Определение № 4590 от 27.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3942/2026 г.

Производството е по чл. 229 – чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба на "Б." ЕООД - гр. Русе против определение № 754/17.03.2026 г. по административно дело № 134/2026 г. на Административен съд – Русе, с което е оставена без разглеждане жалбата на „Б.“ ЕООД, със седалище гр.Русе срещу отказ рег.№ 5364р-142/05.01.2026г. за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“, постановен от заместник- директора на Дирекция „Миграция“ към МВР. С определението съдът е оставил без разглеждане и искането на „Б.“ ЕООД за спиране на производството по адм.д. № 134/2026г. на АС Русе до приключване на съдебното производство по жалбата на У. М. срещу отказ рег.№ 5364р-142/05.01.2026г., с който е отказано издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“ по чл.24и от ЗЧРБ, поради липса на предмет и е прекратил производството по делото. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на оспорения съдебен акт. Иска се неговата отмяна и връщане на делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия, а при констатиране на висящо производство пред Административен съд-София-град по жалба на М. У., гражданин на Република Турция срещу същия административен акт делото да бъде изпратено на компетентния съд за съвместно разглеждане и постановяване на общ съдебен акт с оглед идентичния предмет на оспорване. С частната жалба е направено и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпроса „Допуска ли правото на Съюза национална съдебна практика, която отказва процесуална легитимация на работодател в производството по отказ за издаване на единно разрешение за пребиваване и работа, когато същият е нормативно признат заявител и отказът съдържа правна преценка относно негови действия, обосновки и задължения“. Ответникът по частната жалба – заместник - директорът на Дирекция "Миграция" към МВР не ангажира становище по нея. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК, и срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване съгласно чл.229, ал.1, т.1 от АПК. Разгледана по същество, тя е и основателна. „Б.“ ЕООД със седалище и адрес на управление в град Русе изпраща в деловодството на Административен съд- София-град жалба срещу постановения от заместник-директора на Дирекция „Миграция“ отказ рег.№ 5364р-142/05.01.2026г. за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“ (вх.№ 2138/22.01.2026г.) С разпореждане от 22.01. 2026г. на административния орган са дадени указания за окомплектоване на преписката на основание чр.152 от АПК. В изпълнение на тези указания заместник-директорът на Дирекция „Миграция“ към МВР изпраща в АССГ административната преписка. В придружителното писмо е посочено, че срещу отказ рег.№ 5364р-142/05.01.2026г. е постъпила и жалба от М. У., гражданин на Република Турция с вх.№ 537300-193/21.01.2026г. по описа на ОДМВР-Русе, оригиналът на която е приложен към преписката, изпратена на АССГ. По жалбата на „Б.“ ЕООД е образувано административно дело № 1076/2026г. по описа на Административен съд- София- град. С определение № 4024/30.01.2026г., постановено по това дело, АССГ приема, че делото не му е подсъдно, поради което на основание чл.135, ал.2 от АПК го изпраща на компетентния съд, а именно Административен съд-Русе и прекратява производството. В мотивите към постановеното определение съдът е описал единствено жалбата, подадена от „Б.“ ЕООД. По делото на АССГ липсват данни за администриране на жалбата на М. У., изпратена от заместник-директора на дирекция „Миграция“ заедно с административната преписка по постановяване на процесния отказ. Въз основа на определение № 4024/30.01.2026г, постановено по административно дело № 1076/2026г. на Административен съд- София-град, по жалбата на „Б.“ ЕООД в Административен съд-Русе е образувано административно дело № 134/2026г. С определение № 492/19.02.2026г., постановено по това дело, Административен съд-Русе е оставил без движение жалбата за отстраняване на допуснати нередности- заплащане на следващата се държавна такса по сметка на съда. Констатираната нередност е отстранена и държавната такса е заплатена. С молба вх.№1181/13.03.2026г., депозирана от „Б.“ ЕООД е поискано да бъде администрирана и жалбата на М. У. (вх.№ 2939 от 27.01.2026г. на АССГ). С определение № 754/17.03.2026г. съдът е оставил без разглеждане жалбата на работодателя на основание чл.159, т.4 от АПК и искането за спиране на производството по делото до приключване на съдебното производство по жалбата на У. М. срещу отказ рег.№ 5364р-142/05.01.2026г., след което е прекратил производството по делото. С разпореждане № 774/18.03.2026 г. по входящ номер № 1181 от 13.03.2026 г. Административен съд-Русе, след като е констатирал, че в представената от зам.-директора на Дирекция „Миграция“ – МВР преписка се съдържа и жалба от чуждия гражданин У. М. срещу същия индивидуален административен акт (приложена на л.73 – л.81 от делото на АССГ), по която не е образувано административно дело в АССГ, е изпратил жалбата на У. М. ведно с административната преписка на АССГ. Предмет на съдебен контрол в настоящото съдебно производство е определение № 754/17.03.2026г по административно дело № 134/2026г. на АС- Русе. За да достигне до извод, че дружеството-жалбоподател няма правен интерес от оспорването, съдът е приел, че отказът на заместник-директора на Дирекция "Миграция" – МВР не засяга негови права и законни интереси, нито създава задължения за него. Приел е, че макар дружеството, в качеството му на работодател, да е подало заявление за издаване на разрешение по чл.24и, ал.1 от ЗЧРБ, постановеният отказ засяга единствено права и законни интереси на чуждия гражданин М. У. и доколкото в тези случаи законът не предвижда процесуална субституция по смисъла на 26, ал. 2 от ГПК, жалбата на дружеството е процесуално недопустима поради липсата на правен интерес- абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на жалбата. Изводите на първоинстанционния съд, че за работодателя липсва правен интерес да оспорва отказа за издаване на единно разрешение за пребиваване и работа на чужденеца, противоречат на материалния закон. Чл. 24и, ал. 4 от ЗЧРБ предвижда, че заявлението за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа може да бъде подадено както лично от чужденеца, така и от работодателя или упълномощено от него лице. При тази законова формулировка следва да се приеме, че законодателят изрично предоставя на работодателя процесуалното качество на заявител, което го легитимира като страна в административното производство. При това той не действа от името и за сметка на чужденеца, а действа в качеството си на работодател. Обстоятелството, че законодателят е признал на работодателят качеството на страна в административното производство, се потвърждава и от разпоредбата на ал. 20 на същия член, съгласно която за постановените решения се уведомява заявителят, без да се прави разграничение между отделните възможни субекти, подали заявлението. В актуалната си практика (Определение № 6313 от 11.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5577/2025 г., IV о. и Определение № 7437 от 07.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6301/2025 г., IV о.) Върховният административен съд приема, че когато работодателят е подал заявлението за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип "Единно разрешение за пребиваване и работа", той притежава самостоятелен правен интерес да оспори постановения отказ, като лице, засегнато по смисъла на Административнопроцесуалния кодекс и правото на Европейския съюз. В определение № 3585 от 31.03.2026 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 3061/2026 г., IV о., подробно е изяснено наличието на правен интерес на работодателя от обжалването на отказ за издаване на разрешение по чл.24и, ал.1 от ЗЧРБ и е направен анализ на правото на Европейския съюз и конкретно на изискванията на Директива 2011/98/ЕС. В мотивите на това определение е отбелязано, че “…производството по издаване на единното разрешение не е едностранно насочено единствено към защита на права на чужденеца, а представлява сложна административна процедура, в която са съчетани елементи както на правото на пребиваване, така и на достъпа до пазара на труда. В този смисъл работодателят не участва в производството като трето, външно лице, а като активен субект, чиято инициатива и участие са предпоставка за неговото развитие. В подкрепа на този извод са и множеството задължения, възложени от закона именно на работодателя – да обоснове необходимостта от наемане на чужденец, да представи доказателства за проведено търсене на работна сила на вътрешния пазар, да декларира спазването на условията на труд и заплащане, както и да представи конкретен трудов договор. Тези задължения не са формални, а съставляват съществена част от фактическия състав, обуславящ издаването на разрешението, поради което работодателят е носител на собствени права и законни интереси в рамките на производството.“ Съдът е приел, че правото на Съюза признава работодателя като самостоятелен и активно легитимиран участник в процедурата по издаване на единно разрешение. В производството по чл. 24и ЗЧРБ работодателят не действа като процесуален субституент, а като страна по бъдещото трудово правоотношение, която защитава собствен правен интерес от осигуряване на работна сила с необходимите качества. Настоящият съдебен състав споделя изцяло становището, че работодателят е самостоятелна страна в производството по чл.24и от ЗЧРБ, който защитава свои права и интереси и постановяването на отказ за издаване на разрешение по чл. 24и в случаите, в които той е подал заявлението за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип "Единно разрешение за пребиваване и работа", засяга пряко и неблагоприятно неговата правна сфера. Поради това не е налице и основанието по чл.159, т.4 от АПК, обуславящо недопустимост на оспорването на този отказ. По тези съображения съдът намира, че определението на Административен съд Русе, с което жалбата на „Б.“ ЕООД е оставена без разглеждане, е неправилно поради противоречието му с материалния закон, което налага неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводството по него. Неправилно е и определението на съда в частта му, с която е оставено без разглеждане искането за спиране на производството по делото. На първо място следва да се изтъкне, че по делото липсват доказателства жалбоподателят да е правил такова искане. С молбата от 13.03.2026г. е заявено единствено искане за администриране на жалбата на чужденеца, насочена срещу същия отказ. Тази жалба, макар че е изпратена от административния орган заедно с преписката на АССГ, до момента не е администрирана нито от АССГ, нито от АС-Русе. Развитите в частната жалба възражения относно необходимостта от съединяване на двете жалби в едно производство и относно определяне на местната подсъдност не могат да бъдат разгледани в настоящото производство, тъй като тези въпроси не са предмет на обжалваното определение. Освен това, съобразно правилото на чл.135, ал.1 от АПК преценката относно местната подсъдност на спора следва да се извърши от Административен съд-Русе след връщане на делото. Направеното с частната жалба искане за отправяне на преюдициално запитване е неоснователно. Съгласно чл. 628 от ГПК, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до СЕС. Преценката за необходимостта от преюдициално запитване е свързана с прякото значение на тълкуването на общностното право за постановяването на решението по конкретен правен спор. Смисълът на преюдициалното производство е да се предоставят на националния съдия необходимите елементи на тълкуване на правото на ЕС за правилното разрешаване на конкретния правен спор, изискващо прилагането на правото на ЕС. В случая исканото преюдициално запитване освен, че не съдържа конкретни разпоредби от националното право, поради което не отговаря за изискването за допустимост, не е и от значение за правилното решаване на спора. Това е така, тъй като предмет на настоящото производство е допустимостта на съдебното оспорване, а не спора по същество, Поради това искането за преюдициално запитване с посочения въпрос се явява неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение.