Определение № 5831 от 15.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1706/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ, Комисията), чрез М. И. – гл. инспектор в ТД на КОНПИ – Б., срещу въззивно решение № 80 от 17.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 175/2023 г. по описа на Апелативен съд – Б., в частта, с която след отмяна на решение № 260245 от 15.09.2022 г., постановено по гр. д. № 2067/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в уважаващата исковете част, са отхвърлени предявените от Комисията против Г. К. Т., Д. П. Т. и „Х. БГ“ Е. искове за отнемане на конкретно посочено в решението незаконно придобито имущество. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните правни въпроси: 1/„Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните?“ – касаторът се позовава на практиката на ВКС, обективирана в решение № 206/31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на IV г.о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на II т.о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II т.о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на IV г.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т.о. и определение № 50228/08.06.2023 г. по гр. д. № 3094/2022 г. на III г.о.; 2/ „Трябва ли погасителни вноски по усвоен кредит, който е бил включен като приход, да бъдат включени като разход на лицето, което ги е направило?“ – жалбоподателят сочи наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа също така и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. От ответниците Г. К. Т. и „Х. БГ“ Е., чрез адв. Г. Н., е постъпил писмен отговор, с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Отговор в срок е постъпил и от Г. К. Т. и Д. П. Т., чрез адв. Б. Д., в който също се поддържа неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Предмет на настоящото производство са и частна жалба с вх. № 9848 от 17.10.2024 г. срещу определение № 433 от 09.09.2024 г., постановено по в. гр. д. № 175/2023 г. по описа на Апелативен съд – Б., както и частна жалба с вх. № 768 от 22.01.2025 г. срещу определение № 619 от 16.12.2024 г., постановено по същото въззивно дело. Частна жалба с вх. № 9848 от 17.10.2024 г. е подадена от Комисията срещу определение № 433 от 09.09.2024 г., постановено по в. гр. д. № 175/2023 г. по описа на Апелативен съд – Б., в частта, с която е допълнено постановеното по делото решение № 80 от 17.04.2024 г. и КОНПИ е осъдена да заплати на адв. Б. Д., пълномощник на ответниците Г. К. Т., Д. П. Т. и „Х. БГ“ Е., възнаграждение за процесуално представителство по реда на чл. 38 ЗАдв. в общ размер от 11 530 лева. С частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт. Навеждат се доводи, че съгласно практиката на Съда на Европейския съюз, съдът следва да вземе предвид размер на разноските, съобразен с фактическата сложност на конкретното дело без да е обвързан, нито от уговорения между страната и нейния процесуален представител размер на възнаграждение, нито от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1/2004 г. Искането е за отмяна на определението в обжалваната част и присъждане на адвокатско възнаграждение, съобразено с практиката на СЕС. Ответниците Г. К. Т. и Д. П. Т., чрез адв. Б. Д., в предоставения срок за отговор вземат становище за неоснователност на жалбата. Ответникът „Х. БГ“ Е. не взема становище по жалбата в предоставения срок за отговор. Частна жалба с вх. № 768 от 22.01.2025 г. е срещу определение № 619 от 16.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 175/2023 г. по описа на Апелативен съд – Б., с което е оставена без уважение молбата на адв. Н., процесуален представител на „Х. БГ“ Е., с искане за отстраняване на допусната според молителя очевидна фактическа грешка в постановеното по същото дело определение № 433 от 09.09.2024 г. С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Поддържа се, че същото не кореспондира нито с мотивите на определение № 433 от 09.09.2024 г., нито с доказателствата. Сочи се, че адв. Б. Д. не е представял договор за правна защита пред въззивната инстанция за „Х. БГ“ Е., като договорите му са само с двете физически лица, сключени са по реда на чл. 38 ЗАдв. и търговското дружество не е страна по тези договори. Твърди се също така, че единственият договор за правна услуга във въззивното производство е с Адвокатско дружество „Н. и С.“ и са претендирани разноски единствено по него. Искането е за отмяна на обжалваното определение поради фактическа грешка между мотивите и диспозитива. Ответната страна КОНПИ, чрез М. И. – гл. инспектор в ТД – Б., в предоставения срок за отговор вземат становище за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване и по подадените частни жалби, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил в решението си като безспорно, че по отношение на ответника Т. са налице правните и фактически основания за започване на проверка от Комисията за престъпление по чл. 242, ал. 4, предл. 2, вр. ал. 1, б. „г“, пр. 2, б. „д“ и б. "е", вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за които деяния с влязла в сила присъда му е наложено наказание „лишаване от свобода“ и на основание чл. 242, ал. 7 НК в полза на държавата е бил отнет предметът на престъплението; че останалите ответници са конституирани като свързани лица – съпруга и контролирано към периода на проверката от ответника дружество. Доколкото тези въпроси са безспорни, а и предвид липсата на оплаквания в тази част от решението, е препратил към мотивите в обжалвания съдебен акт на основание чл. 272 ГПК. Като спорни по делото въззивният състав е посочил въпросите относно общите размери на доказаните доходи и приходи от законен източник, наличието на несъответствие, обема от имуществени права, включени от Комисията в искането за отнемане, както и оценките на отделните вещи. Изтъкнал е, че съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, на доказване от ищеца, за целия период на проверката, подлежат всички доходи, приходи и източници на финансиране по пар. 1, т. 2 ДР на закона; обичайните и извънредни разходи с посочването им по размер и основание; имуществото, индивидуализирано и оценено към момента на придобиване и притежавано в края на проверявания период. Съобразил е още, че за да е придобито незаконно наличното в края на изследвания период имущество, неговата придобивна стойност трябва да превишава с повече от 150 000 лева сумата на нетния доход за целия период, формирана от възмездно отчужденото имущество, притежавано в началото на изследвания период, доходи през същия период и други приходи след приспадане на направените разходи за неговата и на семейството му издръжка, като се вземат предвид и всички други факти и обстоятелства, които имат значение за изясняване произхода на имуществото и начина на неговото придобиване. При тези данни въззивният съд е констатирал, че проверяваният период е от 24.08.2008 г. до 24.08.2018 г., като в своя икономически анализ Комисията е признала за установени доходи, приходи и източници на финансиране общо 442 933 лв. Формирал е извод, че с оглед представените доказателства и констатации на вещите лица и по двете СИЕ, неоснователно в размера на разполагаемите средства към началото на проверявания период не са включени изтеглените на каса 16 000 евро, за които е ясен произходът и са изтеглени само няколко месеца преди 24.08.2008 г. Приел е, че към 24.08.2008г. ответникът е разполагал с парични средства на обща стойност 51 893,20 лв. или незаконосъобразно Комисията е включила само сумата от 25 500 лв. към началното салдо на ответниците, поради което е прибавил разликата в левовата й равностойност (442 933 лв. + 26 393 лв.). Като неоснователно е възприел и изключването от разполагаемите средства на дарение на сума от 13 000 лв. от майката на ответника, доколкото сумата е преведена по банков път и има достатъчно данни за произхода на средствата и общо 7 790 евро или 15229,45 лв. (предадени на ответника от братовчедката му на три отделни плащания, при подробно изяснени особено близки отношения с представени писмени доказателства по делото). Обобщил е, че така стойността приходите нараства до 497 555,45 лв. (442 933 лв. + 26 393 + 13 000 + 15 229,45). Като оспорени по размер въззивният състав е посочил и приходите от продажби на МПС и недвижим имот. Съобразил е, че съгласно посочените от вещото лице стойности на всеки отделен автомобил, общата реализирана стойност от продажби е 218 500 лв. или общо 222 210 лв. с недвижимия имот. Преценил е, че разликата следва да бъде прибавена като се достига до 607 889 лв. приходи с установен законен източник. Относно обичайните и извънредни разходи, въззивната инстанция е намерила, че същите са предявени в размер на 148 061,04 лв., формирани като средства за издръжка на семейството по данни на НСИ, с включени публични задължения и разходи за пътуване. Спрямо разходите за издръжка е констатирала, че не се оспорват от ответниците и ги е възприела за установени, както са предявени и потвърдени от вещите лица – общо в размер на 122 866,43 лв. По отношение на командировъчните разходи е изложила съображения, че ответникът е отсядал в дома на своята родственица при своите общо 12 пътувания и е приела единствено разходите за транспорт и храна – по 500 лв. или общо 6 000 лв. Изчислила е, че така общо разходите намаляват до 131 805 лв. Към тях е прибавила всички установени разходи за покупка в проверявания период на МПС (придобити и отчуждени в периода и неналични в края) общо 155 700 лв. (сумата неоспорена и установена и от двете вещи лица), при което е обобщила, че се достига сумата от 287 505 лв. Въззивният съд е установил още, че на следващо място следва да бъде индивидуализирано притежаваното имущество от проверяваното лице в края на проверявания период. Констатирал е, че в анализа на Комисията в придобитото имущество на стойност 840 757 лв. са включени погасителни вноски - 45 760,63 лв.; вноски по банкови сметки 298 753,41 лв.; вноски по банкови сметки от трети лица 162 587,01 лв. Формирал е извод, че сумата от 659 801,05 лв. от така описаното в анализа имущество не представлява материален актив, който да отговаря на законовото изискване да е налично в края на изследвания период. Отделно е съобразил, че с влязлото в сила, след оттегляне на въззивната жалба, решение претенциите на Комисията относно част от тези суми е отхвърлена и решението е задължително за страните по настоящото дело. В тази връзка е формирал решаващ извод, че в края на проверявания период наличното имущество, притежавано от ответниците физически лица се изчерпва с два леки автомобила, мотор и недвижим имот (продаден след края на проверявания период и преди налагане на обезпечителните мерки), като е оценил наличното имущество на общо 185 752 лв. Относно спорния по делото въпрос за принадлежността на недвижимия имот на дружеството ответник, въззивният състав е посочил, че Комисията следва да докаже обстоятелството по пар. 1, т. 6 ДР на ЗОНПИ (че дружеството е контролирано лице по смисъла на пар. 1 от ДР на ТЗ), както и че придобиването на имота е със средства на проверяваното лице, за да бъде постигната позволената от закона цел. От извършена проверка на финансовото състояние, е установил, че за набиране на средствата за заплащане на цената на имота, проверяваното лице Т. е вложил свои средства в размер на 127 499 лв. Поради проследяване произхода на средствата и установяване, че те са вложени от ответника, то е преценил, че цялата сума от 127 499 лв. следва да бъде отнесена като разход и да се отчете при формиране на несъответствието, защото не се доказва заемът да е върнат на проверяваното лице. В тази връзка е обобщил, че разходите, установени по-горе следва да нараснат до размера на 415 004 лв. Съобразно така установените приходи и разходи, въззивната инстанция е определила за доказан по делото нетен доход в размер на разликата между 497 555,45 лв. приходи и 415 004 лв., доказани по делото разходи, или общо 82 551 лв. В тази връзка е изложила решаващи мотиви, че съпоставен нетният доход с общата стойност на притежаваното имущество от 185 752 лв., разкрива несъответствие, което е под законоустановения праг, за да бъде квалифицирано като значително. При тези съображения въззивният съд е намерил от правна страна, че за да възникне потестативното право на държавата за отнемане на незаконно придобито имущество, трябва да бъдат надлежно установени материалните предпоставки, сред които да е налице значително несъответствие (над 150 000 лв. по приложимата норма по настоящото дело, § 1, т. 3 от ДР на закона); въз основа на доказателствата по делото да е формирано основателно предположение, че придобитото от проверяваното лице имущество е от незаконен източник. Посочил е също така, че ако въз основа на събраните по делото доказателства не се установи изискуемото превишение, т. е. не се установи значително несъответствие, то не се доказва наличието на една от законоустановените материални предпоставки за възникване на правото на държавата, а наличието им следва да бъде кумулативно. Предвид изложеното е намерил, че предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Първият въпрос в изложението е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за неоснователност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. На практика въпросите се извеждат от становището на страната, че съдът не е мотивирал защо включва в приходната част на анализа определени суми. В настоящия случай обаче въззивният състав предвид представените доказателства и констатациите на вещите лица, е изложил подробни мотиви за начина, по който е достигнал до общия размер на приходите с установен законен източник. Следва да се посочи още, че въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд неоснователност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос в изложението. Същият не е обуславящ крайните решаващи изводи на съда, тъй като какъвто и отговор да се даде на този въпрос, не би се обусловил различен краен резултат. Горното е така, доколкото след оттегляне на въззивната жалба на Комисията, първоинстанционното решение относно сумите за погасителни вноски по кредити е влязло в сила като необжалвано (което обстоятелство се потвърждава и в самата касационна жалба). Отделно от изложеното, в случая не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с повдигнатия въпрос е налице установена съдебна практика (включително и задължителна такава), на която обжалваното решение не противоречи. С мотивите към т. 1 на ТР № 4 от 18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че предмет на отнемане е незаконно имущество /за което не е установен законен източник на доходи/, налично към датата на проверката и формиращо стойността на „значителното несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ. Прието е още, че паричните средства, които са изразходвани и не са налични, доколкото не е установено да са трансформирани в реални активи или да се намират по сметка на проверяването лице или на лицата по чл. 143 –чл. 146 от ЗПКОНПИ /ЗОНПИ/, не попадат в предметния обхват на чл. 141 и чл. 142, ал. 2 от ЗПКОНПИ /ЗОНПИ/, не подлежат на отнемане и не участват при формиране на несъответствието. Въззивното решение е постановено в съответствие с дадените в тълкувателното решение разрешения, тъй като в него е прието, че посочените погасителни вноски по кредити не представляват материален актив, който да отговаря на законовото изискване да е налично в края на изследвания период. Предвид изложеното, цитираната задължителна практика, съобразена от въззивния съд при постановяване на решението, изключва наличието на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното ѝ съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В обобщение, не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В настоящото производство са присъединени за разглеждане и частна жалба с вх. № 9848 от 17.10.2024 г. срещу определение № 433 от 09.09.2024 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, и частна жалба с вх. № 768 от 22.01.2025 г. срещу определение № 619 от 16.12.2024 г., постановено по реда на чл.247 ГПК по искане за поправка на очевидна фактическа грешка в определение № 433 от 09.09.2024 г. Реда за разглеждане на частните жалби е по чл.274, ал.2 ГПК. И двете частни жалби са подадени в срок от лица с интерес от предприетите правни действия и срещу актове, подлежащи на инстанционен контрол, поради което са допустими. За да се произнесе съдът съобрази следното: След постановяване на решението по същество на правния спор, въззивният съд е сезиран с две молби за допълване на въззивното решение в частта за разноските. Първата молба е подадена от Г. Т. и „Х. БГ“ Е. чред адв. Н. с искане да им бъдат присъдени разноските, сторени във въззивното производство съобразно представения списък на разноските. Втората молба е била подадена от Г. и Д. Т. чрез адвокат Д. с искане да се допълни въззивното решение в частта за разноските, като им се присъдят сторените такива във въззивното производство съобразно представения списък на разноските. Комисията е оспорила и двете молби като неоснователни. Поддържала е, че доколкото адв.Н. е представлявала само дружеството във въззивното производство, предвид и оттеглянето на жалбата на Комисията и свързаното с това частично прекратяване на производството, то последната не е осъществила защита в пълен обем. Идентични възражения относно обема на защитата и необходимостта от определяне на разумен размер възнаграждение по минимума по наредбата и при съобразяване решението на СЕС са изложени и по искането за възнаграждението на адвокат Д.. С постановеното определение № 433 от 09.09.2024 г., въззивният съд е допълнил решението в частта за разноските, като е: осъдил Комисията да заплати на „Х. БГ“ Е. сторените разноски за държавна такса в размер 6450лв. и за депозит за експертиза в размер 250лв.; осъдил е Комисията да заплати на съпрузите Т. сторените разноски за държавна такса в размер 9291,10лв. и за депозит за експертиза в размер 1150лв.; осъдил е Комисията да заплати на Г. Т., Д. Т. и на „ Х. БГ“Е. разноски за адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство от адв.Д. в общ размер 11530лв. За да постанови този резултат съдът е констатирал, че във въззивното производство адв.Д. е бил надлежен процесуален представител на тримата ответници – Г. Т., Д. Т. и на „ Х. БГ“Е., а адв. Н. е била процесуален представител на Г. Т. и на „Х. БГ“Е.; че въззивните жалби на Т. и на „ Х. БГ“Е. са били подадени чрез адв.Д., а процесуалното представителство в откритите съдебни заседания е осъществено за Т. по реда на чл.38 ЗА от адв. Д., а за дружеството - от адв. Н. срещу договорено и заплатено според представения банков документ възнаграждение от 16650лв. без ДДС и 19980 с ДДС; че доколкото прекратяването на производството по въззивната жалба на Комисията е станало в хода на въззивното производство поради оттеглянето й, то адвокатите Д. и Н. са извършили пълен обем защита на доверителите си – ответници по иска. Възраженията на Комисията съдът е квалифицирал като възражение за прекомерност. Изложил е съображения, че с оглед характера и обема на производството, високата фактическа и правна сложност и при отчитане на извършената от адвокатите Д. и Н. работа по защитата, то възражението на Комисията срещу размера на определеното за адв. Д. по списъка възнаграждение в размер 11530лв. и заплатеното в полза на адв.Н. възнаграждение в размер 19980лв. с ДДС не са прекомерни и принципно подлежат на възстановяване. Счел е обаче, че доколкото ответниците са представлявани от двама адвокати, то присъждането на разноските за адвокатско възнаграждение следва да се ограничи до по-малко обременителното възнаграждение, формирано за по-значителната по обем адвокатска защита, което в случая се явява възнаграждението на адвокат Д. в размер 11530лв. Така напрактика е формирал извод, че не следва да се поставя в тежест на Комисията сумата 19980лв. с ДДС – адвокатското възнаграждение, заплатено от дружеството на адв. Н.. След постановяване на това определение е постъпила молба по чл.247 от ГПК, подадена от „ Х. БГ“Е. чрез адв. Н.. В молбата е поддържано наличието на противоречие между мотиви и диспозитив досежно претендираното присъждане на сумата 19980лв. Според молителя в мотивите е формирана воля на съда за присъждане и на тази сума, но същата не е възпроизведена в диспозитива на съдебния акт. С постановеното определение № 619 от 16.12.2024 г. молбата по чл.247 ГПК е оставена без уважение. Съдът е приел, че не е налице твърдяната от молителя очевидна фактическа грешка при постановяването на определението по чл.248 ГПК. Изложил е съображения, че в мотивите на определението е посочил, че ответниците са били представлявани от двама адвокати, което обуславя присъждането на разноските да се ограничи до по-малко обременителното възнаграждение, формирано за по-значителната по обем адвокатска защита, което в случая се отнася до възнаграждението на адв. Д. и е отразил така формираната воля в диспозитива на определението. При тези констатации е преценил молбата за отстраняване на очевидна фактическа грешка като неоснователна и е оставил същата без уважение. По частна жалба с вх. № 768 от 22.01.2025 г. срещу определение № 619 от 16.12.2024 г. С оглед посоченото по-горе се обосновава извод, че частната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение. В мотивите на определение № 433 от 09.09.2024 г., въззивният съд е формирал воля, че след като ответниците Т. и „Х. БГ“Е. за представлявани от двама адвокати, следва да се присъди само „по-малко обременителното от двете“ или сумата 11530лв., но не и договорената и заплатена сума в полза на адв.Н.. Тази воля е отразена и в диспозитива на акта. Не се установява несъответствие между мотиви и диспозитив по смисъла на чл.247 ГПК, поради което и искането за отстраняване на очевидна фактическа грешка правилно е оставено без уважение. По частна жалба с вх. № 9848 от 17.10.2024 г. срещу определение № 433 от 09.09.2024 г. Частната жалба е насочена против определението в частта, с която Комисията е осъдена да заплати в полза на адвокат Д. възнаграждение в размер 11530лв. Поддържат се оплаквания за неправилност на акта в тази му част поради несъобразяване с решението на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16. Излага съображения, които по естеството си са оплакване за това, че съдът необосновано не е уважил възражението му за прекомерност. При съобразяване на данните по делото, изложени по-горе, настоящият състав намира частната жалба за неоснователна по следните съображения: На първо място нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК е ясна – ответникът има право на съдебноделоводните разноски и при прекратяване на делото – т. е. съдът не се произнася по материалноправния спор, но ищецът, който с поведението си е станал причина насрещната страна да стори разноски по делото, вкл. за заплащане на адвокатски хонорар, дължи възстановяването им на ответника. В случая въззивното производство е било образувано по три въззивни жалби и една насрещна въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в неговата цялост. Едва в хода на въззивното производство единият жалбоподател – Комисията, оттегля своята въззивна жалба и производството частично се прекратява. Ответниците по иска, които са жалбоподатели, но и ответници по въззивната жалба на Комисията, са осъществили защита в пълен обем, поради което и с оглед изхода на делото имат право на сторените за тази защита разноски, в това число и за прекратената част на производството. На следващо място - с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК страната, задължена за разноски, поставя пред съда спор за обективните предели на своята отговорност, с твърдението, че насрещната страна съществено е надценила труда на своя адвокат. В преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява границите на деликтната отговорност на страната, предизвикала отнесения до съда неоснователен или недопустим правен спор (чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Критерият е обективен. С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е съобразно с действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът концентрира преценката върху характеристиките на възложената защита съобразно конкретното дело – според неговата фактическа и правна сложност. С изискването да е "прекомерно", законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, като отчита, че от страната не може да се изисква да познава в детайли специализирания и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата си на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение от мярката, наложена от пазара на адвокатския труд по подобни дела, съдът намалява адвокатското възнаграждение, респективно отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. В тази връзка следва да се посочи и това, че в Решение на СЕС по дело C-438/22 от 25.01.2024 г. е прието, че размерите по Наредба № 1/09.07.2004 г. не са обвързващи за съда, а служат единствено за ориентир. Прието е също, че съдът разполага с автономна преценка за това дали размерът на уговореното и заплатено възнаграждение е съобразен с критериите по чл. 78, ал. 5 от ГПК. В случая адвокат Д. е положил труд – време и познания, да изготви възивни жалби и отговор на въззивна жалба, осъществил е цялостна процесуална защита и в съдебните заседания по целия предмет на делото, която не е формална, а пълна, добре организирана и обоснована. Висока е и фактическата и правна сложност на делото. Поради това по разбиране и на настоящия състав не се обосновава извод за прекомерност на адвокатското възнаграждение в процесния размер 11530лв. Поради изложеното частната жалба като неоснователна следва да се остави без уважение. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд неправилно не е присъдил в полза на ответното дружество сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в установения по делото размер 19980лв. Това дружество е представлявано от адвокат Д., който е подал въззивната жалба, и от адвокат Н.. По делото няма доказателства за договорен и заплатен адвокатски хонорар в полза на адв.Д. от тази страна в производството, има доказателства за договорен и заплатен хонорар в полза на адвокат Н.. При съобразяване изхода на делото и на правилото на чл.78, ал.1 ГПК въззивният съд е следвало при тези данни да присъди в полза на дружеството разноските, сторени за осъществената от адв.Н. защита. В тази част обаче определението не е обжалвано и не е предмет на настоящото производство поради което, а и с оглед забраната да се влошава положението на жалбоподателя, тази неправилност не може да бъде преодоляна. Предвид изхода на производството по чл.288 ГПК разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати в полза на „Х. БГ“Е. деловодни разноски в размер 14400лв. – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в полза на адв.Н. за осъщественото процесуално представителство в касационното производство. Комисията следва да заплати и сумата 11800лв. в полза на адв.Д. - адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на ответниците Т.. Разноски за производствата по чл.274, ал.2 ГПК не се дължат. По горните съображения Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: