Определение № 205 от 12.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 416/2021 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решение № 512 от 20.12.2019 год. по гр. д. № 746/2019 год. Пазарджишкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 833 от 14.06.2019 год. по гр. д. № 2396/2018 год. на Пазарджишкия районен съд, с което е отхвърлен предявения от Т. С. Т. и С. С. Ш. срещу И. А. З., Б. С. З. и П. С. К. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици всеки на по 2/8 ид. ч. от следните недвижими имоти: 1/поземлен имот № * с площ 610 кв. м., ведно с построените в него едноетажна полумасивна жилищна сграда с площ 89 кв. м. и паянтова стопанска постройка на 24 кв. м. и 2/поземлен имот № *, *, незастроен с площ 608 кв. м., който участва в УПИ **, * в кв. 135 по плана на [населено място] с площ 328 кв. м. и в УПИ **, * в кв. 134 по плана, с площ 280 кв. м., при описаните съседи на тези части от имота, като е отхвърлено и искането за отмяна на констативен нотариален акт № 107/2013 год. до размера на претендираните идеални части. Отхвърлен е и иска по чл. 76 ЗН, предявен от Т. С. Т. и С. С. Ш. срещу И. А. З., П. С. К. и К. С. К. за обявяване на относителната недействителност спрямо тях на сделката по нот. акт № 8/2013 год. за дарение на претендираните идеални части от горните имоти. Въззивното решение се обжалва в срок от ищците С. С. Ш. и Т. С. Т., последният починал в хода на производството и заместен от наследниците му Г. Г. Т., С. Т. Т. и Ц. Т. Т., които поддържат касационната жалба. Изложени са съображения за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, с присъждане на направените разноски. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Считат, че произнасянето на въззивния съд по поставените правни въпроси относно това кой следва да установи промяната в намерението на владеещия съсобственик да свои чуждите идеални части и по какъв начин следва да се установи противопоставянето на владението им на останалите съсобственици е в противоречие с представеното решение № 381 от 25.10.2020 год. по гр. д. № 37/2010 год. ІІ г. о. ВКС. Поставен е и въпрос относно конкретните действия, чрез които владеещият съсобственик може да манифестира пред останалите съсобственици, че има намерение да свои имота, с изложени съображения против направения в решението извод за наличието на такива въз основа на свидетелските показания за обаждането им при посещение в имота и придружаването им от ответниците. Според касаторите това им поведение демонстрира добросъвестен начин да посещават имотите, които са били заключени от ответниците, а приетото от съда противоречи на общата логика на чл. 30, ал. 3 3С относно участието на всеки съсобственик в ползите и тежестите на общата вещ, вкл. и относно задължението да я пази. Формулираният въпрос относно задължението на въззивния съд да извърши преценка на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в тях, за излагане на мотиви при кредитиране на едни от свидетелските показания и некредитиране на други, за приложението на чл. 172 ГПК, при отчитане на евентуална заинтересуваност е обоснован с изложени съображения за допуснати от съда процесуални нарушения в тази връзка и позоваване на цитирана съдебна практика относно обсъждане на свидетелските показания наред с останалите доказателства, излагане на съображения при кредитирането им и обратно, преценката им за тяхната годност, достоверност и обективност. Ответниците по касационната жалба П. С. К. и К. С. К. оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображенията в представените от тях писмени отговори. Претендират присъждане на разноските по делото. Другите двама ответници - И. и Б. З. не са взели становище по жалбата. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове за собственост до размера на наследствените дялове на ищците, въззивният съд приел, че процесните имоти действително са останали в наследство от общия наследодател на страните Т. Т.. След смъртта му на 27.06.1987 год. същите са преминали по наследствено правоприемство към неговите наследници – синовете му С. Т. и А. Т., като последният останал в наследствените имоти до смъртта си през 1993 год., а след това – неговите наследници – съпругата З. Т., починала през 2008 год. и двете му дъщери – И. З. и С. К.. Последните са противопоставили възражение за придобивна давност върху наследствените части на чичо им С., който живеел в друг град /гр. С./ и пред който техният баща и наследодател, брат му А., още през 1990 - 1991 год. демонстрирал намерението си да свои за себе си имотите, като отказвал да ги делят. И след смъртта му неговите наследници също демонстрирали намерението си да своят за себе си имотите, като живеели в къщата, работели ги, отричали владението на другия наследник - С., който не е имал достъп до тях, за което свидетелства и съпругата на единия от ищците /св. Г. Т., сега конституирана като касатор/, както и св. Б., съсед на имота, която е незаинтересована от изхода на делото./ Въззивният съд приел, че от свидетелските показания се установяват релевантните за придобивната давност факти относно упражняваната от А. и З. Т. фактическа власт върху наследствените имоти, като в периода от 1990 год. до 2008 год. същите са променили държането на частите на другия сънаследник – С., във владение за себе си, продължило явно, непрекъснато и необезпокоявано повече от десет години, като действията им по недвусмислен начин са доведени до неговото знание. Така, към 2008 год. имотите са загубили наследствения си характер и са станали собственост на наследниците на А. и З. Т., на основание давностно владение и наследство, въз основа на което са се снабдили през 2013 год. с констативен нотариален акт № 107. Въззивният съд се е позовал на разясненията в ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС относно позоваването от наследниците на осъществено от наследодателя им придобивно основание по чл. 79 ЗС, което обосновава извода, че след смъртта на наследодателя на ищците – С. Т. през 2010 год., в техния партимониум не са преминали претендираните идеални части от спорните имоти. Това обосновава извода за неоснователност на исковете им за собственост и за отмяна на нотариалния акт на ответниците от 2013 год., както и обусловения такъв по чл. 76 ЗН по отношение последващата разпоредителна сделка между ответниците. Поставените от касаторите в изложението въпроси относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на друг сънаследник, както и по какъв начин следва да установи промяната в намерението си за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници са релевантни за изхода на делото, тъй като съдът е приел правоизключващото възражение на ответниците за придобиване по давност на чуждите части за основателно. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие със съдебната практика, в това число и задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС, както и в представеното от касаторите решение № 381 от 25.10.2010 год. по гр. д. № 37/2010 год. на ІІ г. о. на ВКС. В тълкувателното решение е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване /от общия наследодател Т. Т./, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от установените факти по делото за упражняваната от наследодателите на ответниците по иска за собственост фактическа власт върху спорните имоти, останали в наследство, при наличието на събрани доказателства към момента на смъртта на З. Т. /съпруга на брата А. Т./, собствеността да е придобита по давност от тях на основание предаване на владението приживе от родителите им и позоваване на същото след смъртта им през 2013 год. Поставеният от касаторите въпрос за доказателствената тежест за установяване промяната в намерението за своене представлява всъщност довод за неправилност на извода на съда по фактически въпрос, подлежащ на установяване в хода на производството. Съдът е приел, че ответниците, които релевират възражението за придобивна давност на наследодателите си, са установили основателността му, поради което и искът срещу тях е приет за неоснователен, което не противоречи на приложената съдебна практика. В съответствие със същата, в т. ч. и цитираната задължителна такава, е произнасянето по останалите поставени от касаторите въпроси. Съображенията всъщност изразяват недоволството им от направените правни изводи, което не е предмет на обсъждане в настоящето производство, нито може да обоснове наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като изводът на въззивния съд за осъществен фактически състав на правоизключващото възражение за придобивна давност спрямо спорните имоти е обоснован от събраните доказателства за владение върху имотите, „заключени от ответниците” по признание на касаторите, и те не сочат на отклонения от приетото в практиката на ВКС по приложението на чл. 69 ЗС и чл. 79, ал. 1 ЗС. Същите съображения са относими и към въпроса относно задължението на въззивния съд да извърши преценка на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в тях, за излагане на мотиви при кредитиране на едни от свидетелските показания и некредитиране на други, за приложението на чл. 172 ГПК, при отчитане на евентуална заинтересуваност. Същият сочи на оплакване за допуснати от съда процесуални нарушения в тази връзка, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, в контекста на разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване. В заключение – не са налице релевираните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и такива по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед този изход на делото касаторите следва да заплатят направените от ответниците К. С. К. и П. С. К. разноски по делото в размер на по 600 лв., съгласно представените договори за правна защита и съдействие. Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение