Определение № 140 от 27.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2411/2018 г.

Производствoто е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4234/ 07.03.2018 г. на О. И. Д., чрез адв. Г. А. и адв. Я. Д., срещу решение № 225 от 23.01.2018 г. на Софийския апелативен съд по гр.д. № 2119/2017 г., с което, след като е отменено решение № 6383 от 01.08.2016 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 5152 /2014 г. в частта с която е присъдено обезщетение в размер на 4000 лв. за неимуществени вреди, резултат от обидни и неверни фактически твърдения, исковете на настоящия касатор по чл. 45, чл. 49 и чл. 86 ЗЗД са отхвърлени, а в останалата обжалвана част решението на Софийски градски съд е потвърдено. С определение № 332 от 30.07.2018 г. на ВКС, III – то г.о. по ч. гр.д. № 2410/2018г. към настоящето производство е присъединено производството по частна жалба вх. № 7975 / 30.04.2018 г на ПП „Атака, чрез адв. С. П., срещу определение № 1253 от 17.04.2018 г. на Софийския апелативен съд по гр.д..№ 2119/2017 г., с което искане по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноски е оставено без уважение. С касационната жалба се иска отмяна на обжалваното въззивно решение и на трите основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В отделно представено изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се извеждат общо осем материално -правни въпроса, за които касаторът счита,че са обуславящи и решени от апелативния състав в противоречие с практиката на ВКС, както и с тази на КСРБ, която се цитира и прилага, като за седми и осми въпрос се навежда специалното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението като самостоятелно основание по чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК. От ответниците ПП „Атака“, чрез адв. С. П., и от Д. Д.,чрез адв. В. П., са постъпили писмени отговори ,с които се оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и основателността на жалбата. Касационната жалба е допустимо подадена: в срок, от надлежна страна,срещу въззивен съдебен акт, постановен в производство с цена на иска над 5000. По въпроса за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК съставът на ВКС, III г.о. намира следното: Първоинстанционното производство по гр.д. № 5152 /2014 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по исковата молба на О. И. Д. за осъждане на Д. Д. Д. и ПП „ Атака“ солидарно да му заплатят обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. със законните последици ,които вреди са резултат от изявления на първия ответник от трибуната на НС в заседание от 26.02.2014 г. в качеството му на говорител на парламентарната група на ПП „Атака“ и депутат, съдържащи обидните квалификации „ олигарх“ и „лице от кръга на фармацевтичната мафия“, както и изнасящи неверни фактически твърдения чрез приписване на изречени от ищеца определения и оценки спрямо българските работници в интервю пред списание „Форбс“, така дискредитиращи го в обществото чрез внушаване образ на лице с дискриминационни, човеконенавистни и фашистки възгледи и убеждения. Ответникът Д. Д. е оспорил противоправността на деянието с твърдението, че не е изразявал лични квалификации, нито е излагал факти, а че се е позовал и възпроизвел съдържанието на статия в ИА „Пик“, в която било публикувано като дадено пред списание на „Форбс” интервю на г-н Д., която статия понастоящем е свалена от сайта след изрично извинение от 02.05.2014 г. от страна на редакцията към ищеца за невярно публикувана информация, с източник „ Б.“. ПП „Атака“ в срока по чл. 131 ГПК е оспорила наличието на предпоставки по чл. 49 ЗЗД за солидарното и осъждане с Д., с твърдения за липса на трудов, граждански или какъвто и да е друг договор за възлагане на работа от нейна страна спрямо първия ответник. Пред въззивния съд е прието за установено, че ответникът Д. в качеството си на народен представител, избран от листата на втория ответник ПП „Атака“, е направил твърдяното изказване от трибуната на Народното събрание в заседание, посветено на подготвяни изменения в Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина.Безспорно установено, чрез приложената по делото стенограма, е и съдържанието на това изказване. Прието е още ,чрез извлечения от интернет сайта на ИА „ Пик“ и свидетелски показания, че публикуваната информация за дадено от ищеца интервю пред списание „Форбс“, с дата на публикуване през 2013 г., е била достъпна в интернет като към момента, в който ответникът Д. е подготвял изказването си пред НС, както и към момента на самото изказване и същата не е била опровергана. Прието за установено е също така, че ответникът Д. не е проверявал достоверността на публикацията,включително за друга такава в списание „Форбс“. За да отмени първоинстанционното решение, в частта с която искът за обезщетение за вреди е бил уважен, Софийски апелативният съд е анализирал съдържанието на изказването на ответника Д., че той е определил ищеца като олигарх, мултимилионер и фармацевтичен бос,като думата олигарх обективно не е обидна и не съдържа позоряща квалификация. Приел е,че споменаването на фармацевтичната мафия,в контекста на изказването от трибуната, което е със съдържание: „нека наистина здравето и интересът на българските граждани да бъдат водещи пред лобизма на фармацефтичната мафия в България”, не сочи на несъмнена, категорична връзка с личността на ищеца, езависимо от факта,че ищецът се е почувствал засегнат в цялост от изказването.Приел е още,че ответника Д. не следва да носи отговорност за цитирането на несъществуващо интервю. Позоваването на публикация в информационен сайт относно факта, че е дадено интервю пред списание „Форбс“, както и на съдържанието му и изведената въз основа на него негативна оценка за личността на ищеца, не може да ангажира отговорността по чл. 45 ЗЗД, макар че ответникът не е проверил в самия цитиран източник (списание „Форбс“) достоверността на изнесеното .Имало е публикувана статия в ИА „ПИК” със заглавие ”О. Д.- българите получават прекалено високи заплати”,но не като измислено интервю. Като народен представител Д. не е имал задължение да проверява информацията си от различни независими източници,а да участва в публичния дебат и предизвикване интереса на обществото към важни теми каквито без съмнение са регулацията на разпространението, вноса и износа на лекарствени продукти. С оглед на баланса между правото на свобода на словото по чл. 10, ал.1 ЕКЗПЧОС и чл. 39 КРБ и конституционно признатите ценности на чест, достойнство и добро име на гражданите, отчитайки качеството на народен представител, в което ответникът е направил изявленията и публичния характер на личността на ответника е прието,че ограничителните рамки по чл. 10, ал. 2 ЕКЗПЧОС са по-широки. Ищецът ,макар да не е политик ,като обществена личност –председател на УС на Конфедерацията на индустриалците в България, оправдано с оглед нуждите на демократичното общество е бил обект на по-голяма критика, а ответникът като народен представител има не само право, но и задължение да изразява мнение по всякакви важни за обществото теми като поддържа обществения дебат, дори ако тези мнения не се възприемат благосклонно от всички, като съгласно утвърденото в практиката на ЕСПЧ, която е цитирана, народният представител не следва да ограничава изказванията си, дори когато съдържат клеветнически твърдения, под страх от съдебни дела. По въпроса за отговорността на втория ответник, наред с решаващото съображение за липса на противоправно поведение на първия ответник е изтъкнато че Д. е направил изявленията си в качеството си на народен представител и като представител на парламентарната група т.с в качеството си на представител на своите избиратели и на целия народ, а не като представител на ПП Атака, предвид и на това,че съгласно устава на партията същата може да се представлява от трето лице само по силата на изрично писмено пълномощно с оглед на конкретно мероприятие или въпрос, така възлагане, респективно предпоставките по чл. 49 ЗЗД, не са налице. Първият поставен в изложението въпрос е за това дали от контекста на цялостното изказване на ответника, описано във въпроса и квалифицирано по начита, поддържан от ищеца ,включително че е част от фармацевтичната мафия, не следва еднозначно извод за причисляване на ищеца персонално към нея. Касаторът навежда в тази връзка противоречие с приетото в решение №110 от 25.05.2017 г, на ВКС, IV -то г.о. по гр.д. № 2808/2016 г. изтъквайки указанието обидният или клеветнически израз да не бъде изваждан от контекста и смисъла, който изявлението внушава като цяло ,включително при преценката дали се отнася до ищеца. По поставения въпрос съдът се е произнасял анализирайки съдържанието на изказването ,но въпросът е фактически и по обосноваността на извода, защото изисква преценка на конкретния доказателствен материал по делото и неговия анализ ,т.е въпросът не е обуславяш по см на чл. 280, ал. 1 и приетото по тълкуването му ТР№ 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. зададен е твърде конкретно, а не с оглед извеждането на обективен критерий за извод, когато едно по -обширно изказване, в което се съдържат обидни квалификации, но личността до която се отнасят не се споменава за всяка от тях Не е налице и твърдяното противоречие по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК т.к цитираният от кастора пасаж не се съдържа в посоченото решение, като отговор на правен въпрос .В него касационното обжалване е допуснато по въпроса за значението на качеството политик при ангажиране на отговорност за обиди и неверни фактически твърдение, а в мотивите по същество подобен на поставения от касатора въпрос не е обсъждан. Вторият поставен въпрос е дали при изказвания от трибуната на НС народен представител, който се позовава на публична медийна информация, е длъжен да проверява достоверността на изнесената от този източник информация, като се твърди, че въпросът е решен едновременно в противоречие с практика на КСРБ и ВКС – основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК, а именно решение № 7 от 04.06.1996 г. на КСРБ по к.д. № 1/96 г., решение №198 от 26.03.2009 г. на ВКС III-то г.о по гр.д. № 481/2008 г. и решение № 18 от 05.03.2009 г. на ВКС, III -то г.о. по гр.д. №6264/2007 г. Въпросът е произнесен в обжалваното решение, обуславящ е за изводите на съда, но не са налице наведените специални предпоставки за допускане до касационно обжалване. Не е налице противоречие с решение № 7 от 04.06.1996 г. на КСРБ по к.д. № 1/96 г по отношение на мотива, цитиран в изложението ,че правото на мнение търпи ограничения от друго конкуриращо се право, а именно правото на лично достойнство,чест и добро име.Мотивът на КС на РБ не е пряко относим към поставения въпрос. Не е налице и противоречие с решение №198 от 26.03.2009 г. на ВКС III-то г.о по гр.д. № 481/2008 г. от което защитата цитира само пасаж, изваден от контекста на решението и по същество неотносим към въпроса в изложението. В решението е прието, че народен представител,в правомощието си по чл. 90 от Конституцията може да отправя питания към съответен министър, съдържащи критични бележки,като от значение е и липсата умисъл или небрежност за разпостраняване на клеветнически твърдения.Правното разрешение в цитираната практика на ВКС не изразява тезата във въпроса на касатора и не съдържа отговор, че за народните представители изискванията за проверка достоверността на информацията, която изнасят от трибуната на Народното събрание се отнасят правилата за журналистическа проверка. Несъстоятелно се изтъква и решение № 18 от 05.03.2009 г. на ВКС ,III -то г.о. по гр.д. №6264/2007 г. с оглед на приетото в него, че свободата на изразяване на народните представители е особено важна за тях, но тя трябва да бъде гарантирана за да е в защита на интересите на всички граждани Цитираният пасаж нито самостоятелно, нито в контекста на решението може да обоснове противоречие с приетото от въззивния съд по настоящето дело. Третият въпрос в изложението е за това може ли лице, което не участва в политическия живот и в конкретен политически дебат, да се причисли към публичните фигури, които с оглед на правото на свободно мнение на народните представители са длъжни да понасят обществена критика на по-високо ниво, в контекста на приетото от въззивния съд, че ищецът е обществена личност. Не е налице противоречие с решение № 7 от 04.06.1996 г. на КСРБ по к.д. № 1/96 г и приетото в мотивите му, че политическите фигури и държавните служители могат да бъдат подложение на критика, на по-високо ниво от това на което са подложени частните лица. Част от същата тази критика обаче е и въпросът за влиянието на частни лица и интереси върху политическите решения В изказването на ответника Д. от трибуната на Народното събрание темата на изказването му е законовата регулация на износа на лекарствени продукти, мерките в интерес на гражданите, прозрачността в действията на Агенцията по лекарствата и опасенията за влияние от страна на по- големи фармацевтични компании, в която връзка името на ищеца е намесено, наречен е „мултимилионер” „фармацевтичен бос” и „ олигарх” Обект на политическа критика в изказването е Президентът, наложил вето върху закон,поради това обсъждан в НС на пленарното заседание от 26.02.2014г. Ищецът Д. е посочен от народния представител като доверен човек на Президента,поставен е риторично въпросът„дали господин Плевнелиев не цели защита на бизнеса на своя доверен човек с това вето”. При тези обстоятелства ,предвид тезата на изказващия се народен представител и съдържащата се в нея обществена позиция, че при износа на лекарствени продукти частните бизнес интереси следва да бъдат подложени на по-засилена държавна регулация,а не на протекции, въззивният съд е направил решаваща преценка за баланса и стълкновението между конституционно гарантирани права ,за да формира извод, че свободата на изказ и оценка по обществен въпрос не е упражнена противоправно от ответника Д. Д. като народен представител. Четвъртият въпрос е дали народният представител се ползва с имунитет и срещу гражданската отговорност за вреди за свои клеветнически изявления, направени по време на парламентарен дебат като се твърди противоречие с приетото в решение № 10 от 27.07.1992 г. на КСРБ по к.д. №13/ 1992 г. по тълкуването на чл. 69 КРБ, че имунитетът на народния представител се отнася само до наказателната отговорност. Въпросът няма обуславящо значение за изхода на делото Формулиран е при предпоставки ,които не кореспондират с обстоятелствата в настощия случай,обусловили оспорваните правни изводи в обжалваното решение. Въззивният съд не е приел, че народните представители не носят гражданска отговорност за вреди за своите изказвания, а е обсъждал единствено границите по чл. 10, ал. 2 ЕКЗПЧОС до които се разпострира правото на свободно мнение на народния представител и докъде следва да се приема ,че изказаното от тях не съставлява клеветнически твърдения, с оглед прилагане принципа на пропорционалност между конкуриращите се права. Петият въпрос касае задължението на съда по същество при иск за вреди от обидни квалификации и клеветнически твърдения да изследва баланса между правото на свободно мнение и конкуриращите го права на гражданите на чест, достойнство и добро име, като граница на упражняването му. Твърди се, че апелативният съд не е изследвал пропорционалността и се е произнесъл в противоречие с практиката на КСРБ и тази на ВКС по указания критерии. Цитира се решение № 14 от 04.11.2014 г. на КСРБ по к.д. №12/2014 г., в което е прието, че правата и законните интереси на другите маркират ограниченията, границите,в които могат да се упражняват основните човешки права и свободи, като водещ при нормативното им ограничаване е принципът на пропорционалността Цитира се и решение № 581 от 30.09.2010г. на ВКС, III-то г.о. по гр.д. 1019/2009 г., в което е посочено, че свободата на словото не е абсолютна а се разпростира до пределите,след които вече се засягат други конституционно защитени ценности, каквито са правата и доброто име на гражданите. Сочи се и противоречие с решение № 264 от 21.20.2013 г ма ВКС, III-то г.о. по гр.д. № 2161/2013 г. и приетото в него, че публичните фигури също могат да бъдат засегнати от обидно или клеветническо твърдение, което налага съдът да извършва преценка за наличие на баланс между свободата на словото и доброто име на гражданите. Не е налице противоречие с изтъкнатата практика на КСРБ и ВКС. Въззивният съд е изследвал пропорционалност по критериите, указани в установената съдебна практика, част от която и цитирана. Шестият въпрос е за предпоставките на отговорността по чл. 49 ЗЗД, в частност кога е налице възлагане на работата,в контекста на приетото от въззивния съд, че било необходимо писмено възлагане от страна на партията към депутата, който не е нейн законен представител. Отговорът на въпроса за предпоставките на отговорността по чл. 49 ЗЗД принципно е даден в тълкувателната практика на ВКС,съобразена от въззивния съд.Освен това, решаващите съображения на съда по този иск се възприемат неточно. Софийски апелативен съд не е изтъкнал чл. 13, ал.1, ал.2 от Устава на ПП”Атака”, уреждащи формалното представителство на политическата формация като основание да отрече предпоставките по чл. 49 ЗЗД, а е изключил гражданскоправното, или с административен акт - включвайки тук и служебно възлагане, предвид особеностите на връзката между двамата ответници,изтъквайки че по силата на Конституцията(чл.67 КРБ) депутатът представлява избирателите си и народа, с изказванията си като депутат не обвързва партията ,от която е включен в изборната листа и неговите изказвания в Народното събрание не могат да обусловят търсената с иска отговорност на политическа партия .Не е налице и противоречие с решение №754 от 27.11.2009 г, на ВКС, I-во г.о.по гр.д. № 2307/2008 г., отнасящо се до действия, извършени от директора на РДВР по огласяване чрез публична пресконференция на уволнение на служител, отменено впоследствие от съда. Следва да се отклони и въпроса, наведен във връзка с чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за това дали народен представител ,член на партия и съответна парламентарна група, със своите изказвания, след като изрично е заявил, че се изказва от името на съответната политическа партия,може да ангажира отговорността по чл. 49 ЗЗД на партията като негов възложител. Дадените в тълкувателната практика на ВКС разяснения на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД в лицето на възложител на работа изключват положителния отговор при установените по делото обстоятелства ,решаващо изтъкнати от въззивния съд. Ответникът Д. се е изказал в Народното събрание „в качеството си на народен представител от партия „ Атака”, т.е парламентарно представена партия която политическа структура не може да има качеството по чл. 49 ЗЗД по отношение на избраните народни представители от своята парламентарна група в Народното събрание, във връзка с вреди от изказванията им като депутати. Следващият въпрос е обидна ли е думата олигарх. Сочи се специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, обосновано с липсата на съдебна практика и употребяването на думата от обществеността на настоящия етап в негативен смисъл,сочещ на връзка с мафиотски и паралени структури в държавата. Не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК,тъй като Върховен касационен съд ІІІ г.о не намира убедителни съображения, относими към това специалното основание за допускане до касационно обжалване по поставения въпрос. Няма законова норма,чието тълкуване да определи отговора .Класификатор на обидните думи в съдебната практика не е съставен. Върховен касационен съд, ІІІ г.о споделя съображението на касатора,че при употребата на съществителното „олигархия” и производното му „ олигарх”е от значение в съвременната конотация на думата,но критерият за развитие на правото не обосновава необходимост думата „олигарх” да се окачестви като обида, а нейната употреба - като противоправна.Приоритет следва да има свободата на мнение,особено при защита на обществена позиция, противопоставяща се на явление,довело до влагане на отрицателно съдържание в конкретната дума, или израз.Тази защита се основава на възможността явленията в обществено-политическия и обществено-икономическия живот да се обозначават според убежденията, при участие в публичен дебат те да се назовават съответно от авторите на обществената критика, стига да не се злоупотребява с право. Последното от изтъкнатите основания за допускане до касационно обжалване е очевидна неправилност на решението, което основание, предвид вече изложеното до тук,очевидно не е налице. По частната жалба на ПП”Атака”. Иска се отмяна на определение № 1253 от 17.04.2018 г. на Софийския апелативен съд по гр.д..№ 2119/2017 г., постановено по реда на чл. 248,ал.1 ГПК, с довод ,че съдът с решението е намалил претендираното възнаграждение,без да е направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар,както и под установения по Наредба № 1/ 2004 г. минимум.Претендира се присъждане от отказаната разлика в размер на 2118 лева Ответникът по частната жалба не ангажира становище. Жалбата е допустима, по същество е основателна. Съдът е отхвърлил искането по чл. 248 ГПК с мотив за своевременно направено възражение по чл.78, ал. 5 ГПК, както и препращайки към мотивите на решението за съвместяване на адвокатска защита на двамата ответници по делото в лицето на един и същи адвокат при съобразяване на обстоятелството, че искът по чл. 49 ЗЗД е обусловен от иска по чл. 45 ЗДД. Определението е незаконосъобразно. Адв С. П. е поел защитата на всеки от двамата ответници с отделен договор за правна помощ и процесуалнио представителство, като по всеки от договорите е уговорено и възнаграждение. Видно от протокола за ОСЗ пред апелативния съд от 07.12.2017г. ,защитата на ищеца е направила възражение по чл.78, ал. 5, което е в срока по ч. 80 ГПК. Разноски обаче се дължат на всеки един от ответниците, които самостоятелно са ангажирали адвокат да ги защитава,като размерът на адвокатското възнаграждение съгл. чл.36 ЗАдв. не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредба 1/2004 г. за съответния вид дело. Основание за намаляване на адвокатското възнаграждение ,платено от ответника по иск на основание чл. 49 ЗЗД поради съвместяване и поемане на защитата и на друг ответник - по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД, от същия адвокат т.е по начина, установен по делото ,не е предвидено в закона. Като незаконосъобразно, определението следва да се отмени и да се присъди в полза на ответника ПП „ Атака“ разноски за адвокатско възнаграждение за разликата до 4236 лв., доказани като извършени, което е и минималният размер по чл. 7, ал. 2, т.5 от Наредбата с включен ДДС, като съответно се измени въззивното решение в частта за разноски. Следва да се присъдят поисканите от ответниците разноски за производството по касационно обжалване на решението .разноските са установени като платени: за ответника Д. Д. в размер на 3530 лв и за ответника ПП“ Атака“ в размер на 4236 лв ,съгласно приложен към отговорите списък. Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на III – то г.о.,