Определение № 6026 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1468/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 6333 от 08.12.2023 г. по в. гр. д. № 5/2023 г. на Софийския градски съд с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20058793 от 21.09.2022 г. по гр. д. № 20754/2019 г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по предявения от И. И., К. И. К., Д. И. К. и В. А. К. срещу К. С. Г. иск с правна квалификация чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН, че саморъчно завещание от 24.01.2012 г., с посочен негов автор С. И. К., съставено в полза на В. Г. Т., обявено с протокол от 04.10.2017 г. от нотариус И. Д., рег. № * на НК, вписано в СВ – София с вх. № 73851, акт № 223, том XII дело № 53847, е нищожно, и е отхвърлен предявеният от К. С. Г. срещу И. И., К. И. К., Д. И. К. и В. А. К. насрещен иск с правна квалификация чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 27.05.2011 г. с посочен негов автор С. И. К., съставено в полза на И. К. И., обявено с протокол от 22.03.2017 г. на нотариус А. Ч. с рег. № * на НК. Със същото решение е признато за установено по отношение на касаторката, че И. И., К. И. К., Д. И. К. и В. А. К. са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР, с адрес [населено място], [улица], с площ от 302 кв. м, заедно с построените в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 72 кв. м, и сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 34 кв. м, на основание наследяване по закон от И. К. И. и завещание от 27.05.2011 г. на С. И. К. в полза на И. К. И., и е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против И. И., К. И. К., Д. И. К. и В. А. К. насрещен иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ответницата е собственик на основание наследяване по закон от В. Г. Т. и завещание от 24.01.2012 г. на С. И. К. в полза на В. Г. Т. на 1/3 ид. част горепосочените имоти, както и за осъждане на ищците да й предадат владението върху нея. Въззивният съд е приел за установено, че ищците по първоначалните искове И. И., К. И. К., Д. И. К. и В. А. К. са наследници по закон на И. К. И., починал на 05.08.2017 г. Ответниците С. Г. Т., Г. С. Г. и К. С. Г. са наследници на починалата в хода на процеса първоначална ответница В. Г. Т.. В полза на наследодателя на ищците е съставено от С. И. К. саморъчно завещание от 27.05.2011 г., съдържащо общо завещателно разпореждане относно цялото имущество на завещателя. В полза на наследодателката на ответниците също е съставено от С. И. К. саморъчно завещание от 24.01.2012 г., съдържащо общо завещателно разпореждане относно цялото имущество на завещателя. Част от наследството, оставено от С. И. К., е процесният поземлен имот, ведно с изградените в него две сгради. И двете завещания са изписани ръкописно на карирани листа, съдържат означение на датата, когато са съставени, и са подписани от завещателя, като подписът е поставен след завещателните разпореждания. Ищците по първоначалния иск са представили пред първоинстанционния съд образци от почерка на завещателя - документи за издаване на лична карта и искане за отпускане и актуализиране на пенсия. Ответницата К. Г. е оспорила молбите за отпускане и актуализиране на пенсия като годен сравнителен материал по доводи, че нямат входящ номер и не е потвърдено авторството им, като не е възразила вещите лица по назначената съдебно-графическа експертиза да работят въз основа на сравнителен материал, съдържащ се в заявлението и останалите документи за издаване на документи за самоличност, но единствено в оригинал. При изготвяне на съдебно-графическата експертиза вещото лице е работило въз основа на целия представен от ищците материал, като според заключението му двете саморъчни завещания са изписани с различен почерк, текстът и подписът под завещание от 27.05.2011 г. са изписани от С. К., а текстът и подписът под завещание от 24.01.2012 г. са изписани от друго лице. Пред въззивната инстанция е назначена тричленна съдебно-графическа експертиза, при изготвянето на която вещите лица са работили въз основа на оригиналите на завещанията и на оригиналите на заявленията за издаване на документи за самоличност, без да отчитат документите за отпускане на пенсия на завещателя. Според заключението на тази експертиза текстът и подписът под завещание от 27.05.2011 г. са изписани от С. К., а текстът и подписът под завещание от 24.01.2012 г. са изписани от друго лице. За разлика от молбите за отпускане на пенсия от 1988 г. и от 1996 г. заявленията за документи за самоличност са подадени от завещателя в по-близък до изготвяне на завещанията период, а именно от 2002 г. до м. 07.2010 г. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че саморъчното завещание от 27.05.2011 г. в полза на И. К. И. е валидно, а саморъчното завещание от 24.01.2012 г. в полза на В. Г. Т. е нищожно като съставено от лице, различно от завещателя. С. К. е придобила процесния недвижим имот по силата на договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане (нот. акт № 144/1993 г.) и впоследствие е завещала цялото си имуществото на И. К. И. - наследодател на ищците, поради което последните са собственици на имота на основание наследствено правоприемство. Доколкото ответницата не е установила, че е собственик на 1/3 ид. част от процесния имот по силата на валидно завещание и наследствено правоприемство, предявеният насрещен ревандикационен иск е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да укаже на вещото лице въз основа на кои документи да изпълни задачата, а ако заключението се базира на документи, неприети като доказателство по делото и страна възрази срещу тяхната достоверност, длъжен ли е съдът да събере тези доказателства и да осигури възможността за оспорването им, и 2. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка, вкл. защо приема някое доказателство за недостоверно. Ответниците по жалбата И. И., К. И. К., Д. И. К. и В. А. И. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първия поставен въпрос следва да се посочи, че съгласно решение № 57 от 30.01.2024 г. по гр. д. № 1699/2023 г. на ВКС, IV г. о., при назначаване на експертиза съдът е длъжен да укаже на вещото лице въз основа на кои документи да изпълни задачата, а ако заключението се базира на документи, неприети като доказателство по делото и страна възрази срещу тяхната достоверност, съдът е длъжен да събере тези доказателства и да осигури възможността за оспорването им. В противен случай, основавайки решението си на експертното заключение, той допуска съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В случая с въззивното определение, с което е допуснато изслушването на повторна съдебно-почеркова експертиза изрично на вещите лица е указано кои документи да използват като сравнителни образци, а именно оригиналите на документите, съдържащи се в МВР, дирекция „БДС“, каквото е било и искането на жалбоподателката във въззивната жалба. Ето защо въззивното решение е постановено в съответствие със сочената от касаторката практика на ВКС по поставения въпрос. По втория въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Несъгласието на касаторката с крайния резултат от въззивната проверка и изложените в тази връзка аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не са предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторката се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация сторените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2557,76 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,