Определение № 3245 от 25.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3907/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. Н. срещу въззивно решение № 294/13.03.2023 г., постановено по в.гр.д. № 2223/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 901672/29.03.2022 г.., постановено по гр.д.№ 3/2020 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е е уважен иск на Г. К. С. срещу жалбоподателя И. Г. Н. с правно основание чл.422 от ГПК за сумата 50 000 евро, дължими по споразумение от 29.09.2015 г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д.№ 2339/2019 г. на Благоевградския районен съд.

Ответникът по касационната жалба Г. К. С. в писмен отговор оспорва основанията за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба.

Касационната жалба e процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

От фактическа страна:

Между страните не се спори, че задължението за заплащане от И. Г. Н. на Г. К. С. на сумата 50 000 евро на две части – на 30.12.2017 г. и 30.12.2018 г. е поето по силата на споразумение от 29.09.2015 г., подписано от двамата, с нотариална заверка на подписите на страните. В т.1 от споразумението е посочено, че И. Н., с подписване на споразумението признава, че към датата на подписването, дължи на Г. С. сума в размер на 50 000 евро, която му е била предоставена в заем, съгласно спогодба за доброволно изпълнение на парично задължение от 08.01.2010 г. В нотариалната заверка е посочено, че са заверени подписите на И. Г. Н. и на лице, различно от Г. К. С.. Въззивният съд приема, че нотариалната заверка на подписа е само по отношение на И. Г. Н..

Поради неизпълнение на поетото със споразумението задължение, Г. К. С. е поискал издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.3 от ГПК за сумата от 50 000 евро. По гр.д. № 2339/2019 г. по описа на Благоевградския РС искането е уважено – заповедта е издадена. Но по жалба на ответника по в.ч.гр.д. №24/2020 г. на Благоевградския ОС разпореждането за незабавно изпълнение е отменено и искането за незабавно изпълнение е отхвърлено и съдът е указал на заявителя, че може да предяви установителен иск за вземането си.

От правна страна:

Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на жалбоподателя за нередовност на исковата молба и от там за недопустимост на постановеното съдебно решение. Съдът е сезиран с искова молба, подадена от ищеца по реда на чл.422 от ГПК, след издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.З ГПК за сумата от 50 000 евро, представляващи непогасено парично задължение. По жалба на И. Г. Н., подадена по реда на чл.419 от ГПК, с определение № 281/21.01.2020 г. по в.ч.гр.д. № 24/2020 г., по описа на Благоевградския ОС е отменено единствено незабавното изпълнение на издадената заповед. Основанието за предявяване на установителния иск е именно твърдяното неизпълнение на паричното задължение, отразено в процесното споразумение от 29.09.2015 г..

Сключената спогодба е действителна и е породила целените от страните правни последици. Въззивният съд е разяснил правната същност на спогодбата като двустранен възмезден договор, който страните сключват, за да внесат определеност и яснота в отношенията си.

За сключване на спогодбата законът не поставя изисквания за форма. Като неформална сделка, писмената форма служи единствено за доказване съдържанието на направените от страните по нея волеизявления. Самите подписи, като изразяващи волята на страната, не са оспорени.

Не са налице извършени от първоинстанционният съд процесуални нарушения досежно изготвения доклад по делото. Съдът коректно и в пълнота е разпределил доказателствената тежест между страните, съобразно твърденията на всяка от тях.

Неоснователни са доводите за нищожност за споразумението поради липса на предмет и основание. Видно е от приетите доказателства, че в т.1 от споразумението, сключено на 29.09.2015 г. изрично е посочено, че И. Н., с подписване на споразумението, признава, че към датата на подписването, дължи на Г. С. сума в размер на 50 000 евро, която му е била предоставена в заем, съгласно спогодба за доброволно изпълнение на парично задължение от 08.01.2010 г.

Неоснователно е и възражението за погасяване на задължението по давност, доколкото се установи, че същото произтича от спогодбата, сключена на 29.09.2015 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано на 02.09.2019 г., т.е. към този момент не е изтекъл давностният срок по чл.110 от ЗЗД.

Поради изложеното и поради липса на доказателства за плащане на задължението, съдът приема, че исковата претенция е изцяло основателна.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В представеното по делото изложение на основанията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят се позовава на недопустимост на въззивното решение (като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК) с доводи, че не са били налице основания за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417, ал.1, т.3 ГПК, доколкото в хода на исковия процес е било установено, че не е извършена заверка на подписа на Г. К. С., а на трето по отношение на договора и спора лице; решението е било постановено по нередовна искова молба, доколкото не е било достатъчно ищецът да докаже качеството си на кредитор по посочената спогодба (споразумение) от 29.09.2015 г., а е било необходимо кредиторът да докаже основанието, характера и същността на правата и задълженията, които се създават изменят или прекратяват с подписаното споразумение.

Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Жалбоподателят – ответник И. Г. Н. не е оспорил истинността на подписите върху споразумението от 29.09.2015 г. с нотариална заверка на подписите, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.З ГПК за сумата от 50 000 евро. Не е твърдял, че той самият не го е подписал, нито, че заверката на неговия подпис е опорочена (че нотариалното удостоверяване на неговия подпис (на длъжника) е нищожно), нито, че ищецът Г. К. С. не го е подписал, а само, че в него нотариусът не е удостоверил, че е извършил нотариална заверка на подписа на Г. К. С., а на подписа на друго лице. (Жалбоподателят – ответник по иска не е твърдял, че с подписване на споразумението не е поел задължение за заплащане на Г. К. С. на парична сума в размер на 50 000 евро, която му е била предоставена в заем, съгласно спогодба за доброволно изпълнение на парично задължение от 08.01.2010 г. А въззивният съд е установил, че писменото споразумение, с което длъжникът И. Г. Н. е поел задължение да заплати на Г. К. С. сумата 50 000 евро на две части (на две вноски) на две посочени дати, е с нотариална заверка на подписа на длъжника.)

По делото е установено, че по жалба на И. Г. Н. е отменено единствено незабавното изпълнение на издадената заповед. Приетото от въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС (решение № 143/13.12.2013 г. по т.д. № 1132/2012 г. на ВКС, І т.о.), съгласно която отмяната на допуснатото незабавно изпълнение не рефлектира върху допустимостта на установителния иск по чл.422 ГПК за вземането, за която е от значение единствено дали издадена заповед за изпълнение не е обезсилена с влязъл в сила съдебен акт.

Няма съмнение за твърдяната от жалбоподателя нередовност на исковата молба, тъй като от нейното съдържание се установява, че тя отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК. Ясно е индивидуализирано основанието на предявения иск – поетото от ответника задължение за плащане на парична сума по сключеното между страните споразумение от 29.09.2015 г., въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 2339/2019 г. на Благоевградския районен съд. Или: както е приел и въззивният съд, основанието за предявяване на установителния иск е именно твърдяното неизпълнение на паричното задължение, поето от жалбоподателя с процесното споразумение от 29.09.2015 г..

Необходимостта от доказването на основанието, характера и същността на правата и задълженията, които се създават изменят или прекратяват с подписаното споразумение, има значение за основателността, а не за допустимостта на предявения иск. За пълнота следва да се отбележи, че както беше посочено, въззивният съд е изложил мотиви, че те са доказани.

Жалбоподателят поставя и правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди и че излага въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не обосновава това допълнително основание така, както е предвидено с т.4 от ТР 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС.

1. Действително ли е удостоверяването на подписите на договарящите страни, ако в надписа, който е извършил нотариуса върху документа, е посочено името на лице, различно от страните, подписали договора? Допустимо ли е този пропуск да бъде саниран чрез удостоверение, издадено от нотариуса въз основа на нотариалните регистри?

Въпросът не разрешен както се твърди.

По доводите на жалбоподателя-ответник и длъжник И. Н. въззивният съд е установил, че писменото споразумение, истинността на подписите върху което не се оспорва, с което длъжникът И. Г. Н. е поел задължение да заплати на Г. К. С. сумата 50 000 евро на две части (на две вноски) на две посочени дати, е с нотариална заверка на подписа на длъжника И. Г. Н. (не е нарушено изискването за издаване на заповед по чл.417, т.3 ГПК срещу длъжника – задължението за заплащане на паричната сума е поето от И. Г. Н. с писмен договор с нотариална заверка на неговия подпис). Въззивният съд е приел също така, че писменото споразумение, истинността на подписите върху което не се оспорва, представлява спогодба, за сключването на която законът не поставя изисквания за форма (за нотариална заверка на подписите), поради което сключената спогодба е действителна и е породила целените от страните правни последици (с което е доказано възникването и съществуването на вземането).

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания, оспорвания и доказателствени искания, наведени във въззивната жалба, както и да даде указания за отстраняване на недостатъците в постановения от първоинстанционния съд доклад и да събере релевантните доказателства?

Въпросът е обуславящ в първата му част (за произнасянето по доводите) и не е обуславящ в останалата част за произнасянето по оспорванията и доказателствените искания, защото с въззивната жалба И. Г. Н. не е направил оспорвания и доказателствени искания и въззивният съд не е установил процесуални нарушения при докладване на делото. В обуславящата част въпросът не е разрушен в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил наведените с въззивната жалба оплаквания (доводи) за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение: за процесуални нарушения в изготвения доклад по делото, за нищожност за споразумението поради липса на предмет и основание и за погасяване на задължението по давност. Следва да се отбележи, че искът не е уважен поради това, че ответникът не е представил доказателства за доводите си, а поради това, че съдът не е приел за основателни правните му доводи.

3. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по съществото на спора да се произнесе по основния предмет на делото?

В съответствие с установената практика въззивният съд се е произнесъл по основателността на жалбата и по основателността на иска.

4. Длъжен ли е кредиторът да установи наличието на валидно каузално правоотношение, във връзка с което е изготвено нотариално завереното споразумение, въз основа на което е издадена заповедта по чл. 417 от ГПК?

Въпросът не е обуславящ, тъй като видно от мотивите на въззивния съд, вземането, чието установяване се иска, произтича именно от сключеното между страните споразумение (спогодба) от 29.09.2015 г..

Както беше посочено, жалбоподателят се позовава и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставените въпроси, но не е обосновал допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на което се е позовал, така, както е предвидено в т.4 от TP № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия.

От изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати на ответника адвокатско възнаграждение в размер на 3 500 лева с ДДС, което е поискано, за което е представен списък на разноски и чието уговаряне и заплащан удостоверено с представения договор за процесуално представителство.

Воден от изложеното съдът