Определение № 1316 от 11.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2215/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответника по делото “БАНКА ДСК” АД против определение № 604/09.09.2025г. по в.ч.гр.д. № 523/2025г. на ОС- Пазарджик, с което е потвръдено определение № 265/08.04.2025г. по гр.д. № 1185/2024г. на РС - Велинград, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на „Банка ДСК“ АД за изменение на решение № 52/04.03.2025г. по гр.д. №1185/2024г. на Районен съд – Велинград в частта за разноските. С жалбата се твърди, че атакуваното определение е неправилно поради необоснованост, като е постановено в противоречие с практиката на съдилищата. Поддържа се, че банката е изпълнила и двете кумулативни изисквания на чл.78, ал.2 ГПК. Счита че, същественото при отговорността за разноските е именно процесуалното поведение на страната. Тя следва да понесе тежестта от последните, ако с процесуалното си поведение оспорва твърденията на другата страна и отрича действителното правно положение. В тази връзка касаторът посочва, че щом като оригиналът на изпълнителния лист е оставен от банката-кредитор в кориците на изпълнителното дело, то последният не упражнява фактическа власт върху титула, което само по себе си показва липса на интерес за вземанията си, материализирани в него за образуване на изпълнително дело и предприемане на действия по принудително събиране на вземанията, инкорпорирани в същия. Съответно след като не се разполага с изпълнителен титул, не е и възможно взискателят да предяви принудително претенциите си спрямо ищеца. В този смисъл счита, че е постановеното по решение № 396/28.03.2022г. по гр.д. № 2616/2021г. на ОС -Пловдив. Също така се подчертава, че с изменението на ГПК (ДВ., бр. 86 от 2017г.), изрично се предоставя възможност изпълнителното производство по изпълнително дело да се прекратява и по инициатива на длъжника (арг. чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК). Посочва се, че отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. Страната, която претендира извънсъдебно дори несъществуващо вземане, не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на претендираното вземане. В този смисъл цитира: определение № 95/22.02.2018г. по ч.гр.д.№ 510/2018г. на 4 г.о. на ВКС и определение № 318/25.07.2018г. по ч.гр.д.№ 2828/2018г. на 3 г.о. на ВКС. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ответната страна възнаграждение за настоящата инстанция, ако такова искане е налице. Ответникът по жалбата и ищец по делото, Х. Р. М., в писмен отговор изразява становище за правилност на атакувания съдебен акт и липса на предпоставките за допускането му до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение № 52/04.03.2025г. по гр.д. № 1185/2024г. на Районен съд –Велинград е признато за устатновено, че ищецът Х. Р. М. не дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сума в размер на 6681,12 евро - главница по договор по ч. гр. д. № 869/2012 г. по описа на РС Велинград, въз основа на който е образувано изпълнително дело 1030/2012 г. по описа на ЧСИ Д. М., като погасена по давност. При този изход на правния спор съдът е приел, че на основание чл.78, ал.1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да плати сторените разноски на ищеца, поради което на банката са възложени разноските в размер на 1722,69 лева в полза на Х. М.. В мотивната си част е посочил, че въпреки признанието на иска от страна на ответника, в о.с.з. ищецът е заявил желание съдът да се произнесе по общия ред. Съдът е приел, че в случая не е приложима разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, тъй като от показанията на свидетеля Т. е установил, че с извънпроцесуалното си поведение ответникът е оспорвал правото, което ищецът брани, с което е дал повод за завеждането на иска. С определение № 265/08.04.2025г. по същото дело първоинсанционният състав е оставил без уважение молбата на Банката по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Изложени са съображения, че въпреки прекратяването на изпълнителното производство, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, изпълнителният лист позволява на ответника - взискател във всеки един момент да образува ново изпълнително дело срещу ищеца, в което той няма да може да се позове извънсъдебно на давност по начин, обвързващ кредитора и съдебния изпълнител по причина, че защита на длъжника с позоваване на изтекла погасителна давност може да бъде реализирана само по съдебен ред. Фактът, че защитата на длъжника чрез позоваване на изтекла погасителна давност е възможна единствено чрез предявяване на давността пред съда е самостоятелен аргумент за неприложимост на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК. Цитирал е определение № 2168/31.07.2024г. по ч.т.д.№ 1351/2024г. на II т.о. на ВКС. Съдът е намерил още, че макар и да липсва процедура за „унищожаване на изпълнителния лист“, ако взискателят по изпълнителното дело е категоричен, че не желае принудително изпълнение на вземането си, при наличие на оспорване от страна на длъжника за погасяване на задължението по давност, винаги е възможно най-малкото взискателят да получи изпълнителния лист и да го предаде на длъжника за унищожаване. Също така преустановеното подаване на задължението към ЦКР от 25.05.2023г. не заличава основанието за възлагане на разноски върху ответната банка, тъй като и след тази дата същото е останало висящо и не са предприемани действия от взискателя за неговото прекратяване. В заключение съдът е приел, че тази несигурност в правното положение на длъжника следва да се преодолее чрез предявяване на иска по чл.439, ал.2 ГПК, заради което и разноските следва да се възложат върху ответника. Окръжният състав е потвърдил първоинстанционното определение по чл.248 ГПК като правилно. В мотивната си част е посочил, че банката всъщност си е запазила и след прекратяване на производството по перемпция процесуалната възможност да инициира ново изпълнително производство и да продължи да събира вземането си по принудителен ред както при същия ЧСИ, така и пред друг съдебен изпълнител до момента до който не се установи по съдебен ред, че вземането на длъжника не същества като погасено по давност. С бездействието си и с неопределеността и неяснота на действията си както и липсата на конкретни активни действия, пряко и непосредствено насочени към длъжника по изпълнението, с които еднозначно да му заяви, че той повече не е длъжник на банката и че последната повече няма претенции към него по отношение погасяването на процесния дълг по кредита, банката в същност създава предпоставки длъжникът по изпълнението Х. М. да инициира допустим от закона исков процес за установяване несъществуването на вземането на банката кредитор като погасено по давност. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК относно следните правни въпроси: „1/ Достатъчно ли е признанието на предявения иск, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права?; Касаторът се позовава на определение № 95/22.02.2018г. по ч.гр.д. № 510/2018г. на IV г.о. на ВКС.; 2/ Тъждествено равни ли са понятията „правен интерес “ от завеждане на исков процес, и „даване на повод “ за понасяне на отговорност за разноските по същия?; Сочи се противоречие с даденото разрешение в определение № 744/18.04.2023г. по ч.гр.д. № 1170/2023г. на III г.о. на ВКС.; 3/ При липса на нормативна уредба, която да урежда производство по унищожаване на издаден изпълнителен лист, инкорпорираните в който вземания са погасени по давност, как следва да процедира правоимащият по изпълнителния титул; Следва ли съдът да приложи чл.46, ал.2 ЗНА и да установи съществуващи разпоредби, които се отнасят до подобни случаи?“ Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивния акт в обжалваната част, предвид следното: Всички, поставени от частния касатор, въпроси не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обосновали решаващите изводи на съда, че с извънпроцесуалното си поведение банката е дала повод за завеждане на настоящия иск. В обжалвания акт не се третира нито един от формулираните в изложението въпроси, и предвид липсата на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато, като не следва да бъдат обсъждани допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – Тълкувателно решение № 1/ 2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд