Определение № 2963 от 22.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 583/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. А. Н. срещу решение №346/19.12.2024г. по т.д.№480/24г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение №21/21.06.2024г. по т.д.№119/23г. на Окръжен съд Варна, с което е отхвърлен предявеният от него срещу „ДЗИ –Общо застраховане“ЕАД иск по чл.432 ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение в размер на 150 000 лв. за претърпени от него неимуществени вреди от смъртта на Й. Й. А. – негов син, настъпила при ПТП на 19.10.2018г. Искането за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и уважаване на предявения иск от касационната инстанция е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неговата неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради постановяването му при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа доводи в оспорване извода на въззивната инстанция,че липсва основание за ангажиране на отговорността на застрахователя, поради наличие на предпоставките на чл.493 ал.3 КЗ. Твърди,че същият е направен при неправилна интерпретация на събраните по делото доказателства и в частност на обясненията на деликвента и показанията на разпитания по делото свидетел, с които касаторът счита,че ответникът не е установил при условията на пълно и главно доказване възраженията си срещу наличието на покритие на застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите за процесния автомобил. Ответникът по касационната жалба „ДЗИ –Общо застраховане“ЕАД в представен от него писмен отговор оспорва наличието на предпоставки за допускане на обжалваното решение до касация, а по същество излага съображения за неоснователност на наведените от касатора оплаквания и искане за отмяна с пререшаване на спора и уважаване на иска. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: При постановяването на обжалвания съдебен акт въззивният съд е отделил като безспорно обстоятелството, че при настъпило на 19.10.2018г. произшествие синът на ищеца, който е бил на 15 години към този момент, возейки се в автомобила, управляван от деликвента, е починал на място; че към датата на ПТП е била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с ответното дружество; че ищецът е предявил застрахователна претенция за изплащане на застрахователно обезщетение, но застрахователят е отказал плащане; че ищецът е баща на починалия, т.е. лице от кръга на правоимащите,съгласно ППВС №4/1961г. Доколкото деликвентът не е бил собственик на застрахованото МПС, решаващият състав е посочил, че, съгласно нормата на чл.477 ал.2 от КЗ, застраховането на гражданската отговорност на водача на автомобил, причинил ПТП, има покритие и спрямо вредите, причинени на трети лица при управление на автомобила от всяко трето лице, включително и от несобственика на МПС. Като основен спорен между страните въпрос съдът е определил този за наличието на основание за изключване отговорността на застрахователя при предпоставките на чл.493 ал.2 т.1 б.“а“ и ал.3 КЗ, съответно представлява ли настъпилото събитие покрит застрахователен риск. Като е съобразил, при прилагане разпоредбата на чл.300 ГПК, че с влязлата в сила присъда срещу деликвента-водач и сключено от него с прокурора споразумение е установено, че същият е признат за виновен в извършването на транспортно престъпление по чл.343 ал.4 вр. с ал.3 б.“б“ вр. ал.1 от НК и че, бидейки несобственик на автомобила или упълномощен да го управлява, а лице, което е придобило владението на вещта чрез престъпление по чл.346 ал.2 т.1 вр.чл.195 ал.1 т.4 пр.2 НК, т.е. при липса на законно основание, съдът е приел,че са налице предпоставките на чл.493 ал.2 т.1 б.“а“ и ал.3 от КЗ за изключване от покритие, поради което е намерил за основателен отказа на застрахователя да покрие отговорността на този водач за причинените на бащата на загиналия вследствие на деликта неимуществени вреди. Позовал се е на мотивите на присъдата и на събраните в хода на делото гласни доказателства – обясненията на самия деликвент и показанията на третия участник в ПТП- свидетеля М. Х., въз основа на които е приел за установено, че деликвентът С. е бил заедно с пострадалия А. при противозаконното отнемане на лекия автомобил от двора на чужда къща /докато Х. ги е чакал/, от което е заключил,че е доказано пълно и главно от страна на застрахователя,че пострадалият е знаел за противозаконното отнемане на автомобила от С., като сам е участвал в това деяние и доброволно се е качил в автомобила непосредствено преди самокатастрофирането му, т.е. налице са предпоставките на чл.493 ал.3 КЗ. За да формира този си извод въззивният състав е отбелязал,че съобразява както задължителните релевантни факти, обхванати от обективните предели на споразумението, постигнато в наказателното производство относно престъпление срещу собствеността по чл.346 НК, така и свидетелските показания на св.Х. и обясненията на деликвента, конституиран като трето лице помагач на застрахователя,като се е обосновал с това,че свидетелските показания са непосредствени и преки, а отговорите на деликвента кореспондират с останалите доказателства по делото. Допълнително е посочил,че при формирането на вътрешното си убеждение съобразява и правилата на формалната логика, които също сочат на установяване предпоставките по чл.493 ал.3 КЗ – знанието на пострадалия за обстоятелствата, при които е отнет автомобила и доброволното му качване в същия, като не са събрани доказателства, които да разколебават установеното посредством споразумението и свидетелските показания. На базата на това съдът е достигнал до правния извод за неоснователност на иска по чл.432 КЗ и,поради съвпадането му с правните изводи на първата инстанция, е потвърдил нейното решение. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа вече изложените в касационната жалба оплаквания,че при формирането на крайните си изводи въззивният съд неправилно е кредитирал, без да обсъди и анализира дадените пред съда обяснения на деликвента – трето лице в производството, като неизчерпателни и некореспондиращи с останалите доказателства и при условието на чл.172 ГПК,предвид интереса му да осуети евентуално право на застрахователя на регрес срещу него,а от друга страна се е позовал само на част от показанията на разпитания свидетел и то извън техния контекст, игнорирайки заявеното от Х.,че не знае дали пострадалият е знаел,че ще се краде автомобила. В тази връзка,счита,че съдът се е отклонил от практиката на касационната инстанция, обективирана в ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения по т.д. №3638/14г. на І т.о. на ВКС, гр.д. №59/11г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№1084/11г. на ІІІ г.о. на ВКС,т.д.№1608/15г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№4190/14г. на ІV г.о. на ВКС и т.д.№2624/16г. на ІІ т.о. на ВКС по въпросите: 1.Следва ли въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, последователност и цялост?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните?; 3. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при проверката по чл.269 ГПК в рамките на оплакванията, наведени от страната, да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички допустими и относими доказателства и отговори на всички доводи и възражения на страните? Настоящият състав на ВКС Второ търговско отделение намира за необосновани от касатора Й. Н. установените от законодателя предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Поставените в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправни въпроси са само принципно годни да осъществят общото изискване за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК, но в случая същите са поставени общо, без връзка с конкретните оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при мотивиране на постановения от него съдебен акт. В касационната жалба няма наведени доводи за останали необсъдени от въззивната инстанция възражения на страните във връзка със спорния предмет, поради което в тази им част въпросите не могат да се приемат за обуславящи. По начина, по който са формулирани, не разкриват противоречие в действията на въззивната инстанция и цитираната от касатора практика на ВКС, тъй като съставът на апелативния съд, при мотивиране на решението си, е обсъдил в тяхната съвкупност, последователност и цялост, като кореспондиращи си, всички относими към изясняването на спорния въпрос за наличието на предпоставките на чл.493 ал.3 КЗ и допустимо събрани по делото доказателства /присъда, споразумение, обяснения на страната по делото и свидетелски показания/, на базата на които и, като е приложил и правилата на формалната логика при формирането на вътрешното си убеждение, е приел за установени правнорелевантните за решаването на спора факти, изключващи отговорността на застрахователя. По отношение на оплакването за несъобразяване на разпоредбата на чл.172 ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, който и би бил неотносим, с оглед факта,че същата не е приложима към обясненията на страна по делото, какъвто е третото лице помагач – деликвентът С..Последните решаващият състав е длъжен да прецени с оглед всички обстоятелства по делото, а въззивният съд е направил точно това, приемайки,че те кореспондират със събраните доказателства. Обстоятелството,че обясненията са лаконични, само по себе си не ги дискредитира, а сочи на категоричност в установяване на факта,че А. е бил наясно с намерението на С. да отнеме МПС и,че доброволно се е качил в него, което съдът е кретидирал, логически свързвайки обясненията с установеното от свидетеля Х., че С. и А. са се движили заедно от момента,в който са излезли от дома на С. до момента,в който са се появили с „открадната кола“ /използвано именно от св.Х. определение/ при свидетеля и са го качили в нея, за да се возят. Фактът,че съдът е кредитирал именно тази част от показанията на свидетеля, но не и заявената от него липса на знание дали пострадалият е знаел,че ще се краде автомобилът, сочи,че съставът е подложил на преценка само относимата към изясняване на релевантното за спора обективно обстоятелство част от тях,а именно - че пострадалият е участвал в кражбата, но не и субективното отношение на свидетеля към този факт. Доколкото настоящият състав констатира липса на обосновани с изложението както обща,така и сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, достъпът до касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд следва да бъде отказан. С оглед изхода на делото, приключено с настоящата фаза на производството, в полза на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение