Определение № 2069 от 22.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 340/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Тарктур“ ЕООД и „Т-Усма“ ЕООД, и двете дружества чрез адв.С.Д. против решение №546/06.08.2023г., постановено по в.т.д. №14/2023г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №260621/05.10.2022г., постановено по т.д. №713/2021г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са осъдени на основание чл.55, ал.1, пр.3, вр. чл.87, вр. чл.88 ЗЗД дружествата- касатори, като участници в ДЗЗД „Тарктур Т“, да заплатят на „ПС Инженеринг“ ЕООД /н/ както следва: „Т-Усма“ ЕООД- сумата от 52 498 лева с ДДС и „Тарктур“ ЕООД- сумата от 530.28 лева с ДДС, представляващи общо дължим и подлежащ на връщане неусвоен аванс по развален договор за доставка и строително-монтажни работи от 31.07.2019г., срещу който неусвоен аванс не са извършени и насрещни престации чрез изпълнение на строително-монтажни работи по устно възлагане от м.06.2020г., ведно със законната лихва от 21.04.2021г. и до окончателното погасяване на сумите, както и на основание чл.92 ЗЗД „Т-Усма“ ЕООД- сумата от 45 761.39 лева и „Тарктур“ ЕООД- сумата от 462.24 лева, представляващи неустойка по чл.49 от Договор за СМР от 31.07.2019г., ведно със законната лихва от 21.04.2021г. и до окончателното погасяване на сумите, както и съответна част от разноските по делото. С решението е отхвърлен предявеният от „Т-Усма“ ЕООД срещу „ПС Инженеринг“ ЕООД /н/ иск по чл.92 ЗЗД за сумата от 51 946.09 лева- дължима неустойка по чл.55 от Договор за доставка и строително-монтажни работи от 31.07.2019г., дължима поради неизпълнение задължението за заплащане на втора авансова вноска до 20 работни дни от започване на работата. Касаторите намират, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като ищцовото дружество е обявено в несъстоятелност и не е представлявано от назначения синдик. Поддържат и твърдения, че е неправилно, като постановено в нарушение на закона и необосновано. Излагат доводи, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения като е отказал събиране на доказателства по реда на чл.266, ал.3 ГПК, неправилно е разпределил тежестта на доказване в производството по иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, не е анализирал задълбочено всички доказателства и преди всичко експертните заключения и свидетелските показания, респективно не е изяснил правилно фактическата обстановка и е достигнал до незаконосъобразни и необосновани изводи за основателност на главните искове и неоснователност на насрещния иск, както и на възражението за прихващане. Твърдят, че съдът не е обсъдил всички доводи и възражения или неправилно ги е отхвърлил като неоснователни. Молят да бъде отменено решението и да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове от „ПС Инженеринг“ ЕООД и да бъде уважен насрещният иск на „Т-Усма“ ЕООД. Претендират разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Как се разпределя доказателствената тежест по вземането от неоснователно обогатяване по чл.55 ЗЗД, когато ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника?; 2/ Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да изложи свои собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото?; 3/ За задължението на въззивния съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните?; 4/ Следва ли въззивният съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, както и да обоснове защо приема едни и не приема други относими към спора доказателства?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК, както и в цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения по чл.290 ГПК. Поддържат и доводи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответникът „ПС Инженеринг“ ЕООД, представлявано от синдика Н.Г. оспорва касационната жалба, като излага доводи за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационното обжалване. Счита, че обжалваното решение е правилно- законосъобразно и обосновано, съобразено със съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, поради което следва да бъде потвърдено. Третото лице помагач „Хотел Дива“ АД не взима становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете срещу „Тарктур“ ЕООД с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата от 530.28 лева с ДДС и с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 462.24 лева, следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съгласно чл.280, ал.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решения по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лева за търговски спорове. Касационната жалба в останалата й част, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд констатира, че с решение №362/22.12.2021г., т.д. №1635/2021г. по описа на СГС е обявена неплатежоспособността и е открито е производство по несъстоятелност на ищеца „ПС Инженеринг“ ЕООД, като е назначен за временен синдик; с решение №322/28.03.2022г., постановено по същото дело производството по несъстоятелност е спряно на основание чл.632, ал.1 ТЗ, а с решение №373/21.03.2023г. производството по несъстоятелност е възобновено и дружеството е обявено в несъстоятелност, постановени са обща възбрана и запор върху имуществото му, осребряване и разпределение на имуществото на длъжника, като длъжникът е лишен от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността. На 15.06.2023г. като постоянен синдик на несъстоятелното дружество- ищец е вписан Н. Г.. Съдът установява също така, че с определение от 15.02.2022г. първоинстанционният съд постановява на основание чл.658, ал.1, т.7 ТЗ ищцовото дружество да се уведомява чрез синдика, като временният синдик с писмена молба потвърждава всички извършени до този момент процесуални действия по делото. Решаващият съдебен състав стига до извод, че ищцовото дружество е обявено в несъстоятелност на 21.03.2023г., от който момент правомощията на неговите органи са прекратени и от който момент управлението и представителството му са преминали към синдика. Счита, че в производството пред първоинстанционния съд органите на дружеството са имали представителни функции и са осъществявали надлежна представителна власт по отношение на „ПС Инженеринг“ ЕООД. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен искът с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, като възприема напълно установените факти- сключване на между страните /ищецът като възложител и ответниците- участници в ДЗЗД, като изпълнители/ на договор за изработка от 31.07.2019г., по силата на който ответниците са се задължили да извършат СМР на обща стойност 526 091.05 лева по линеен график с краен срок 30.06.2020г.; плащане от възложителя съгласно чл.5 от договора на аванс в размер на 125 929.92 лева с ДДС; изпълнение са СМР на стойност 62 471.70 лева без ДДС; разваляне на договора от ищеца- възложител на 28.05.2020г. /връчване на нотариалната покана за разваляне на договора/, към който момент след приспадане на стойността на извършени СМР по протокол-образец 19 от 25.10.2019г. и от 20.12.2019г., неприспаднатия остатък от аванса е в размер на 110 936.71 лева с ДДС; постигане на устно споразумение след м.05.2020г., с което на ответниците са възложени нови, допълнителни СМР по същия обект, както и частично-извършване на идентични по вид СМР на тези по договора от 31.07.2019г.; извършване по устния договор и приемане от възложителя на СМР на стойност 57 788.59 лева, като след приспадане на тази сума от подлежащия за връщане неусвоен аванс за ответниците остава непогасено задължение за връщане на сума от 53 028.28 лева с ДДС. По делото е прието, че по сключения устен договор са извършени от изпълнителите и приети от възложителя СМР на стойност 57 788.59 лева, но липсват доказателства с устното споразумение какви точно СМР и на какво стойност са възложени, в какъв срок следва да се извършат от ответниците, каква е конкретната насрещна престация, дължима от възложителя, включително липсват доказателства и изпълнена ли е в срок възложената работа, както и за разваляне на договора. Въззивният съд счита, че в тежест на ищеца по иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е да установи, че е престирал, с оглед основателно очаквано в бъдеще осъществяване на валидно правоотношение между страните, оправдаващо предприетото от тях разместване на имуществени блага, което правоотношение впоследствие, макар и възникнало, е отпаднало с обратна сила. В тежест ответниците е да установят, че е налице основание за получаване, респ. за задържане на полученото. Намира, че в случая страните са били в облигационна връзка, възникнала на основание сключения на 31.07.2019г. договор за доставка и строително–монтажни работи, който е развален от възложителя по реда и при условията на чл.87 ЗЗД, считано от 28.05.2020г., поради съществена забава за извършване на договорените СМР от изпълнителите. С развалянето на договора, който е с продължително действие, съществуващото между тях облигационното правоотношение е прекратено и се е породило задължение за изпълнителите да върнат неусвоената част от платения от възложителя аванс съгласно чл.88, ал.1 ЗЗД или сумата 110 936.71 лева с ДДС. Въззивният съд приема, че ищецът законосъобразно е упражнил преобразуващото право да развали договора от 31.07.2019г. в хипотезата на чл.87, ал.1 ЗЗД- поради виновно неизпълнение /забавено изпълнение/ от страна на изпълнителите. Намира за неоснователни възраженията на ответниците за наличие на обективни причини за забавата /въведеното извънредно положение през м.март 2020г./, както и за забава на кредитора /забавено плащане на аванса/, намираща се в причинна връзка и извиняваща собствената им забава, респ. освобождаваща ги от отговорност за последиците от неизпълнението. Позовавайки се на приетото с решение №151/09.12.2014г. по т.д.№ 1970/2013 г. на ВКС, І т.о., апелативният състав формира извод, че всяка от страните, независимо че не е изпълнила собственото си задължение, има възможност да развали едностранно договора с оглед неизпълнението на противната страна. В случая ищецът има правото да развали едностранно договора за СМР, доколкото не се установява неговото неизпълнение да е причина за виновното неизпълнение на задълженията на ответниците. Въззивният съд намира, че предвид отпадането с обратна сила на облигационната обвързаност между страните, породена от сключения между тях на 31.07.2019г. договор, следва да се приеме, че извършените след 28.05.2020г. на процесния обект строително-монтажни работи от ответниците, за които са съставени протоколи за извършени СМР /акт обр.19 №3, №4, №5 и №6, като първите два са двустранно подписани от страните, а останалите три- едностранно от ищеца/, не са извършени в изпълнение на задълженията по прекратения договор, а по устното споразумение. Счита, че данни за съществуването на това споразумение се съдържат в свидетелските показания по делото и съставените актове образец 19, като извършването и приемането на работата не би могло да се случи без съгласие на двете страни- възложител и изпълнител. Съдът приема, че от констатациите на съдебно-техническата експертиза за актуваната и приета от възложителя работа, като извършена от изпълнителя след датата 28.05.2020г. на процесния обект и от данните на съдебно-счетоводната експертиза, приета във въззивното производство, се установява, че след приспадане на стойността на извършените и приети СМР към остатъчния неусвоен аванс от 110 931.71 лева, отново е останал неусвоен аванс, който възлиза на сумата от 53 028.10 лева с ДДС, подлежаща на връщане от изпълнителя на възложителя съгласно чл.88, ал.1 ЗЗД. Същата подлежи на възстановяване, тъй като ответниците не доказват основание за задържане на полученото. Апелативният състав намира за неоснователни оплакванията на ответниците и относно приетото от първоинстанционния съд по иска с правно основание чл.92 от ЗЗД, вр. с чл.49 от договора за СМР, сключен на 31.07.2029г. С разпоредбата на чл.49 от договора е регламентирано право за възложителя да развали договора без предизвестие в случай, че стане явно, че изпълнителят ще е в невъзможност да изпълни в срок работата, в който случай изпълнителят дължи обратно връщане на неусвоените средства от аванса и неустойка в размер на 10% от стойността на неизпълнените работи по договора. Съдът счита, че възражението на ответниците за нищожност на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави е неоснователно. Като се позовава на разясненията в т.4 от ТР №1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС и съобразява естеството на задължението и вида на неизпълнението, приемайки, че в случая неустойката е предназначена да санкционира изпълнителя за такова съществено неизпълнение на възложените СМР, което е довело до разваляне на договора, въззивният състав стига до извод, че тя не е договорена в разрез с присъщите й по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Начинът на определяне на нейния размер /процент от стойността на неизпълнените СМР/ е съобразен с естеството на обезпеченото задължение и с вредите, които биха настъпили от неизпълнението му. Съдът приема, че ищецът е упражнил потестативното си право на разваляне на договора от 31.07.2019г. при наличие на основанията за това, поради което ответниците дължат договорената неустойка в установения размер 55 634.32 лева. Предвид предявяване на претенция в размер на 46 223.63 лева, първият ответник дължи 462.24 лева, а вторият- 45 761.39 лева. Въззивният състав намира за неоснователни възражението за прихващане и предявения насрещен иск от ответниците, предявени на основание чл.92 ЗЗД, вр. с чл.55 от договора, сключен на 31.07.2019г. Излага доводи, че липсва законова възможност по развален договор да се претендира неустойка за неизпълнение, доколкото след развалянето на договора не може да има както изпълнение по него, така и неизпълнение, вкл. и възникване на последици от неизпълнението. Счита, че не могат да бъдат споделени доводите на ответниците за различно третиране на страните по делото във връзка с претенциите им за присъждане на неустойка, основана на един и същи договор, тъй като уговорената в чл.49 от договора неустойка е предвидена като дължаща се при разваляне на договора, докато неустойката по чл.55 от същия договор е за забавено изпълнение. Въззивното решение е валидно, като няма основание за допускането му до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено уважаването на исковете с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед твърденията в исковата молба - 1. че страните са сключили устно споразумение за СМР, съгласно което ответниците, вместо да заплатят неусвоените авансови средства в размер на 110 936.71 лева по разваления договор за СМР от 31.07.2019г., се задължават да изпълнят СМР в срок до 20.07.2020г., като вземането, представляващо неусвоен аванс по разваления договор за СМР се счита за аванс по устното споразумение; 2. че ответниците не са изпълнили договорените СМР в цялост, поради което споразумението е развалено на 25.11.2020г. поради забава; 3. че ответниците са изпълнили СМР на обща стойност 57 788.60 лева, като разликата между заплатеното и извършеното възлиза на сумата от 53 148.12 лева, която се явява платена на отпаднало основание поради разваляне на устно споразумение, въззивният съд приема, че е сезиран с искове от „ПС Инженеринг“ ЕООД срещу ДЗЗД „Трактур Т“ чрез съдружниците в дружеството „Т-Усма“ ЕООД и „Трактур“ ЕООД, за сумата 53 148.12 лева с ДДС, формирана като разлика между платения аванс и изработеното по устно споразумение, която сума се явява платена на отпаднало основание- чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Апелативният състав възприема напълно установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства и препраща към тях по реда на чл.272 ГПК. Счита, че след развалянето на първоначалния договор за СМР от 31.07.2019г., към който момент е останал неусвоен аванс в размер на сумата 110 936.71 лева с ДДС, подлежащ на връщане от ответниците /изпълнители/ на ищеца /възложител/, между страните е сключен устен договор за СМР, в изпълнение на който са извършени от изпълнителите и приети от възложителя СМР, описани в актове обр.19 на стойност 57 788.59 лева. Приема също така, че липсват доказателства с устното споразумение какви точно СМР и на каква стойност са възложени, в какъв срок следва да се извършат от ответниците, каква е конкретната насрещна престация, дължима от възложителя, включително липсват доказателства изпълнена ли е в срок възложената работа и за разваляне на договора. При тези факти и въпреки формирания извод, че устният договор за СМР не е развален, решаващият съдебен състав намира, че след приспадане на стойността на извършените и приети СМР към остатъчния неусвоен аванс от 110 931.71 лева, отново е останал неусвоен аванс, който възлиза на сумата от 53 028.10 лева с ДДС, подлежаща на връщане от изпълнителя на възложителя съгласно чл.88, ал.1 ЗЗД. Настоящият съдебен състав счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на основание чл.55, ал.1, пр.3, вр. чл.87, вр. чл.88 ЗЗД на „Т-Усма“ ЕООД, като участник в ДЗЗД „Тарктур Т“, да заплати на „ПС Инженеринг“ ЕООД /н/ сумата от 52 498 лева с ДДС, представляваща част от общо дължим и подлежащ на връщане неусвоен аванс по развален договор за доставка и строително-монтажни работи от 31.07.2019г., срещу който неусвоен аванс не са извършени и насрещни престации чрез изпълнение на строително-монтажни работи по устно възлагане от м.06.2020г., ведно със законната лихва от 21.04.2021г. и до окончателното погасяване на сумите, на основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност. В останалата част въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не е очевидно неправилно, нито са налице основания за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Поставеният от касатора първи въпрос е пряко относим към иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, като в тази част въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Останалите три въпроса се свеждат до обобщения процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да се произнесе след анализ на относимите доказателства и изясняване на спора от фактическа страна, като обсъди наведените в жалбата обстоятелства и направените от страните доводи и възражения, който не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени освен в цитираната от касаторите съдебна практика, така и в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. В случая въззивният съд, въпреки че е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК и е споделил напълно както установените факти, така и правните изводи на първоинстанционния съд, е изложил и собствени мотиви, като е обсъдил доказателствата, включително свидетелските показания и заключението на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертиза, като е посочил кои факти счита за установени и кои не. Независимо от сравнително лаконичните мотиви са формирани изводи относно възраженията на ответниците, поддържани и във въззивното производство, като доводите на касаторите за „преповтаряне“ на мотивите на СГС, за излагане на „формални“ аргументи, за невярност на възприетите факти, за недостатъчно задълбочено изследване на отношенията, за необоснованост на изводите, като противоречащи на доказателствата, представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/, които не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касационното производство. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете с правно основание чл.92 ЗЗД за осъждане на „Т-Усма“ ЕООД да заплати на „ПС Инженеринг“ ЕООД /н/ сумата от 45 761.39 лева, представляваща неустойка по чл.49 от Договор за СМР от 31.07.2019г., ведно със законната лихва от 21.04.2021г. и до окончателното погасяване на сумите, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Т-Усма“ ЕООД срещу „ПС Инженеринг“ ЕООД /н/ иск по чл.92 ЗЗД за сумата от 51 946.09 лева- дължима неустойка по чл.55 от Договор за доставка и строително-монтажни работи от 31.07.2019г., дължима поради неизпълнение задължението за заплащане на втора авансова вноска до 20 работни дни от започване на работата. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател „Т-Усма“ ЕООД следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 049.96 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд