Определение № 4188 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4879/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 23 141/10.09.2024 година, подадена по пощата на 09.09.2024 година, от КОНПИ [населено място], срещу определение № 2012/08.08.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 1794/2024 година. С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение № 7870/21.05.2024 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-30 състав, постановено по гр. д. № 3362/2023 година, с което съставът на Софийски градски съд е констатирал, че с влязло в сила негово определение № 14 100/22.11.2023 година производството по гр. д. № 3362/2023 година по описа на съда е било прекратено на основание чл. 232 от ГПК. На основание чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ ход на делото бил даден без от КОНПШ да била внесена държавна такса. Трайно било прието в съдебната практика, че посочената разпоредба предвиждала недължимост на таксата единствено на етап сезиране на съда. При прекратяване на производството поради отказ или оттегляне на предявените искове, по аргумент от чл. 78, ал. 6, във връзка с чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, Комисията следвало да бъде осъдена да заплати дължимата по делото държавна такса в полза на съда. Тъй като това не било направено с определението за прекратяване на производството КОНПИ [населено място] следвало да бъде осъдена за разноски по реда на чл. 77 от ГПК. С оглед на това КОНПИ [населено място] е осъдена, на основание чл. 77 от ГПК, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Софийски градски съд, сума в размер на 5390.00 лева, представляваща дължима се по делото държавна такса. В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде и потвърденото с него първоинстанционното определение № 7870/21.05.2024 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-30 състав, постановено по гр. д. № 3362/2023 година да бъдат отменени. В частната касационна жалба, съдържаща и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, се твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване. КОНПИ [населено място] е била уведомена за обжалваното определение на 09.09.2024 година, а подадената от нея срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 23 141/10.09.2024 година, като е подадена по пощата на 09.09.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че на основание чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, при подаването на исковата молба КОНПИ [населено място] не заплащала държавна такса, като нормата се отнасяла единствено към момента, в който съдът бил сезиран с исковата молба, и не изключвала изобщо дължимостта на таксата в производството, по аргумент чл. 157, ал. 2 от ЗОНП/. В конкретния случай с определение № 14 100/22.11.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-30 състав, постановено по гр. д. № 3362/2023 година производството по делото било прекратено, на основание чл. 232 от ГПК. При прекратяване на производството поради отказ или оттегляне на иска, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, във връзка с чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, КОНПИ [населено място] следвало да заплати дължимата държавна такса по сметка на съда, като същата следвало да бъде събрана служебно от съда. Видно от доказателствата по делото, това не било направено с определението за прекратяване и първоинстанционният съд бил постановил обжалваното пред въззивната инстанция определение. Същото било правилно и законосъобразно и следвало да бъде потвърдено. В изложението си по чл. 284, ал. 3 от ГПК, КОНПИ [населено място] е поставила въпроса за това предвид изложението от съдилищата мотиви, че държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, то следва ли да се приеме, че КОНПИ [населено място] защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество. Във връзка с това са изложени съображения, че разпоредбата на чл. 159 от ЗОНПИ предвиждала, че за неуредените от специалния закон въпроси се прилагали разпоредбите на ГПК. Доколкото в специалния закон изрично било регламентирано, че Комисията не заплащала държавна такса при подаване на искова молби, то разпоредбата следвало да се прилага с предимство пред общите. Въпреки наличието на същата, а именно — чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, дори и да бъдели приложени общите разпоредби .съгласно чл. 159 от ЗОНПИ, то КОНПИ [населено място] следвало да бъде освободен от задължението за заплащане на държавна такса, предвид чл. 84, ал. 1 от ГПК и чл. 162, ал. 2 от ДОПК, която изчерпателно изброявала публичните държавни вземания. Доколкото в чл. 162, сг1. 2, т. 5 от ДОПК изрично било посочено, че било приравнени на публични задължения, вземанията за заплащане на равностойността па вещи, отнети в полза на държавата, глоби и имуществени санкции, к онфискации и отнемане ва парични средства в полза на държавата, то исковете по реда па ЗОНПІІ представлявали искове за публични държавни вземания и за вещи публична държавна собственост, които били упоменати в чл.162, ал. 2 от ДОПК. Затова КОНПИ [населено място] следвало да се ползва от привилегията, предвидена от законодателя в разпоредбата па чл. 84, т. 1 от FПK. Важно било също така да се отбележи, че при осъществяване на вменените си функции и задължения, КОНПИ [населено място] изпълнявала една заложените в ЗОНПИ ;ели, а и менно предотвратяване па възможностите за незаконно придобиване па имущество и разпореждането с него. Несъстоятелен се явявал направеният от първоинстанционният съд и потвърден от Софийския апелативен съд извод, че съдебната такса имала възпиращ ефект—за ограничаване па неоснователни искания, като това се отнасяло и за случаите, когато страна по делото била Държавата или нейн процесуален субституент. Целта на цялото производство по ЗОНПИ, от неговото до неговия край, била именно предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и за разпореждането с него. Не можело да се приемел извода, че Държавата следвало да се възпира да предявява искове по интереса си заради възлагането на съдебна държавна такса. Не следвало да се възприема тезата, че създаването на специализиран държавен, който осъществява тази дейност и да изпълнява заложените от законодателя цели не било е в преследване интерес. Целта на всички описани етапи от производството› по реда па ЗОНПИ била да се достигне до етапа па влязло в си.na съдебно решение, с което било с постановено отнемане па имущество в полза на държавата. Възприетото от Софийски градски и Софийския апелативен съд тълкуване означавало да са приеме за валидно абсурдното твърдение, че производството по ЗОНПИ, докато същото било в ход, имало различна цел (очевидно от частен характер) от собствената си крайна цел — отнемане на имуществото в полза па Държавата, което вече по смисъл а на чл. 162, ал. 2 от ДОПК било от публично характер и че държавата, преследвайки интереса си следвало първо да прецени какви биха били разходите ii в съдебното производство и чак след това, ако те биха били в значителен размер, да предприемела вменените й по закон правомощия чрез процесуалните си субституенти. Съгласно решение № 464/13.04.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по в. гр. д. № 3584/2022 година държавните такси следвало да останат за сметка на бюджета на съдебната власт, тъй като КОНПИ [населено място] била освободена: от заплащането на такива на основание чл. 84, ал. 1, т.1 ГПК във връзка с чл. 162, ал. 2, т 5 от ДС›ПК за претендираното вземане с характер на публично държавно такова. Така било и в решение № 215/12.10.2017 година, постановено по гр. д. № 432/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същото становище било застъпено и в последната практика на BKC, а именно определение № 50 263/18.07.2023 година, постановено по гр. д. № 1074/2022 година по описа на ВКС, ГК, III г. о. и определение № 5283/19.11.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 3651/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., последното във връзка с прекратяването на производството по чл. 232 от ГПК. При преценка на това дали са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки следва да се има предвид това, че посоченото от КОНПИ [населено място] решение № 215/12.10.2017 година, постановено по гр. д. № 432/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. се отнася до приложението на ЗОПДИППД (отм.), в който не се съдържат правила относно дължимостта на държавната такса в развиващото се пред съда производство за отнемане на имуществото. Такива обаче се съдържат в последващия ЗОПДНПИ (отм.), обнародван в ДВ бр. 38/18.05.2012 година. Съгласно чл. 41, ал. 3 от този закон за действията по изпълнение на обезпечителните мерки върху имуществото на лицето не се събира държавна такса. Същевременно в чл. 75, ал. 3 е посочено, че при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса, а в чл. 78, ал. 2 е посочено, че с решението съдът присъжда държавни такси и направените по делото разноски в зависимост от изхода на делото. В отнасящите се към правилата за постигната в производството спогодба чл. 79, ал. 4 и ал. 5 е предвидено, че държавната такса в производството се определя върху сумата, за която е постигната спогодбата и се поема от страните поравно, а разноските остават в тежест на страните, както са направени. Идентични правила-чл. 120, ал. 4, чл. 154, ал. 3, чл. 157, ал. 2, чл. 158, ал. 4 и ал. 5 се съдържат и в действащия ЗОНПИ, обнародван в ДВ бр. 7/19.01.2013 година. Поради тези нова законова уредба формираната във връзка с ЗОПДИППД (отм.) може да намери приложение само доколкото не и противоречи. От новите разпоредби на закона следва, че в производството по отнемане на незаконно придобито имущество се дължи държавна такса, като по отношение на същата и на разноските в производството намират приложение общите правила на ГПК, ако не противоречат на установените в ЗОНПИ такива. Въз основа на тези разпоредби е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, намерила израз в определение № 2833/04.10.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3948/2023 година, определение № 1133/10.03.2025 година, постановено по ч. гр. д. № 666/2025 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 160/02.04.2018 година, постановено по ч. гр. д. № 268/2018 година, определение № 13/12.01.2021 година, постановено по ч. гр. д. № 3107/2020 година, определение № 50 050/31.01.2023 година, постановено по гр. д. № 2186/2022 година, определение № 50 247/31.05.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3302/2022 година, определение № 50 293/27.07.2023 година, постановено по гр. д. № 1278/2022 година, определение № 2810/03.10.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3705/2023 година и определение № 4090/17.09.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 3426/2023 година, седемте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно тази практика КОНПИ [населено място] не е освободена от задължението за държавна такса в производството по отнемане на имущество по ЗОНПИ, тъй като правилото на чл. 154, ал. 3 от закона, съгласно което при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса, не съдържа изрично изявление за такова освобождаване, както е например в чл. 120, ал. 4 от ЗОНПИ. Съгласно последния текст за действията по изпълнение на допуснатите върху имуществото обезпечителни мерки не се събира държавна такса. В чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ обаче не се посочва, че такава такса не се събира в исковото производство за отнемане на имуществото, нито пък, че Комисията е освободена от нея. Посочено е единствено, че държавна такса не се внася предварително, при подаването на исковата молба (съответно въззивната или касационната жалба), т. е. събирането й е отложено във времето. Такова правило не е забранено от закона, а и е предвидено и в други законови разпоредби, макар и неотнасящи се сходни случаи, както е например с разпоредбата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ. При последната разпоредба съдът се произнася по задължението за държавна такса с решението си по делото, в какъвто смисъл е и правилото на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, съгласно което с решението съдът присъжда държавната такса и направените по делото разноски в зависимост от изхода на делото. Същевременно нормата не прави разграничение между страните в производството, които са задължени за държавната такса, като ако КОНПИ [населено място] е освободена от заплащането на такава би трябвало да бъде посочено, че тя се дължи при уважаването на иска и то само от ответника по него, с оглед на уважената част. При липса на такова разграничение следва, че КОНПИ [населено място] не е освободена от внасянето на държавна такса по смисъла на чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, а разпоредбата урежда едно облекчение на Комисията да не внася първоначално пълния размер на дължимата се с оглед цената на иска държавна такса, а само този размер, който се дължи с оглед на отхвърлената част от искането и то в един по-късен момент. Този момент е влизането в сила на съдебното решение, с което съдът окончателно се произнася по иска за отнемане на имуществото, тъй като е възможно промяна на първоначалното решение по реда на инстанционния контрол, като с всяко следващо решение съдът трябва да се произнася и по въпроси по чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ. Наред с горепосоченото КОНПИ [населено място] не е освободена от внасянето на държавна такса и по чл. 84, т. 1 от ГПК, доколкото в производството по отнемането на имущество. Освобождаването по този ред е допустимо когато спорът се отнася до спорове относно вещи публична държавна собственост или публични държавни вземания. В производството по отнемане на имущество по ЗОНПИ обаче КОНПИ [населено място] не брани интереси от по-висш порядък (такива каквито са посочените в чл. 84, т. 1 от ГПК), а е процесуален субституент на Държавата в производството по отнемане. При това вещите предмет на искането за отнемане не са публична държавна собственост, по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗДС, както към момента на иска, така и по време на съдебното производство. Те ще придобият качеството на държавни такива едва след влизането в сила на съдебното решение за отнемането им, което има конститутивен характер, а въпросът дали ще са публични или частни такива ще зависи от начина на ползването им, който ще бъде определен от компетентния за това орган. Затова производството не е такова за вещи публична държавна собственост, а самото искане за отнемането на вещите не е такова за публично държавно вземане по смисъла на чл. 262 ал. 1, т. 5 и т. 7 от ДОПК. Видно от текста на разпоредбата същата касае парични вземания, докато чрез иска за отнемане по ЗОНПИ се упражнява потестативно право, което не попада в приложното поле на чл. 84, ал. 1 от ГПК, така както същото е очертано в т. 10 от ТР № 6/16.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК. Поради това искането за отнемане на вещи по реда на ЗОНПИ не попада в приложното поле на чл. 84, т. 1 от ГПК и КОНПИ [населено място] не може да се счита за освободена от задължението за внасяне на държавна такса на това основание. Освен това при наличието на изрични законови разпоредби е неприложимо тълкуването дадено с ТР № 7/16.11.2015 година, постановено по тълк. д. № 7/2014 година на ОСГК на ВКС. В подкрепа на това, че КОНПИ [населено място] дължи държавни такси в производството по отнемане на имущество са и разпоредбите на чл. 158, ал. 4 и ал. 5 от ЗОНПИ, тъй като не съществува правна логика, която да възлага на КОНПИ [населено място] задължението да заплаща държавна такса единствено при постигната в производството спогодба. Не може да бъде направен друг извод от определение № 50 263/18.07.2023 година, постановено по гр. д. № 1074/2022 година по описа на ВКС, ГК, III г. о.. С него е било допуснато касационно обжалване на решение № 72/16.12.2021 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 430/2019 година. В същото е посочено, че КОНПИ [населено място] не дължи държавна такса на основание чл. 84, ал. 1 от ГПК. С постановеното по делото решение № 50 098/18.01.2024 година обжалваното въззивно решение е било потвърдено, като с последващо определение № 50 034/25.07.2024 година, постановено по гр. д. № 1074/2022 година по описа на ВКС, ГК, III г. о., КОНПИ [населено място] е била осъдена да заплати държавна такса в полза на ВКС, поради което, като краен резултат, е възприета посочената по-горе практика на ВКС. Наличието на такова задължение не ограничава КОНПИ [населено място] да се съобразява с размера на държавната такса при преценката дали да предяви иска, тъй като таксата се внася в последващ момент. Съществуването на това задължение обаче може да доведе по преценка от страна на Комисията доколко предявените искове биха били вероятно основателни., т. е. опасността за се понесе отговорността за разноски би ограничила предявяването на искове, които не са подкрепени с достатъчно доказателства. Същевременно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ предвижда, че съдът се с решението съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото. Решението си съдът се произнася по съществото на спора, с който е сезиран, като на такова произнасяне може да се приравни и определението за прекратяването на производството поради отказ от иска-чл. 233 от ГПК, предвид правните последици от същото. Такова произнасяне не е налице при прекратяването на производството поради оттеглянето на иска по чл. 232 от ГПК, но предвид липсата на законова забрана за това следва да бъде приложено правилото на чл. 78, ал. 4 от ГПК във връзка с чл. 159 от ЗОНПИ, поради което КОНПИ [населено място] ще дължи държавна такса и в този случай. При това следва да бъде отчетено, че чл. 78, ал. 4 от ГПК обхваща всички случаи на прекратяване на производството, включително тези по чл. 232 от ГПК и чл. 233 от ГПК. Същевременно чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ разпределя отговорността за държавната такса и направените разноски с оглед изхода на делото, което е по-широко понятие от изхода на спора. Затова може да се приеме, че под изход на делото се има предвид, начина, по кой приключва производството и дали чрез него се постига целения от КОНПИ [населено място] резултат. Когато този резултат не се постига Комисията ще отговаря за държавни такси и разноски по делото, независимо дали същото е приключило с решение по съществото на спора или с определение за прекратяването му., като във връзка с това не може да бъде възприето становището по определение № 5283/19.11.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 3651/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., Обжалваното въззивно определение на Софийския апелативен съд е съобразено с така установената практика, поради което не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на исканото от КОНПИ [населено място] касационно обжалване. Не е налице и предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не са изложени твърдения,, как при наличието на горепосочената практика на ВКС, допускането та касационното обжалване би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С оглед на горното не е установено съществуването на предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 2012/08.08.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 1794/2024 година, по подадената против него от КОНПИ [населено място]. частна касационна жалба с вх. № 23 141/10.09.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение