Определение № 1153 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1455/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, чрез процесуален представител, против Решение № 152 от 26.04.2023г. по в.т.д. № 559/2022г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта му, с която е потвърдено Решение № 138 от 13.04.2020г. по гр. д. № 261/2019г. на Окръжен съд - Стара Загора, в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на Й. Г. С., сумата от 70 000 лв., представляваща разликата над сумата от 10 000 лв. до сумата от 80 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания в резултат на ПТП от 16.08.2014г., ведно със законната лихва, считано от 29.03.2018г. до окончателното издължаване на сумата.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяна и присъждане на направените разноски. Касаторът излага доводи за несъобразяване от въззивния състав с формиралата се трайна практика на ВКС, както и с ППВС № 4/68г. по приложението на чл.52 ЗЗД относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което да репарира претърпените от ищеца болки и страдания. Намира присъденото обезщетение за прекомерно завишено от гледна точка на икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на настъпване на деликта и трайната съдебна практика.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани следните въпроси, които според касатора са обусловили правните изводи на съда и са от значение за изхода на конкретното дело:

1. По въпроса за правомощията на въззивната инстанция ?; 1.1. по въпроса длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства, оплаквания и възражения на страните ?; 1.2. По въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото ?;

2. Може ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди ?; 2.1. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД?; 2.2. Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението ?;

3. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост ?; 3.1. Следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968г. общи и специални за конкретния случай критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди ?;

4. Във връзка с приложението на установените в ППВС № 4/1968г. критерии, длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси, когато присъжда обезщетение в по-висок от обичайния размер?

5. По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост ?;

6. По въпроса за начина на формиране на вътрешното убеждение на съда; 6.1. До какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхващащо грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание ?

По така формулираните правни въпроси се твърди противоречие между изводите на въззивния съд с практиката на ВКС и ВС, намерила израз в: по въпрос № 1 - ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; ТР №1 от 04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г.на ОСГК на ВКС и Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС; по въпрос № 2 - ППВС № 4/1968 г.; Решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о.; Решение № 158 от 28.12.2011г. по т. д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о. и Решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о.; по въпрос № 3 - ППВС № 4/1968г.; по въпрос № 4 - ППВС № 4/1968г.; Решение № 44 от 23.06.2020г. по т.д. № 1879/2019г. на ВКС, I т.о.; Решение № 172 от 03.11.2017г. по т.д. № 608/2017г. на ВКС, II т. о. и Решение № 13 от 16.05.2019 г. по т. д. № 2275/2016г. на ВКС, II т. о.; по въпрос № 5 - Решение № 117 от 28.10.2020г. по т.д. № 1034/2019г. на ВКС, II т.о. и Решение № 77 от 22. 06.2020г. по т.д. № 684/2019г. на ВКС, II т.о.; по въпрос № 6 – ТР № 1 от 17.07.2001 по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС; ТР № 1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 103 от 09.11.2020 г. по т.д. № 2546/2019г. на ВКС, II т.о. и Решение № 103 от 09.11.2020г. по т.д. № 2546/2019г. на ВКС, II т.о.

Ответникът по касационната жалба – Й. Г. С., представляван от редовно упълномощения си процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК депозира писмен отговор, с който изразява становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за всички съдебни инстанции.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивното решение е постановено по реда на чл.294 ГПК след като предходното такова в частта, с която е обезсилено Решение № 138/13.04.2020г. по т.д. № 261/2019г. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на Й. Г. С. обезщетение за неимуществени вреди, причинени му при ПТП от 16.08.2014г., за разликата над сумата от 10 000 лв. до присъдените 80 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 29.03.2018 г. до окончателното издължаване на сумата и призводството по делото е прекратено, е отменено с Решение № 73 от 12.08.2022г. по т.д. 468/2021г. на ВКС, ІІ т.о., включително и в частта, с която е разгледан въпросът за дължимите държавни такси и разноски, и делото е върнато на Пловдивския апелативен съд за ново разглеждане от друг състав на същия за произнасяне по същество в отменената му част.

С постановеното по спора първоинстанционно решение Старозагорски окръжен съд е осъдил Гаранционен фонд да заплати на Й. Г. С. сумата от 80 000 лв., предсавляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултата на ПТП от 16.08.2014г., ведно със законната лихва от 29.03.2018г. до окончателното издължаване на сумата, като е отхвърлен искът по чл.86 ЗЗД за периода от 13.01.2018г. до 28.03.2018г. като неоснователен.

Сезиран с жалба на ответника, обжалвал изцяло първоинстанционното решение, при новото разглеждане на делото съставът на Пловдивски апелативен съд е приел за безспорно между страните, установено и от доказателствата по делото, че страните не спорят по установената фактическа обстановка, а именно: на 16.08.2014 г., около 8:40 ч. на автомагистрала „Тракия“, 183 км. в посока [населено място], настъпило ПТП, при което Д. Г. Т., при управлението на л. а. „Сеат А.“ с турска регистрация, нарушила правилата за движение и ударила управлявания от Й. Г. С. лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Туарег“ с peг. № X 6179 ВС, вследствие на което удареният автомобил излязъл извън пътното платно и се преобърнал. В резултат на произшествието Й. С. получил множественна травма: контузия и сътресение на мозъка, довели до безсъзнателно състояние, кръвоизлив под меките мозъчни обвивки челно и двустранно странично; кръвонасядане на клепачите на дясното око; кръвоизлив под слизестата обвивка на дясна очница; контузия на белия дроб двустранно; плеврални изливи двустранно; счупване на ребра в дясна гръдна половина от 1 до 5; кръвоизлив около перитонеума; счупване на лявото бедро; изкълчване на дясна етерно клавикуларна става и счупване на страничния израстък на втори поясен прешлен.

По делото било установено също така, че водачът на лекия автомобил марка „Сеат“, модел „А.“ - Д. Г. Т., която причинила настъпването на ПТП, е управлявала МПС с турска регистрация, със сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в турска застрахователна компания, валидна за периода от 25.08.2013г. до 25.08.2014 г., за който автомобил не е бил идентифициран сертификат „Зелена карта“, притежаван към датата на настъпването на ПТП. Предвид това обстоятелство, ищецът Й. Г. С. предявил пред Гаранционен фонд претенция за изплащане на застрахователно обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди в резултат на реализираното на 16.08.2014 г. ПТП, за което била заведена щета № 210422 от 28.12.2017 г. и му било изплатено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 80 000 лв.

По спорния при новото гледане на делото въпрос за основателността на претенцията по чл.288, ал.11, вр. чл.288, ал.1, т.2, б.„в“КЗ (отм.) за разликата над 10 000 до 80 000 лв. въззивният съд е установил, че за да уважи изцяло предявения иск първоинстанционният съд е взел предвид възрастта на пострадалия; вида, характера и степента на получените многобройните травми и техните последици; липсата на добра прогноза за възстановяване; причинените неудобства и ограничения от личен, битов и социален характер; социално-икономическата обстановка в страната, определяща обществения критерий за справедливост на този етап от нейното развитие. След като е споделил напълно подробните и изчерпателни мотиви на окръжния съд, съставът на апелативния съд се е произнесъл по оплакванията и възраженията на страните във въззивното производство.

Като неоснователно е намерено възражението на Гаранционния фонд, че изплатеното обезщетение от 80 000 лв. за неимуществени вреди е достатъчно и справедливо предвид броя, вида, тежестта на получените увреждания, а след изплащането му през 2018г. не са били ангажирани доказателства за влошаване здравословното състояние на ищеца. В тази връзка съдът е посочил, че ищецът не се е позовал на влошаване на здравословното си състояние, а е навел твърдения, че предвид тежестта на уврежданията, продължителността на лечението и възстановителния процес, както и необратимостта на част от уврежданията, настъпили вследствие на ПТП, изплатеното от фонда обезщетение е недостатъчно, за да компенсира претърпените вследствие на получените увреждания неимуществени вреди. В мотивите си въззивният съд изрично е акцентирал на обстоятелството, че определеното обезщетение има за цел да възмезди всички претърпени и установени по делото неимуществени вреди, които са пряка последица от причинените с процесното ПТП увреждания, като при определяне на размера му, съобразно с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, следва да се изхожда преди всичко от вида, характера и броя на уврежданията, продължителността и степента на претърпените болки, физическия, психически, битов и социален дискомфорт, продължителността и сложността на лечението, продължителността на оздравителния и възстановителния период, както и прогнозата на възстановяване. Съдът е констатирал, че в случая по безспорен начин е установено, че на ищеца са били причинени множество травматични увреждания, които са засегнали почти всички части от тялото - глава, горни и долни крайници, гръден кош, както и жизнено важни вътрешни органи - мозък и бял дроб. Травмата на главата и контузията на мозъка са предизвикали мозъчен оток и продължително коматозно състояние, която травма е била усложнена от тежък травматичен и хиповолемичен шок, предизвикан от счупването на бедрото, ребрата и един от прешлените, както и от дихателна недостатъчност на увредения бял дроб. Тези тежки увреждания наложили оперативни интервенции и продължително обездвижване на легло, последвани от продължителни възстановителни процедури, като въпреки проведеното лечение и рехабилитация, пострадалият ищец не се е възстановил напълно, тъй като част от уврежданията - тези в главата и рамото, са придобили необратим характер. При произнасянето си досежно размера на дължимото обезщетение въззивният съд е посочил, че освен, че част от травмите са били животозастрашаващи, вследствие на тях ищецът е преживял силни по интензитет и продължителни по време болки и страдания, като през дългия престой в болницата, провежданите операции и лечение и през последващата рехабилитация и възстановителен период в домашни условия, той не е бил в състояние да се движи, да се обслужва самостоятелно, да извършва обичайните си ежедневни дейности, като и да упражнява професията си. За установено по делото е посочено също така, че тежкото мозъчно увреждане се е отразило крайно неблагоприятно върху състоянието на пострадалия, предизвиквайки появата на органично разстройство на личността, характерно за мозъчната церебрастения и енцефалопатия (напрегнатост, тежка депресия, чувство за потиснатост, замайване, световъртеж, чести и силни пристъпи на главоболие, безпокойство, тревожност). Въззивната инстанция е приела, че като цяло тежестта, броят и характеристиката на уврежданията, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, както и необратимостта на част от предизвиканите от уврежданията заболявания, значително са влошили качеството на живот на ищеца и са довели до трайна невъзможност за него да осъществява част от обичайните битови и социални дейности. Въз основа на така установените по делото факти относно претърпените от ищеца вследствие процесното ПТП неимуществени вреди, Апелативен съд – Пловдив е достигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД възлиза на 160 000 лв. Приемайки, че при постановяване на решението си, Окръжен съд - Стара Загора е съобразил всички относими към спорното правоотношение факти и е достигнал до обосновани и законосъобразни фактически и правни изводи, въззивният съд е потвърдил като правилно първоинстанционното решение в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на ищеца разликата над 10 000 лв. до 80 000 лв., ведно със законната лихва от 29.03.2018г. до окончателното издължаване на сумата.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правните въпроси трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Първият и петият въпрос са процесуалноправни и са относими към задължението на въззивния съд да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, който е от принципно значение при решаването на всеки спор. Не се установява обаче допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, доколкото съставът на апелативния съд не се е отклонил от разрешенията, дадени в посочената от касатора практика на ВКС. За да достигне до обжалвания резултат въззивният съд е споделил изцяло подробните мотиви на първоинстанционното решение, като е изложил и собствени събражения по спорния във въззивното производство въпрос за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, включително и по релевираните в тази връзка оплаквания във въззивната жалба. След съвкупен анализ на събраните по делото доказателства – експертни медицински заключения и свидетелски показания, за надлежно установени са приети посочените в исковата молба увреждания, получени вследствие на процесното ПТП, засегнали почти всички части от тялото - глава, горни и долни крайници, гръден кош, както и жизнено важни вътрешни органи - мозък и бял дроб. Изложени са съображения за естеството и характера на травмите поотделно, част от които са били животозастрашаващи; за вида и начина на лечение, усложнено от продължителното коматозно състояние и мозъчен оток, тежкия травматичен и хиповолемичен шок, предизвикан от счупването на бедрото, ребрата и един от прешлените, както и от дихателна недостатъчност на увредения бял дроб; дългата продължителност на лечебния и възстановителен процес, съпътстван с оперативни интервенции и рехабилитация. Акцентирано е на обстоятелството, че въпреки проведеното лечение и физиотерапия, пострадалият ищец не се възстановил напълно, тъй като част от уврежданията - тези в главата /касае се за тежко мозъчно увреждане с прояви на органично разстройство на личността/ и рамото, са придобили необратим характер, значително влошаващи качеството му на живот. Следва да се посчи, че при аргументиране на първия въпрос касаторът не е посочил конкретно допуснато от въззивния съд процесуално нарушение при обосноваване на решаващите изводи, поради което въпросът няма нужното за изхода на спора правно значение. Петият въпрос е относим към задължението на съда да обсъди експертното заключение на вещото лице, което е основното доказателство при установяване на получени от ПТП травми, от което въззивният съд, както се посочи по-горе, не се е отклонил. Видно е, че въззивният съд не се е ограничил само до това да сподели мотивите на първата инстанция, в които подробно са обсъдени събраните доказателства, но е изложил и своите съображения, отговаряйки на оплакванията във въззивната жалба, защо счита, че изводите в обжалваното решение са правилни.

Въпроси №№ 2,3 и 4, макар и с различно съдържание, по съществото си са относими към преценка на критериите за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Същите са обсъждани от въззивния съд, обусловили са решаващия му извод за основателност на исковата претенция в определения размер. При определяне на полагащото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно – характера и степента на причинените увреждания; продължителността и интензитета на търпените от увреденото лице болки и страдания; вида на проведеното лечение; продължителността на възстановителния период и свързаните със същия неудобства от битов характер, включително и нуждата от чужда помощ; негативното отражение на инцидента върху живота му; трайните и необратими последици на част от травмите. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. Четвъртият въпрос изхожда от твърдение за по-висок от обичайния размер на присъденото обезщетение, което не съответства на правната воля на съда, който при определяне на размера на обезщетението е изложил съображения за съобразяване с изискванията за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, изведени от задължителната практика критерии.

Принципът на вътрешното убеждение е един от основните застъпени в гражданския процес принципи / чл.12 ГПК/, гарантиращ дискреционната власт на съда в рамките на закона, въведения от страните правен спор и събраните доказателства, по свое усмотрение да даде защита и санкция на спорните права. Последният шести въпрос е предпоставен от приложението именно на посочения принцип при решаване на правния спор, което го определя като общ и генерален, което изключва да е с обуславящо значение за конкретното дело. Освен това, въпросът е аргументиран с доводи за неправилност поради необоснованост на атакуваното решение, която е извън предмета на преценка в селективната фаза на касационното производство.

При този изход на спора и на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответника по касация адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер на 400лв.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК