Определение № 2231 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2699/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 11885 от 02.05.2025 г., подадена от Прокуратурата на Република България чрез юрисконсулт Д. Д. срещу осъдителната част на въззивно Решение № 399 от 03.04.2025 г. по в.гр.д.№ 1059/2024 г. на Софийски апелативен съд, ХІІ гр.състав.

Ответникът по касация „Лизинг Финанс” ЕАД е депозирал отговор чрез адвокат Р. З. от САК. Възразява, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваната част на въззивното решение, след частична отмяна на Решение № 1487 от 14.03.2024 г. по гр.д.№ 7439/2023 г. на Софийски градски съд, І-18 състав, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на „Лизинг Финанс” ЕАД на основание чл. 49 ЗЗД вр.чл. 45 ЗЗД сумата 55 747 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди – лишаване от ползване на иззетия от ищцовото дружество лек автомобил „Тойота Ленд Круизър“, рама № *, с ДКН [рег.номер на МПС], за периода от 28.01.2019 г. до 06.01.2022 г., поради неоснователното му задържане като веществено доказателство по ДП № 295/2009 г. на СДВР, пр.пр.№ 5404/2009 г. на СРП, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.06.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел следното:

Ищецът „Лизинг Финанс” ЕАД (с предишно наименование „Пиреос Лизинг България” ЕАД) е търговско дружество, чиято основна търговска дейност е свързана с предоставянето на автомобили под наем.

Процесният лек автомобил е задържан на 13.08.2008 г. от служители на Национална служба „Полиция“, МВР-София поради интервенция върху рамата. Образувано е досъдебно производство (ДП) № 295/2009 г. на СДВР, пр.пр.№ 5404/2009 г. на СРП за престъпление по чл. 345а, ал. 1 НК срещу неизвестен извършител - за това, че в нарушение на установения за това ред е заличил и подправил идентификационния номер на МПС „Тойота Ленд Круизър“ с ДКН [рег.номер на МПС]. Наказателното производство е спряно с Постановление на СРП от 30.09.2009 г. на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК поради неустановяване на извършителя. В рамките на това производство процесният автомобил е иззет и приобщен като веществено доказателство, а впоследствие е върнат на ищеца с Постановление от 30.01.2017 г. на прокурор при СРП.

Ищецът предприел действия по регистрация на автомобила, при което на 16.11.2017 г. в КАТ-СДВР той бил отново задържан като веществено доказателство заради същата интервенция върху рамата. Задържането било докладвано по старото ДП № 295/2009 г. на СДВР, пр.пр.№ 5404/2009 г. на СРП и то било възобновено, с цел установяване на виновното лице, извършило интервенцията върху рамата. С Постановление на СРП от 28.01.2019 г. наказателното производство по ДП № 295/2009 г. на СДВР е прекратено поради изтичане на давностния срок по чл. 80, ал. 1, т. 3 НК за възбуждане на наказателно преследване спрямо конкретно лице за престъпление по чл. 345а, ал. 1 НК. Въпреки прекратяването на наказателното производство, автомобилът не бил върнат на ищеца по съображения, че съгласно чл. 113 НПК моторното превозно средство следва да бъде пазено до решаване на въпроса за собствеността му. С Постановления на прокурор от СРП от 25.04.2018 г. и 11.09.2018 г., и двете потвърдени по реда на инстанционния прокурорски контрол, Прокуратурата е отказала да върне на ищеца автомобила, иззет като веществено доказателство по наказателното производство.

С Определение № 1729 от 25.11.2021 г. по ч.н.д.№ 5993/2021 г. на СРС, НО, 93 състав, съдът, на основание чл. 111, ал. 3 НПК, е уважил молбата на „Лизинг Финанс” ЕАД за връщане на иззетия лек автомобил, а фактическото му получаване от ищеца е станало на 06.01.2022 г.

По делото са приети като доказателство 4 бр. запитвания от трети лица до ищеца от 20.08.2018 г., 07.02.2019 г., 20.12.2019 г. и последното без дата, с които се изразява интерес от дългосрочен наем на автомобил с характеристиките на процесното МПС.

От заключението на приетата по делото съдебна автотехническа експертиза е установено, че общият размер от месечните наеми на автомобил като процесния за периода от 16.11.2017 г. до 06.01.2022 г. възлиза на стойност 79 243 лв.

Въззивният съд е приел от правна страна, че в конкретния случай вредата е причинена чрез изземване от ищцовото дружество на лекия автомобил като веществено доказателство, съчетано с бездействието по неговото връщане. Прието е, че тъй като отнемането на автомобила е извършено в досъдебната фаза на наказателния процес, който се ръководи и контролира от прокуратурата, то тя следва да отговаря за причинените вреди. Когато се изземва и задържа вещ като веществено доказателство в досъдебното производство, същата подлежи на връщане на правоимащото лице след приключване на цялото наказателно производство. Предвиденият в чл. 111, ал. 1 НПК принцип е, че веществените доказателства се пазят, докато завърши наказателното производство. В случая, с Постановление на СРП № 5404/2009 г. от 28.01.2019 г. е прекратено наказателното производство по ДП № 295/2009 г. на СДВР поради изтичане на давностния срок по чл. 80, ал. 1, т. 3 НК. Със същото постановление прокуратурата е отказала да върне автомобила на ищеца с довод, че на основание чл. 113 НПК е налице спор за собственост върху вещта, която окончателно е предадена във фактическата власт на ищеца едва на 06.01.2022 г., след като с Определение № 1729 от 25.11.2021 г. по ч.н.д.№ 5993/2021 г. на СРС, НО, 93 състав съдът, на основание чл. 111, ал. 3 НПК, е уважил молбата на ищеца. В мотивите си съставът на СРС е посочил, че не са налице предпоставките за приложение на чл. 113 НПК, а именно: отправяне на претенция за собственост от друго лице по делото или образувано гражданско дело с такъв предмет, изрично изведени в ТР № 2 от 12.11.2014 г. по тълк.д.№ 2/2014 г. на ВКС, ОСНК. Наказателното производство, в рамките на което е иззет автомобила, е приключило с постановление, с което досъдебното производство е прекратено поради изтичане на давност. Органите на досъдебното производство (прокурор и разследващи органи) са длъжни да съхранят и опазят иззетите веществени доказателства до приключване на наказателното производство, а когато досъдебното производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено, не съставлява престъпление или поради изтичане на давност, вещите се връщат на лицето, от което са иззети. В тези случаи всички имуществени вреди, които са били причинени при изземване или задържане на вещта, подлежат на обезщетяване по реда на чл. 49 ЗЗД с оглед невъзможността да се върне вещта и ползва от нейния собственик.

Въззивният съд е посочил, че нормата на чл. 113 НПК предвижда възможност за отказ за връщане на веществено доказателство при възникнал спор за право върху предмети, иззети като веществени доказателства, който спор подлежи на разглеждане по реда на ГПК. В този случай веществените доказателства се пазят, докато решението на гражданския съд влезе в сила. Спорът, който визира чл. 113 НПК за правото върху предметите, иззети като веществени доказателства, следва да е възникнал след образуване на наказателното производство. При прекратяване на производството поради това, че деянието не е извършено или че не съставлява престъпление или поради изтичане на давност вещите следва да се върнат на лицето, от което са иззети, освен ако не са потърсени или притежаването им е забранено от закона. За да се откаже връщането на предмети, иззети като веществени доказателства, и те да се пазят до влизане в сила на решението на гражданския съд, следва да са налице две алтернативни предпоставки: или да е налице висящо производство пред гражданския съд относно собствеността на вещта (за да се приеме, че е налице спор за право и да се приложи разпоредбата на чл. 113 НПК), или да са налице претенции на две или повече лица пред прокурора по реда на чл. 111, ал. 2 НПК за връщането на вещта. В случая не е била налице нито една от двете предпоставки, поради което е направен извод за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 113 НПК и за неправомерен отказ за връщане на автомобила на ищеца при прекратяване на наказателното производство с Постановлението от 28.01.2019 г.

За времето от прекратяване на наказателното производство до връщане на процесното МПС на ищеца последният не е могъл да се ползва от него. Вредата от посоченото лишаване на ищеца от възможността да се ползва от автомобила е съизмерима със средния месечен наем за периода от лишаването от ползване на лекия автомобил, който ищецът би получил, ако за същия период от време го бе отдавал под наем, тъй като ищецът „Лизинг Финанс” ЕАД е търговец по смисъла на чл. 1, ал. 2, т. 1 ТЗ, чиято търговска дейност е свързана с отдаване под наем и на лизинг на автомобили със спекулативна цел.

Въззивният съд е приел, че обезщетение за увреждане от невърнати след прекратяване на наказателното производство веществени доказателства, когато те подлежат на връщане на правоимащите, от които са отнети, може да се претендира от момента на влизане в сила на крайния акт за приключване на наказателното производство. От този момент задължението е станало изискуемо и съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД този момент се счита за начало на погасителната давност. В случая началният момент, от който се дължи връщане на иззетия като веществено доказателство в наказателното производство лек автомобил, е датата на постановлението, с което е прекратено наказателното производство – 28.01.2019 г. За периода от 28.01.2019 г. до връщането на МПС с Протокол на СДВР – 06.01.2022 г., ищецът не е могъл да се ползва от него и вредата от посоченото лишаване от възможността да се ползва автомобила за този период е съизмерима със средния месечен наем, който съгласно приетата и неоспорена в първоинстанционното производство САТЕ възлиза на сумата 55 747 лв. До този размер искът е основателен, ведно със законната лихва, считано от 28.06.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Когато се претендира пропуснат доход от наем (имуществена вреда във вид на пропусната полза), следва ли да се установи наличието на правоотношения във връзка с отдаване под наем на вещ ?“;

2. „Допустимо ли е съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. по тълк.д.№ 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3/2012 г. по тълк.д.№ 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС размер на обезщетение за пропусната полза да се определя / изчислява на база на средномесечен пазарен наем при липса на правоотношения във връзка с отдаване под наем на вещ ?“;

3. „Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение на решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона ?“;

4. „Длъжен ли е съдът да възприеме заключението на назначена по делото експертиза, дори и когато страната не е направила възражение срещу експертното заключение или следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и всички приети по делото доказателства ?“.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи и втори въпрос – в противоречие с ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк.д.№ 3/2021 г. на ВКС, ОСГТК, ТР № 3 от 12.12.2012 г. по тълк.д.№ 3/2012 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 347 от 06.03.2018 г. по гр.д.№ 34/2017 г. на ВКС, ІV г.о.; трети въпрос – в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 222 от 27.03.2018 г. по търг.д.№ 505/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., четвърти въпрос – в противоречие с Решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр.д.№ 588/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 10 от 09.02.2022 г. по гр.д.№ 1921/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 60097 от 26.01.2022 г. по търг.д.№ 1624/2020 г. на ВКС, І т.о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроси №№ 1 и 2 от изложението. Пропусната полза е всяко неосъществено увеличаване на имуществото, което е щяло да настъпи със сигурност, ако не би било осуетено от деликта. Дали пропусната полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Както е прието с ТР по тълк.д.№ 3/2012 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за състоянието на имуществото на кредитора при надлежно изпълнение трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличението. В случая присъждането на обезщетение за пропуснати ползи е обусловено от преценката, че по делото са представени доказателства, достатъчни да установят настъпването на вреди под формата на пропуснати ползи в патримониума на ищеца, включително реалността и сигурността на ползите. Доколко преценката на въззивния съд за доказаност на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД е обоснована и законосъобразна, е въпрос на правилност на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и не може да бъде обсъждана в рамките на същото съгласно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.

Въпроси №№ 3 и 4 от изложението също не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е доводите и възраженията на страните. Мотивите му отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора. По въпрос № 4 следва да се има предвид трайно установената практика на ВКС, обективирана в редица решения по чл. 290 ГПК (Решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 408/2010 г. на ВКС, I г.о., Решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр.д.№ 588/2011 г. на ВКС, III г.о., Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 267 от 4.03.2014 г. по гр.д.№ 30/2013 г. на ВКС, I г.о.), в която се приема, че съгласно разпоредбата на чл. 195 ГПК вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. По аргумент от чл. 201 ГПК заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано. Експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, следва да бъде обсъдено наред с останалите доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него (чл. 202 ГПК), а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. След като съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача. В случая въззивният съд е съобразил така формираната практика на ВКС и е обсъдил и преценил заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза с оглед всички събрани по делото доказателства и в съвкупност с тях.

В резултат от извършената служебна проверка не се установява вероятност за наличието на порок, налагащ допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските за защитата пред ВКС, възлизащи на сумата 6 000 лв. и равностойни на 3 067,75 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия