Определение № 538 от 14.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1805/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Ес Си Телеком“ ЕАД чрез адвокат С. Т. Г., преупълномощена от адв. С. Д. К., обжалва решение № 213 от 10.03.2021 г. по в.гр.д. 3511/20 г., по описа на Апелативен съд – София, ГО, 1 състав, с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен иска на касатора срещу Д. Б. А. за осъждане на физическото лице, на основание чл. 92 от ЗЗД да заплати сумата от 250 000 евро, частично претендирана от 448 000 евро, договорена неустойка на основание чл. 8, ал. 3 от договор за прехвърляне на акции от 11.01.2017 г., както и сумата от 8 472 евро, представляваща, част от вземане на сумата от 15 000 евро, мораторна лихва върху главницата, дължима за периода 12.06.2018 г. до 11.10.2018 г., на основание чл. 86 от ЗЗД.

Излага съображения за неправилност на решението на въззивния съд, изразяваща се в допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, както и необоснованост на съдебното решение, основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Счита, че съдебното решение е неправилно и поради неправилно приложение на материалния закон – основание за отмяна съгласно чл. 281, т.3, пр.1 от ГПК.

Въззивният съд бил нарушил чл. 269 от ГПК, произнасяйки се на основания, различни от въведените във въззивната жалба.

Счита, че решението е необосновано, като въззивният съд не бил отчел същността на правата и задълженията и обстоятелството, че ответникът по иска е солидарно отговорен, на основание сключения договор.

Уговарянето на неустойка в размер на цената на незакупените акции не правело неустойката нищожна поради накърняване на добрите нрави. Дори и да се приемело, че с уговарянето на неустойката страните целели да осъществят ефекта на прикритото между тях съглашение, а именно окончателен договор за прехвърляне на акциите, предмет на договора от 11.01.2017 г., и да бъдат споделени изводите на въззивния съд за наличие на привидна сделка, сключена от страните по договора при условията на относителна симулация, то при спазване на законовите разпоредби на чл. 17 от ЗЗД, съдът следвало да приложи правилата относно прикритото съглашение, ако са налице изискванията за неговата действителност.

Независимо от това, и независимо от факта, че в договора били налице всички условия, необходими за действителността на прикритото съглашение, съдът вместо да приложи правилата на прикритото съглашение и да осъди ответника да заплати дължимата сума на ищеца по действителна сделка, сключена между страните, а именно по договор за изкупуване на акциите, съдът е отхвърлил изцяло предявените искове, което било незаконосъобразно решение.

Моли да се отмени решението и да се уважат исковете му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. По въпроса за обхвата на правораздавателната власт на въззивната инстанция. Във въззивната жалба нямало изложени твърдения за симулативност на процесния договор. Но съдът бил приел, че има симулативност. Именно това разрешение било постановено в противоречие с трайната практика на ВКС, израз на която са решение № 243 от 30.07.2013 г. по гр.д. 479/12 г. IV ГО на ВКС, решение № 203 от 03.06.2014 г. по т.д. 461/12 г., II ТО на ВКС, решение № 61 от 22.03.2013 г. по т.д. 94/12 г. I ТО, решение № 290 от 22.6.2010 г. по гр.д. 759/09 г., 4 ГО, с което обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

2. Относно въпроса за нищожността на неустойката поради нарушаване на добрите нрави. Счита, че изводът на съда, че е налице нищожност на неустойката не съответства на нормата на чл. 92 от ЗЗД. Счита, че даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 39 от 15.10.2020 г. по т.д. 799/19 г. I ТО на ВКС и решение № 206 от 07.12.2010 г. по т.д. 623/09 г. II ТО на ВКС.

3. По въпроса за прилагане на правилата относно прикритото съглашение. Счита, че по този въпрос също е налице противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 475 от 14.07.2010 г. по гр.д. 621/09 г. IV ГО на ВКС.

Ответникът Д. Б. А. чрез адвокат С. Н. Г. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване. По отношение на първия правен въпрос, счита, че не е налице соченото основание. Налице били оплаквания във въззивната жалба с оглед формулираното в отговора на исковата молба възражение за нищожност на неустойката. Счита, че по втория правен въпрос, липсва разрешение в противоречие с трайната практика на ВКС, относно нищожността на неустойката. Няма произнасяне по привидност на процесния договор, според ответника. Счита, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване.

Върховен касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, в предвидения в закона срок.

За да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли предявените от „ЕС т Телеком“ ЕАД срещу Д. Б. А., иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 250 000 евро, част от цяло вземане в размер на 448 000 евро и акцесорен иск за обезщетение за забавено изпълнение на парично задължениев размер на 8 472 евро, част от вземане от 15000 евро за периода от 12.6.2018 г. до 11.10.2018 г. върху посочената главница, на основание чл. 86 от ЗЗД, на основание сключен договор между страните от 11.01.2017 г., въззивният съд е приел, следните факти – на 11.01.2017 г. бил сключен договор за прехвърляне на акции между Seguine Holding LLC, дружество, регистрирано съгласно законите на щата Делауеър, САЩ, като продавач и „Ес Си Телеком“ ЕАД, като купувач и трети лица, сред които Д. Б. А., като солидарен длъжник. Предмет на договора са пакет от акции, срещу придобивна цена от 160 000 евро. В чл. 7 от договора страните били постигнали споразумение, че след изтичане на 4 месеца от сключване на договора, да поиска от продавача или от Д. А. да изкупят обратно продаваните акции срещу цена от 448 000 евро. Договорено било, че в случай, че купувачът упражни правото си да поиска обратно изкупуване, продавачът или солидарният длъжник, са длъжни да сключат договор за прехвърляне на тези акции в съответната форма с купувача, като правото на купувача е уговорено, че има срок, до 15.01.2022 г. В чл. 8.3. от договора било уговорено, че при неизпълнение на задължението на продавача или солидарния длъжник А., да изкупят обратно продаваните акции, същите дължат на „Ес Си Телеком“ ЕАД сумата от 448 000 евро. След получаване на тази сума, купувачът „Ес си Телеком“ ЕАД дължи прехвърляне на акциите на продавача или солидарния длъжник. В чл. 10 е уговорено солидарно задължение на Д. А. да заплати посочената неустойка.

Установено е, че целта на договора – прехвърляне на акциите е изпълнена, както и че е заплатена цената от 160 000 евро.

На 24.01.2018 г. била отправена покана за обратно изкупуване чрез адвокат Н. Н., получена от същия на 30.01.2018 г. Прието е, че няма осъществено обратно изкупуване.

Установено е, че е налице влязло в сила съдебно решение по т.д. 617/18 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отхвърлен иск на „Ес Си Телеком“ ЕАД, на основание същия договор, срещу друг солидарен длъжник „Глобъл Комюникейшън НЕТ“ АД, за заплащане на неустойка, като искът било отхвърлен на основание чл. 187 е, ал. 3, изр. 1 от ТЗ.

Въззивният съд е приел, че в срока за отговор на исковата молба, ответникът по иска Д. А. е направил възражение, че уговорката за неустойка в посочения размер е нищожна. Очертавайки правните предпоставки за възникване на вземане, на основание договорна неустойка, а именно сключен договор, уговорена неустойка, предварително установяваща неизпълнение на договорно задължение, въззивният съд сочи, че целта на неустойката е обезщетение за вреди, които не е необходимо да се доказват и са приети от страните за оценими в размер на посочената неустойка, както и може да има санкционен характер. Но изследвайки уговорките между страните е достигнал до извода, че в договора от 11.01.2017 г. нямало договорена неустоечна клауза.

Въззивният съд е приел, че процесният договор има смесен характер и освен уговорките за продажба на акции, има и съдържанието на предварителен договор за сключване на окончаетелен договор с предмет – обратно изкупуване на акциите. Именно при неизпълнение на задължението да се изкупят акциите на посочената цена била уговорената клауза за заплащане на сумата от 448 000 евро. Въззивният съд е приел, че клаузите на страните в договора, следва да се преценят като се възприемат действителните права и задължения, възникващи за страните, а не само наименованията. В случая, въззивният съд е приел, че липсва договорна имуществена отговорност на длъжник за това, че не изпълнява своето задължение да сключи окончателен договор за обратно изкупуване на продавани акции. Не била предвидена форма на договорна отговорност от неизпълнение на задължението за сключване на окончателен договор, посочената клауза на чл. 8.3 от договора. Не била неустоечна клауза тази, през реализирането на която се постига целта на изпълнение на договорно задължение. Такава клауза била договорка за различен начин за постигане на изпълнение на поето и до този момент неизпълнено първично договорно задължение, включително и като дава възможност на кредитора- купувач съгласно договора да търси съдебна защита чрез осъдителен иск. Липсвала договорка, уреждаща средство за обезщетяване на вредите от това първично договорно неизпълнение като неизпълнение на задължението за сключване на окончателен договор. Прието е, че не е неустоечна тази клауза, чрез реализирането на която се постига целта на неизпълненото договорно задължение. Такава клауза била договорка за различен начин за постигане изпълнение на поетото и до този момент неизпълненото първично договорно задължение, включително и като дава възможност на кредитора – купувач съгласно договора да търси съдебна защита чрез осъдителен иск.

. Приема, че размерът е определен като съответен на цената, уговорена в предварителния договор за обратно изкупуване на акции. Изследвайки клаузата, въззивният съд приема, че уговорката в чл. 8.3 от договора, не отговаря на характеристиките на неустойката. Нямало обезщетителна функция, тъй като вредите от неизпълнението не били съизмерими с неизпълненото задължение. При неизпълнение на задължение да се сключи договор, следвало да се обезщетява негативния интерес на кредитора, който бил неполучаване на престацията при евентуално сключване на договора. Ако се приемело, че клаузата е неустоечна, то напълно в противоречие с функциите на неустойката за вреди от несключване на договор било поетото задължение да прехвърли обратно акциите, след получаване на плащане на т.нар. неустойка. Налице било неизпълнение на задължение за сключване на окончателен договор и след като нямало договор, купувачът също не дължал насрещно изпълнение и ако купувачът дължи насрещно изпълнение, то тогава плащането на 448 000 евро, не било неустойка от вреди от несключването на договора. Неоснователно било твърдението на купувача, че изпълнение на неустоечното задължение ще прехвърли акциите безвъзмездно. След като задължението за прехвърляне на акции е поето, от тази страна, след плащане на договорената цена, било като изпълнение на договорно задължение или като неустоечно такова, нямало как да се твърди, че това прехвърляне било безвъзмездно. То било възмездно, след получаване на сумата от 448 000 евро.

Клаузата на чл. 8.3. от договора била нищожна, защото на неустойката били възложени функции, различни от предвидените в чл. 92 от ЗЗД функции на неустойката, да обезпечи изпълнението и да обезщети вредите от неизпълнението. Обобщено е, че клаузата на чл. 8.3. предвижда заплащане на сума, в размер на задължение по несключен договор и срещу поето насрещно задължение за изпълнение на поето задължение по несключен договор. Така е направен извод, че ако се приеме, че е налице клауза, установяваща неустойка, то е налице нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка от 448 000 евро и съответно неоснователност на предявения иск за заплащане на част от тази сума, както и акцесорната претенция.

Допускането касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280 от ГПК се извършва само на основанията, предвидени в закона, както следва. Съдът може да допусне служебно касационно обжалване, ако е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК или е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо – чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК. В разглеждания случай, при извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав не установи наличие на основания, които могат да обусловят приложение на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на първия поставен правен въпрос, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че още в отговора на исковата молба, Д. А. е навел доводи за нищожност в цялост на Договора за прехвърляне на акции от 11.01.2017 г., нарушаване на принципа на справедливост при уговаряне на неустойката поради нарушение на добрите нрави и недоказаност на всички елементи за възникване на правото за неустойка. Поради уважаване на иска от първоинстанционния съд, А. е депозирал въззивна жалба, с повтаряне на основанията за нищожност на договора и като част от договора на неустоечната клауза, както и нищожност на клаузата за неустойка, основание чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави, както и е изложил съображения за допуснати съществени процесуални нарушения. Изрично е посочено от въззивния съд, че нито ищецът, нито ответникът по иска, са изложили твърдения за симулативност. Във въззивната жалба са изложени съображения за нарушение на принципа на справедливостта, поради липса на еквивалентност на престациите на купувача и солидарен длъжник. Изложени са твърдения, че клаузата на чл. 8.3 от договора, е източник на неоснователно обогатяване и е уговорена извън присъщите функции на неустойката. При така очертания предмет на въззивно обжалване, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос от касатора не е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и многобройната служебно известна практика на ВКС, съгласно която въззивният съд дължи разрешаване на материалноправния спор между страните, като служебно проверява валидността и допустимостта на постановеното обжалвано първоинстанционно решение, а относно неговата правилност е ограничен от доводите, изложени във въззивната жалба, на основание чл. 269 от ГПК и дължи проверка в обхвата на изложените основания за неправилност на въззивното решение, освен когато установи приложимост на императивна правна норма към спорните права, която следва да приложи служебно или приложи служебно норми с цел защита правата на частноправен субект, за чийто интерес е длъжен да следи служебно поради наличие на изрични правни норми за закрила на този субект.

В настоящия случай, въззивният съд не е разрешил правния въпрос за нарушение на посоченото правило. Сочените обстоятелства в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК са квалифицирани от касатора като разкриващи симулация, но по същество мотивите на въззивния съд са само израз на неговото задължение да установи действителната воля на страните, при така предявения иск за заплащане на неустойка, като установи има ли уговорена неустойка в договора. Цитираните изречения, са част от мотивите на въззивния съд, в които е квалифициран договора, на чието основание се иска заплащане на неустойка. Именно поради въведените в срок възражения за нищожност, въззивният съд е установил действителната воля на страните и е приел, че от изразената в договора воля, която е единствено меродавна, не може да се установи наличие на уговорка за неустойка, поради това, че се цели реализиране на неизпълнено задължение, а не форма на договорна отговорност от неизпълнение на задължение за сключване на окончателен договор. Прието е, че клаузата на чл. 8.3. не представлява клауза за уговорена неустойка, защото не съдържа воля за обезщетяване на вреди от неизпълнение, а цели да породи задължение, без да е породено основание за същото от волята на страните. Освен това е посочено, че тази уговорка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции и поради това и съгласно разясненията в Тълкувателно решение 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, е приел, че клаузата е нищожна. За да се произнесе по този въпрос, въззивният съд е изходил от изложеното в отговора на исковата молба твърдение за нееквивалентност на престациите между страните и всъщност представлява стойност на цената на продаваните акции, като не може стойността на продаваните акции да представляват неустойка.

Тези мотиви на въззивния съд, не представляват мотиви, които са извън сочените доводи от въззивния жалбоподател. Изцяло в съответствие с разрешението в задължителната и трайната практика на ВКС, е произнасянето от въззивния съд. Следва да се има предвид, че съдът е длъжен да определи правната квалификация на сочените от страните основания, като определя спорното право. Така в случая, изхождайки от доводите, че е налице нееквивалентност на насрещните права и задължения и уговорката в чл. 8.3. от договора следва да се приеме за нищожна, поради излизане от присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Но определянето на правната квалификация на основанията, сочени от страната, не е дейност, която да представлява произнасяне извън предмета на въззивното обжалване, както е очертан в чл. 269 от ГПК. Още повече, че видно от мотивите на въззивния съд, в случая, не е излагал съображения за прикрита и привидна сделка. А е посочил какви са действителните правоотношения между страните и че в сключения на 11.01.2017 г. договор, страните са постигнали два договора, но не като привиден и прикрит, а като договор за продажба на акции и предварителен договор за обратно изкупуване на акции. По изложените съображения, следва да се приеме, че въззивният съд при произнасянето си не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС и поради това не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд на първо място е преценил, има ли уговорка за неустойка, така както се позовава ищецът в исковата молба. Изследвайки законово определените функции на неустойката, приема, че уговорката не може да представлява клауза за неустойка, тъй като излиза извън присъщите й функции да представлява уговорка за обезщетение за вреди, без да е необходимо те да се доказват. Прието е, че няма задължение, което да доведе до вреди, съгласно уговорките в договора. Това е обусловило и извода, че е извън присъщите функции на неустойката. По отношение на даденото разрешение от въззивния съд, не е налице допълнително соченото основание, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, разрешаване на правния въпрос с противоречие с разрешението, дадено в задължителната практик на ВКС, изразена в ТР 1/15.06.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и трайната практика на ВКС.

Касаторът не е обосновал допълнително основание за допускане касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Липсва идентичност в предмета на разрешенията, в процесното решение и решение № 39 от 15.10.2022 г. по т.д. 799/19 г. по описа на ВКС, I ТО. В така посоченото разрешение, неустойката е била уговорена за неизпълнение на задължение да се изкупуват определени количества стока срещу ползването на определена вещ. Предвидено е, че след като е изпълнено задължението за предоставяне ползването на определени вещи, то неизпълнение на насрещното задължение за изкупуване на определена стока, обезпечава вредите на кредитора, да получи доходи от вещта си, която е предоставил. Така е мотивирано, че не може да е нищожна неустойката. Липсва съвпадане между дадените разрешения в посоченото решение и разрешението в процесното въззивно решение. Именно изхождайки от задължителната практика на ВКС, изразена в ТР 1/2009 г. на ОСТК, въззивният съд е изследвал конкретните уговорки между страните и е приел, че не е налице обезпечение за изпълнение и обезщетение за вреди, на първо място и не може да се свърже с неизпълнение на конкретно задължение, за което може да се прецени че би причинило вреди на кредитора. Изобщо извън предмета на делото е съпоставката на даденото разрешение от въззивния съд и соченото от касатора съдебно решение № 206 от 07.12.2010 г. по т.д. 623 /2009 г., ВКС, II ТО, съгласно което ВКС разяснява правото на вземане за задатък, на основание чл. 334, изр. 3 от ТЗ вр. чл. 93, ал. 2 от ЗЗД и приема, че такова взниква само при търговска продажба, когато предварително е платена цена за доставена стока и не е изпълнено насрещно задължение за доставяне на стоката. С оглед предмета на делата, настоящето и разгледаното с посоченото съдебно решение, липсва идентично на разрешения правен въпрос от ВКС. В разглеждания в настоящето дело случай, липсва предварително плащане на цената, цената на акциите е платена срещу прехъврлянето им, а впоследствие, при предварителния договор за обратно изкупуване на акции, липсва предварително плащане на цена. Поради това не е обусловен извод за противоречие със сочената практика на ВКС.

По отношение на третия поставен правен въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не представлява общо основание за допускане касационно обжалване, тъй като липсва произнасяне на въззивния съд в посочения смисъл. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът, за да обоснове общо основание за допускане касационно обжалване, следва да посочи такъв правен въпрос, който е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и това разрешение е обусловило изхода на спора. Въззивният съд не е разрешавал въпроса за привидна и прикрита сделка и да е приложил правилата на прикритата сделка. Въззивният съд, изхождайки от изразената меродавна воля на страните, обективирана писмено в акта от 11.01.2017 г., приема, че са инкорпорирани два договора, първият за продажба на акции, подробно индивидуализирани, на стойност 160 000 евро и втори договор, предварителен договор за обратно изкупуване на акции. Изхождайки от същността на предвидените права и задължения, въззивният съд е направил извод, че с клаузата, на която ищецът се позовава, липсва уговорка за заплащане на неустойка и тази клауза не предвижда обезщетение за вреди от неизпълнение на договорно задължение. Прието е, че няма неустоечен характер и защото се постига целта на предвиденото изпълнение на договорно задължение. Освен това, въззивният съд е посочил, че тази клауза не би могла да проведе действие и защото излиза извън присъщите функции на неустойката – обезщетителна, обезпечителна и санкционна. Така поставения трети правен въпрос, не кореспондира с мотивите на въззивния съд и не може да обоснове извод за наличие на общо основание за допускане касационно обжалване. Поради това, не може да се изследва и соченото допълнително основание за допускане касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника по касационната жалба Д. А. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски. Видно от отговора на касационната жалба, същият е подаден от Д. А. чрез адвокат С. Г.. Осъществено е процесуално представително. От представения договор за правна защита и съдействие, сключен между ответника и адвокат Г. е видно, че е уговорено и заплатено възнаграждение в размер на 7 000 лв, удостоверено от адвоката, че е получено в брой. Следователно е доказано извършването на разноски. Поради това следва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника, като бъде осъден касатора да ги заплати.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България