000 лева; в частта, в която е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за сумата от 30 000 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди, настъпили в резултат от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство по ДП № 5495/2010 г. на СДДВР пр. пр. № 47716/2010 г. на СРП, НОХД № 19876/2020 г. по описа на СРС и ВНОХД № 4219/2020 г. по описа на СГС, НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС и ВНОХД № 960/2022 г. на СГС, съгласно чл. 6, & 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи; в частта, в която е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата на Република България иск c правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 100 000 лева за причинени на ищеца неимуществени вреди, настъпили в резултат на внесен от Прокуратурата обвинителен акт, изготвен при наличието на противоречиви доказателства и невярно изготвена съдебно-счетоводна експертиза, довели до осъдителна присъда по НОХД № 1470/2011 г. на PC - Пазарджик, както и поради отказ на Прокуратурата да възобнови наказателното производство с постановление от 18.06.2020 г. по пр. пр. № 2136/2019 г. на ОП - Пазарджик, постановление от 09.11.2020 г. по пр. пр. № 902/2020 г. на АП - Пловдив и резолюция на Главния прокурор от 01.10.2021 г. по отправено искане от 11.03.2021 г.

В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е неправилно и необосновано, постановено е при непълнота на доказателствата и в противоречие с практиката на ВКС.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, се позовава на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Намира, че в противоречие с цитирана практика на ВКС - ТР №1/2013 г. на ОСГТК - т. 3 от същото и решения по чл. 290 ГПК, са разрешени значими за спора правни въпроси, а именно:

1. За задължението на въззивния съд служебно да допусне изслушването на СМЕ за установяване на един от елементите на фактическия състав за претендираната отговорност по ЗОДОВ - наличието на причинна връзка между прекалено дълго продължилото наказателно преследване срещу ищеца и част от претендираните от него неимуществени вреди, изразяващи се в сочените в исковата молба много и тежки негови заболявания.

2. За момента, от който ищецът търпи вреди от наказателното преследване - от повдигане на обвинението срещу него или от образуването на наказателното преследване, с оглед приетото в решение по гр. д. № 3143/2015 г. на ВКС, четвърто г.о.

ПРБ като ответник по касация не е депозирала отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на всеки един иск - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

Въззивният съд, по така разгледаните в производството три искови претенции, е приел следното от фактическа и правна страна по всяка една претенция, както следва:

По претенцията за реализиране отговорността на ПРБ по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД за сумата от 100 000 лева, въззивният съд е приел, че липсва спор между страните, а и от ангажираните по делото доказателства се установява, че с постановление за образуване на досъдебно производство от 07.06.2010 г. на РП-Пазарджик е постановено образуване на досъдебно производство срещу Г. Б. Д. за това, че на 19.09.2009 г., в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил заблуждение у Г. А. П. и В. Д. К. относно това, че ще им окаже съдействие за оформяне на документи за пътуване до САЩ и започване на работа и с това им причинил имотна вреда - престъпление по чл. 209, ал. 1 НК. Въззивният съд подробно е описал различните процесуални действия, осъществени по това производство. Отбелязано е, че с постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 22.06.2011 г. Г. Б. Д. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 211 вр. с чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 5 вр. с чл. 209, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК вр. с чл. 29, ал. 1, б. “а“ и б. “б“ НК. По внесения от РП-Пазарджик обвинителен акт по ДП № 149/2010 г. на ОДП на МВР - Пазарджик е образувано съдебно производство, като с присъда № 92 от 15.03.2012 г., постановена по НОХД № 1470/2011 г. по описа на Пазарджишкия районен съд Г. Б. Д. е признат за виновен по повдигнатото обвинение и е осъден на 7 години лишаване от свобода. Въззивният съд е посочил, че с решение № 10/24.01.2018 г. по НД /В/ № 598/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд е оставено без уважение искането на осъдения Г. Б. Д. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 1470/2011 г. на РС – Пазарджик, а с решение № 231/27.10.2017 г., постановено по н. д. № 776/2017 г. по описа на ВКС, НК, II НО, също е оставено без уважение искането на задочно осъдения Г. Б. Д. за възобновяване на НОХД № 1470/2011 г. по описа на РС-Пазарджик и отмяна на постановената по него присъда, влязла в сила на 02.03.2012 г. Посочено е, че с постановление от 09.11.2020 г. по пр. пр. № 902/2020 г. по описа на АП-Пловдив е потвърдено постановление на ОП - Пловдив от 18.06.2020 г. по пр. пр. № 2136/2019 г., с което е отказано да се изготви предложение за възобновяване на НОХД № 1470/2011 г. на РК - Пазарджик, на основание чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК, а с писмо от 12.10.2021 г. ВКП, Отдел 03 „Съдебен“ лишеният от свобода Г. Б. Д. е уведомен във връзка с искане от 11.03.2021 г., подадено до Главния прокурор на РБ, относно възобновяване на НОХД № 1470/2011 г. по описа на РС-гр. Пазарджик, на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, че с резолюция от 01.10.2021 г. е прието, че не са налице основания по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК за възобновяване на наказателното дело.

От правна страна по тази претенция въззивният съд е стигнал до крайния си извод, че в случая не са налице незаконни актове на държавни органи, от които ищецът да е претърпял вреди. Оплакванията на жалбоподателя, че ПРБ неправомерно е отказала възобновяване на наказателното производство, приключило с осъдителна присъда, са приети за неоснователни. Съдът е отбелязал, че отказите за възобновяване на наказателното производство са били обект на инстанционен контрол и не е установено наличието на предпоставките за това, поради което е достигнал до извода, че така предявеният иск е неоснователен и е потвърдил обжалваното пред него съдебно решение в тази му част.

По предявения от касатора иск с правно основание в разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ въззивният съд е приел следното: че с постановление от 30.09.2010 г. по пр. пр. № 47716/2010 г. на СРП е образувано ДП № 5495/2010 г. по описа на СДВР срещу неизвестен извършител за това, че на 08.11.2009 г. в [населено място] с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил у В. Т. заблуждение, че следва да му изпрати пари, за да уреди изпращането му на работа в САЩ, с което е причинил на В. Т. имотна вреда в размер на 8 000 лв. - престъпление по чл. 209, ал. 1 НК; че на 15.06.2011 г. е проведен разпит на Г. Б. Д. като свидетел в досъдебното производство; че същият не е посочил адрес и телефон за контакт; че с оглед на това на 01.08.2012 г. разследващият полицай е предявил задочно, при условията на чл. 206, вр. чл. 269, ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК, издаденото на 19.07.2012 г. постановление, с което ищецът е привлечен като обвиняем, а на 02.08.2012 г. разследването е предявено на служебния защитник на обвиняемия. Посочено е, че на 26.10.2012 г. делото е внесено в СРС с обвинителен акт срещу Г. Б. Д. за престъпление по чл. 211, във вр. чл. 209, ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1, б. “а“ и „б“ НК, въз основа на който е било образувано НОХД №19876/2012 г. по описа на СРС, 12 състав. Съдът е констатирал, че поради неявяване на подсъдимия ход на делото не е даван като производството по делото е било спряно, а впоследствие възобновено на 03.05.2017 г.,а на 10.05.2017 г. на подсъдимия Г. Б. Д. е връчен препис от обвинителния акт. Въззивният съд подробно е описал развитието на съдебното производство, приключило с присъда № 157012/22.07.2020 г., постановена по НОХД № 19876/2012 г. по описа на СРС, НО, 12 състав, с която Г. Б. Д. е признат за невиновен. Въззивният съд е посочил, че въз основа на подаден от прокуратурата протест срещу постановената оправдателна присъда, е образувано ВНОХД № 4219/2020 г. по описа на СГС като с решение № 260168/15.03.2021 г., постановено по посоченото ВНОХД, е била отменена оправдателната присъда на СРС поради липса на мотиви, като при новото разглеждане на делото е образувано НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС, приключило с присъда № 20220413/08.12.2021 г., с която ищецът е признат за невиновен по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 211, вр. с чл. 209, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б. „а“ и „б“ НК и на основание чл. 304 НПК е оправдан. Отбелязано е, че въз основа на протест срещу оправдателната присъда било е образувано ВНОХД № 960/2022 г. по описа на СГС, като с определение № 559/18.03.2021 г. въззивното производство било прекратено във връзка със заявено с молба от 09.02.2022 г. оттегляне на протеста от СРП, като на 24.03.2022 г. преписи от определението са получени в деловодствата на СГП и Затвора – С. и с изтичане на 15-дневния срок за обжалване и протест определението е влязло в сила. Въззивният съд е обсъдил заключението на вещите лица по назначената комплексна съдебномедицинска експертиза, която установява, че ищецът страда от есенциална (първична) хипертония и от разпространен тремор на крайниците, главата и лицевата мускулатура, който се появил един-два месеца след задържането му на 12.04.2017 г. като вещите лица не са установили абсолютно никакви клинични признаци за увреждане на междупрешленните дискове в поясен отдел и увреждане на лумбо-сакралните коренчета.

При така установената фактическа обстановка по тази искова претенция въззивният съд е приел, че по този иск спорът във въззивното производство касае обема на отговорността на ответника за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че съгласно последователната и непротиворечива съдебна практика в понятието неимуществени вреди се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време като от значение за размера на обезщетението са също така и тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение, продължителността на незаконното наказателно преследване, интензитета на мерките на процесуална принуда, броя и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия, начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия, с оглед личността му и начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и др. Въззивният съд е посочил, че съдебното минало и наличието на предишни осъждания също следва да бъдат отчетени, наред с начина на живот, интересите, социалната среда, трудовата биография, като обстоятелства, имащи отношение към личността на пострадалия. С оглед на това е приел, че част от предявените за обезщетяване неимуществени вреди са причинени от собственото незаконосъобразно поведение на ищеца, довело до предходни негови осъждания на „лишаване от свобода”, които се изтърпяват ефективно. Според въззивния съд множеството постановени спрямо ищеца осъдителни присъди за извършени тежки престъпления от общ характер сочат на по-нисък интензитет на усещането за накърнено лично достойнство, добро име и чувство за справедливост от процесните обвинения, в сравнение с лице, което никога не е било обект на успешно проведено наказателно преследване. Съдът е възприел изводите на вещите лица, че макар да не е установено, че основна причина за възникване на есенциалната хипертония е воденото спрямо ищеца наказателно производство по посоченото дело, следва да се отчете обичайното отражение на преживения стрес върху общото здравословно състояние на лицето, привлечено към наказателна отговорност, който в случая се е проявило на фона на изтърпявано наказание „лишаване от свобода“, въз основа на осъдителна присъда. Въззивният съд е отбелязал, че в случая ищецът е узнал за воденото спрямо него наказателно производство на 12.04.2017 г. - при задържането му, а наказателното производство е възобновено на 03.05.2017 г. Посочил е, че оправдателната присъда е влязла в сила на 09.04.2022 г. По изложените съображения, с оглед продължителността на воденото спрямо ищеца наказателно производство, считано от момента на узнаването за него, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“, която не е ефективно приложена поради изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, постановяване на оправдателна присъда още при първото разглеждане на делото, причинените на ищеца негативни изживявания и дискомфорт от воденото спрямо него наказателно производство, обичайните притеснения за изхода на делото и преживения стрес, възрастта на ищеца към момента на задържането му - 43 години, както и липсата на трайни и необратими последици за ищеца от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение, множеството предходни осъждания на ищеца включително на лишаване от свобода, което се изтърпява ефективно и съобразявайки принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., съдът е достигнал до извода, че обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 2 000 лв.

По така предявения от ищеца самостоятелен иск по чл. 2б ЗОДОВ, въззивният съд е отбелязал, че по силата на чл. 2б ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПМОС.

В разглеждания случай, според въззивния съд, ищецът претендира самостоятелна защита на правото му на разглеждане на делото в разумен срок, като е предявил самостоятелен иск по чл. 2б ЗОДОВ – разпоредба, в която е предвидено, че при разглеждане на иска по ал. 1 съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Съдът е коментирал, че доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния” срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. - процесуалното й качество в него) и др. В разглеждания случай съдът е приел, че продължителността на производството следва да се преценява от момента на възобновяване на наказателното дело - 03.05.2017 г. до постановяване на влязлата в сила оправдателна присъда на 09.04.2022 г. и възлиза на 4 г., 11 месеца и 6 дни. Въззивният съд е приел, че макар делото да не се отличава с висока степен на фактическа и правна сложност, предвид естеството на деянието, за което е повдигнато обвинението и ангажираните по делото доказателства, следва да се отчетат обективните затруднения при събиране на доказателствата, произтичащи от продължителния период от извършване на деянието и провеждането на разпит на свидетелите, след възобновяване на наказателното производство, както и обявеното извънредно положение заради пандемията от КОВИД-19. Съдът е отбелязал, че наказателното производство се е развивало ритмично, без допускане на съществени забавяния в дейността на правозащитните органи при събиране на относимите за конкретното деяние доказателства, ритмично са насрочвани откритите съдебни заседания. Съдът е съобразил обстоятелството, че ангажираността на ищеца в наказателното производство не се е отразило върху ежедневните му занимания, доколкото същият в този период ефективно е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ въз основа на влязла в сила осъдителна присъда. Предвид изложеното, сложността на делото, процесът на обезпечаването му с относимите доказателства, поведението на правозащитните органи, описано по-горе, както и поведението на ищеца и неговия защитник, въззивният съд е стигнал до крайния си извод, че общата продължителност на наказателното производство не е довела до нарушаване на чл. 6, § 1 КЗПЧОС и не е довело до превишаване на границите на разумния срок. По изложените съображения въззивният съд е счел, че предявеният иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ се явява неоснователен.

Поради съвпадане на изводите на двете инстанции решението в обжалваните му части е било потвърдено от въззивната инстанция.

По допускане на касационното обжалване настоящата касационна инстанция съобрази следното:

Решението не е очевидно неправилно, както твърди касаторът, излагайки многобройни съображения в тази насока, базирайки същите на разясненията какво представлява този порок на съдебното решение, без да се обосновава с конкретиката на спора. Мотивите на постановеното и обжалвано пред касационната инстанция въззивно решение са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

На следващо място касационната инстанция държи да подчертае следното:

Съгласно дадените с ТР №1/2009 от 19.02.2010 година на ОСГТК на ВКС разяснения материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва при разглеждане на касационната жалба по същество - едва ако и след като той бъде евентуално допуснат до касационно обжалване по критериите на чл. 280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. От друга страна, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид.

Поради липса на годно общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска в частта му, в която е потвърдено решение № 240 от 15.01.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по гр. дело № 9063 от 2020 г., в частта, в която е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата на Република България иск c правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 100 000 лева за причинени на ищеца неимуществени вреди. По отношение на тази обжалвана от касатора част на въззивното решение същият не е изложил нито един въпрос, който е свързан с решаващите изводи на съда по този иск. Изложени са съображения по съществото на спора, които не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по допускане на решението на касационно обжалване.

Решението следва да се допусне до касационно обжалване в останалата му част, тъй като въззивният съд е обсъждал продължителността на наказателното производство спрямо касатора като един от критериите за определяне на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както и при обсъждане на въпроса за преценка на основателността на предявения по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ иск за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В посоченото от касатора решение № 425 от 01.12.2015 година, постановено по гр. дело № 3143 по описа за 2015 г. на ВКС, е изяснен въпросът относно началния момент, от който пострадалото лице (ищецът) търпи неимуществените вреди от незаконното наказателно преследване. При оплаквания за прекомерна продължителност на производството моментът, от който е налице “наказателно обвинение“, е ключов за определянето на общата продължителност на производството. Практиката на ЕСПЧ, на която почива и практиката на ВКС, е установила как следва да се определя релевантният период на незаконното обвинение, поради което обжалваното въззивно съдебно решение следва да се допусне до касационно обжалване, за да се провери съответствието му с тази практика и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

На касатора следва да се укаже да внесе по сметка на ВКС сумата от по 5 лева за всеки от двата иска, по които е допуснато касационно обжалване или общо сумата от 10 лева.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение