Определение № 2920 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5153/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. И., чрез адв. П. против решение № 998/14.08.2023 г. по в.гр.д. № 957/2023 г. на Апелативен съд В., с което като е потвърдено решение № 625 от 27.02.2023г. по гр.д. № 17339/2021 г. на Районен съд Варна, са отхвърлени предявените от касатора срещу С. Й. А. главен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения на 14.02.2017 г. договор, обективиран в нот.акт № 14, том I, рег.№ 498, н.д. № 14/2017 г. на нотариус Б. Басилев, за покупко-продажба на апартамент № 83 с идентификатор 10135.3511.71.3.35, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 42,40 кв.м. по отношение на Ѕ ид.ч. от имота, поради накърняване на добрите нрави, както и предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 вр. чл.17 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за Ѕ ид.ч. от имота, като привиден /относително симулативен/, прикриващ действителен договор за дарение. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалват решението на въззивния съд като поддържа неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди изложеното във въззивната жалба; 2/ Допуснати ли са съществени процесуални нарушения с липсата на собствени мотиви във въззивното решение и препращането към мотивите на първоинстанционния съд; 3/ При противоречие между свидетелските показания може ли съдът да кредитира избирателно само някои от тях или е длъжен да ги съпостави с останалите доказателства и 4/ Може ли да се приеме, че е платена продажната цена, която освен, че е прекомерно ниска /под данъчната оценка на имота/ купувачът е изтеглил веднага от банковата сметка на продавача, с пълномощно. Поддържа се, че по първите два въпроса въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/9.1.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ТР № 1/2001 г. на ОСГК, както и със съдебната практиката на ВКС, обективирана в решение № 450 от 21.07.2009 г. по гр.д. № 3547/2008 г. на II г.о., решение № 570 от 6.11.2009 г. по гр.д. № 4112/2008 г. на II г.о., решение № 796 от 2.02.2011 г. по гр.д. № 1660/2009 г. на I г.о., решение № 60 от 5.06.2013 г. по гр.д. №546/2012 г. на IV г.о., решение № 153 от 1.08.2011 г. по гр.д. № 39/2011 г. на II г.о. По третия въпрос се поддържа, че даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 189 от 14.07.2005 г., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на II г.о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на IV г.о., решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на I г.о. на ВКС, а по четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр.д. № 1208/2009 г. на III г.о и решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр.д. № 485/2010 г. на I г.о. Твърди се, че решението е очевидно неправилно без излагане на конкретна обосновка. Насрещната страна по жалбата – С. Й. А., чрез адв. Ц., в отговор на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Иска се присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство. За да отхвърли главния иск по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че не всяка нееквивалентност представлява нарушение на добрите нрави и е основание за нищожност на договора, а само тази, която е значителна и явна, т.е. при която една от насрещните престации е толкова незначителна, че има практически нулева стойност. В конкретния случай продажната цена е уговорена в размер на 22 000 лв./малко над данъчната/, при установена по делото от вещо лице пазарна такава в размер на 41 058 лв., поради което съдът е достигнал до извод, че не е налице значителна нееквивалентност на престацията, която да съставлява нарушение на добрите нрави и да води до нищожност на сделката на това основание. За да отхвърли евентуалния иск за прогласяване нищожност на процесния договор за продажба като относително симулативен - прикриващ договор за дарение, въззивният съд е приел, че възраженията на въззивницата – ищца, които са свързани с факта на плащане на цената по договора и по-конкретно с доводите й, че такава не е била платена или дори и да е била преведена по банков път, веднага след това е изтеглена от ответницата, са неоснователни. Посочил е, че по делото не се установява сделката да е „безпарична“, т.е. че посочената в договора продажна цена, за която страните са уговорили, че ще бъде заплатена по банков път след подписване на нотариалния акт, не е заплатена на продавача. Съобразявайки приетата по делото операционна бележка от 16.02.2017 г., от която е видно, че сумата е била преведена от купувача С. А. по сметката на продавача В. П., с посочено основание „покупко-продажба на имот“, както и стойността на наредената сума, въззивният съд е достигнал до извод, че парите са били преведени във връзка с продажбата на процесния апартамент. На следващо място е посочил, че по делото не се установява, че страните по сделката са искали да се обвържат от договор за дарение. Макар и по делото да е безспорно установен факта, че в деня на превода, ответницата в качеството й на пълномощник на своята майка В. П. е подала заявка за теглене на сумата от 22 000 лв. в брой от сметката, по която е получена продажната цена, след което последната е закрита, този факт не може да обуслови извод, че страните по сделката не са искали да се обвържат от последиците на договор за продажба, а от тези на договор за дарение, т.е. само въз основа на това обстоятелство не може да се стигне до категоричен извод, че В. П. е искала да надари дъщеря си. Във връзка с упълномощаването за теглене на процесната сума, е отчетено и факта, че ответницата С. А. и друг път с пълномощно е теглила пари от сметка на своята майка, съгласно приложеното извлечение за периода м.09.2017 г. до м.06.2021 г. Въззивният съд е посочил, че по делото липсват доказателства как и кога В. П. е изразходвала парите от продажбата на имота и дали същите са послужили за покриване на разходите за операция на очите и зъбите, доколкото тези твърдения на ответницата не се установяват от показанията на свидетелката И. /съседка на В./. По отношение на свидетелските показания на свидетелката И. /майка на ищцата/ въззивният съд е приел, че изложеното от нея, доколкото се отнася за факти и обстоятелства отпреди 2015 г., е неотносимо към спора с предмет оспорваната сделка, сключена през 2017 г. При изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първите два въпроса, които се отнасят до задълженията на въззивния съд по чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, макар и да покриват общото основание за допускане на касационно обжалване, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не е налице допълнителния селективен критерий - противоречие със сочената от касатора задължителна и казуална практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, като съдът не е препращал към мотивите на първата инстанция на основание чл.272 ГПК. В допълнение следва да се отбележи, че задължението на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. В конкретния случай, въззивният съд е преценил всички събрани по делото доказателства и е приел, че от тях не се установява по несъмнен начин, че целената от страните сделка всъщност е различна от тази, която е официално удостоверена в нотариалния акт. Останалите въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като обосновката им е свързана с оплаквания по съществото на спора – по отношение на извършената от съда преценка на събраните по делото доказателства и с възприетата от него фактическа обстановка, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят правни изводи, различни от тези на съда, т.е. с твърдения за неправилност и необоснованост на изводите на съда, че по делото не се установяват твърденията на ищцата, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави, евентуално - относително симулативна, като прикриваща договор за дарение. Неправилността и необосноваността на съдебното решение обаче, не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК и съответно са неотносими към спора в производството по чл.288 ГПК. Позоваването на необосноваността, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквато не се разкрива в конкретния случай, тъй като от съдържанието на обжалваното решение не се установява нито явна необоснованост на изложените мотиви поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито видимо „тежко нарушение“ на материалния или процесуалния закон. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. При този изход на спора на насрещната страна се дължат сторените разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 1 200,00 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 13.11.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,