Определение № 5832 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5077/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 278794/16.06.2023 г. на А. Г., В. В. и Б. В., подадена чрез адвокат А. Д., срещу въззивно решение № 260705/09.05.2023 г. по в. гр.д. № 2597/2021 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да съобрази промяната в предмета на делото (приобщаване на насрещен иск в първа фаза по делба), когато това обстоятелство му е станало служебно известно и/или е повдигнато от страна, и е свързано с императивното определяне на предмета на делбеното производство в първата му фаза, а именно – разрешаването на всички въпроси, касаещи правото на собственост; 2. Длъжен ли е владеещият общия имот или части от общия имот съсобственик да манифестира владението си по начин, различен от ползването на вещта (части от нея) самостоятелно, чрез заграждането й, приобщаването й към свой индивидуален обект, което по естеството си и представлява ограничаване на достъп на всички останали съсобственици, включително снабдяването с констативен нотариален акт, и приложима ли е в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС; Ответниците по касация Н. Х. Т., чрез назначения му за особен представител адвокат А. Д., и Е. Д. П., чрез адвокат Р. Р. и адвокат Е. П., са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подаденaтa касационнa жалбa. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 567890/20.12.2018 г. по гр. д. № 71425/2016 г. по описа на Софийски районен съд, с което е допусната съдебна делба на недвижим имот, представляващ двуетажна жилищна сграда-работилница, цинкографско ателие, с идентификатор ****, с площ 121, 25 кв.м., брой етажи: два, който обект е построен в поземлен имот с идентификатор ***, с площ 273 кв.м., при съседи: имоти с идентификатор ***, ***, ***, ***, ***, при квоти съответно за Е. Д. П. - 385/2016 ид.ч., А. Х. Г. - 28/2016 ид. ч., Н. Х. Т. - 14/2016 ид.ч., З. К. Б. - 28/2016 ид. ч., В. И. Я. – 14/2018 ид. ч., М. Я. П. – 7/2016 ид. ч., И. Н. П. – 7/2016 ид. ч., И. Й. М.-С. – 28/2016 ид. ч., М. П. Д. – 28/2016 ид. ч., И. И. Г. – 28/2016 ид. ч., А. Д. Т. – 77/2016 ид. ч., Р. Д. Х. – 77/2016 ид. ч., А. Д. Т. – 77/2016 ид. ч., Ц. К. Б. – 154/2016 ид. ч. /конституирана по реда на чл. 227 ГПК като наследник на починалата Д. Т. Д./, В. Т. Л. – 154/2016 ид. ч., Б. И. В. – 154/2016 ид. ч., В. И. В. – 154/2016 ид. ч., Р. Т. Х. – 308/2016 ид. ч. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и е препратил по реда на чл. 272 ГПК към фактическите констатации и правните му изводи. По възражението на неправилност на постановеното решение поради неизясняване на фактическата обстановка относно статута на делбения имот, въззивният съд е приел, че в приложения по делото архитектурен проект е предвидено изграждане на жилищна сграда, като в него е отразена като съществуваща двуетажна постройка – фотоцинкография, с което в достатъчна степен е изяснен статутът на имота, предмет на делбеното производство. Посочено е, че не е налице твърдяното нарушение, изразяващо се в непълнота на доклада по делото. Той е изготвен в съответствие с разпоредбите на чл. 146 ГПК. По наведеното твърдение, че идеални части от процесния недвижим имот са придобити по давност, въззивният съд е приел, че съобразно практиката на ВКС складовите обекти, които са принадлежност към жилищните обекти, съгласно разпоредбата на чл. 98 ЗС, следват главната вещ и по изключение могат да бъдат придобивани отделно от жилищните обекти чрез правни сделки или по давност единствено от лица, които притежават жилища в сградата. Това разрешение е приложимо в хипотези, при които складовите помещения не представляват самостоятелни обекти на правото на собственост. Когато тези складови обекти са самостоятелни или са принадлежност към дворното място, те могат да бъдат придобивани от трети лица, вкл. и от съсобственици на дворното място, като преценката за това дали едно складово помещение представлява принадлежност към жилищен обект, или е самостоятелен обект на правото на собственост, следва да се извърши към момента на осъществяване на съответния придобивен способ. От приетата по делото техническа експертиза е установено, че съгласно утвърдения архитектурен проект за процесната къща е предвидено изграждането на жилищна сграда, състояща се от партерен етаж, мецанин, пет жилищни етажа и сутерен, като по отношение на съществуващата фотоцинкография е било предвидено да бъдат придадени помещения, отразени в проекта като „канцелария“ и „склад направа“, а на мецанина – две помещения, отразени в проекта като „експедиция“ и „гардероб“. С протокол за съдебна спогодба от 25.01.1941 г. са обособени четири броя магазини, докато с архитектурния проект от 1939 г. са предвидени само два магазина. Вещото лице е разяснило, че част от процесния имот е била присъединена към отделните магазини, като по делото не са представени доказателства присъединената площ да е била част от отделен обект, който да е бил обособен фактически като самостоятелен. Въззивният съд е посочил, че е налице и съдебна практика на ВКС, в която се приема за възможно придобиването на идеална част от недвижим имот в рамките на обема на владяната реална част от жилищен имот. За уважаването на възражение в този смисъл е необходимо установяването на всички елементи от фактическия състав на придобивната давност, което в настоящия правен спор не е осъществено. В. В., Б. В. и Д. Л. твърдят, че са започнали да владеят, държат и ползват част от складовото помещение на фотоцинкографията от 1992 г., като се позовават на сключен договор за наем от 1993 г., а впоследствие и от 2000 г., предмет на който са били и реални части от процесния недвижим имот. Отдаването под наем само по себе си не представлява действие, което позволява да бъде направен извод за промяна на намерението за своене, доколкото договор за наем може да бъде сключен от всеки съсобственик. Промяна в намерението за своене не е установено и въз основа на изслушаните по делото свидетелски показания на свидетелите Б. и Ц., тъй като от тях не може да бъде направен несъмнен извод относно факта, че реални части от делбения имот са били включени към притежаваните в индивидуална собственост от В., В. и Л. магазини, съответно да е осъществено владение от тях с намерение за своене. За неоснователно е прието възражението и на А. Г. за придобиване на реални части от процесния недвижим имот въз основа на изтекла давност. За ирелевантни са посочени и оплакванията на Д. и В. Л., Б. В. и В. В. по отношение на наличието на други складови помещения към процесния имот. При тези съображения съдът е приел за недоказано възражението за придобиване на правото на собственост въз основа на изтекла придобивна давност върху 10,83 кв.м. от страна на В. и Б., 6,56 кв.м. от страна на Д. Л. и 5,64 кв.м. от страна на А. Г., представляващи складови помещения към процесния делбен имот. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият въпрос, който се поставя от касаторите, не предпоставя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд е разгледал заявеното придобивно основание върху процесните идеални части от делбения имот и е приел, че не е установено наличието на елементите от фактическия състав на придобивната давност. Посочено е, че макар и касаторите да са упражнявали фактическа власт върху реални части, от събраните по делото доказателства не може да бъде направен несъмнен извод за промяна на намерението им за своене, което да е демонстрирано явно и несъмнено. Въззивният съд се е произнесъл по целия предмет на спора, с който е бил сезиран. Неясна е посочената от касаторите връзка с решение по гр.д.№3846/2019г. на СРС, като се сочи, че това решение е „служебно известно“ на въззивния съд, но той не се е произнесъл по него. Не се сочи преюдициалност на спора, повдигнат по другото дело, не се обосновава и неговата относимост към настоящото дело. Ето защо по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Вторият въпрос също не предпоставя допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с цитираната от касаторите практика. Съобразно ТР №1/2012, ОСГК, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. В цитираното от касаторите решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр. д. 325/2020 г., ВКС, I г.о. е прието, че в отношенията между съсобственици не е изключено приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС. Фактическото разделяне на наследствените /съсобствени/ имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС, са действия, които преценени комплексно, демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си. Съществено обаче е действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост, да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имотът се свои изцяло от този, който упражнява и фактическата власт върху него. В случая въззивният съд е приел, че настоящите касатори твърдят да са установили владение на част от складовото помещение на фотоцинкографията от 1992г., позовавайки се сключен договор за наем, предмет на който са били и части от процесния недвижим имот. Отдаването под наем на процесните реални части само по себе си не представлява действие, което да обоснове извод за осъществен фактически състав на придобивната давност. Отдаването под наем не представлява действие, сочещо към промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си, доколкото може да бъде извършено от всеки съсобственик. Въззивният съд е посочил, че от събраните по делото доказателства, в т.ч. свидетелски показания, не е установено демонстрирано пред съсобствениците намерение за своене на процесните складови помещения, както и че идеални части от имота, предмет на делбата, са били включени към притежаваните от касаторите в индивидуална собственост магазини, респ. същите да са осъществявали владение по отношение на тях. Преценката дали са налице действия на своене, изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че складовите помещения се своят изцяло от касаторите, упражняващи и фактическата власт върху тях, изисква обсъждане и анализ на доказателствата и фактите по настоящия правен спор, което не може да е предмет на производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационната жалба. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.