Определение № 60 от 23.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4017/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. З. Ц. и касационна жалба на П. Б. Г. и З. А. Г. против решение №3026/21.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 411/2018 г. от състав на Окръжен съд – Благоевград. П. Б. Г. и З. А. Г. оспорват касационната жалба на С. З. Ц. с писмен отговор. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.второ ЗЗД е неоснователен, а този с правно основание чл.61 ЗЗД – частично основателен. Съдът е приел, че само в изрично предвидените два случая в чл. 298, ал. 4 ГПК за възражение за прихващане и по искане за признаване право на задържане се формира сила на пресъдено нещо, но в тези случаи съдът се произнася с диспозитива на решението. В този смисъл, при уважено възражение за прихващане, изразено в мотивите и диспозитива на решението, като основание за отхвърляне на главния иск, то ще се ползва със сила на пресъдено нещо. При отхвърляне на възражението за прихващане, следователно, не се произнася съда в диспозитива на решението, а само в мотивите, тъй като съдът не установява насрещното вземане, не извършва компенсируемостта главното и насрещното вземане и не извършва прихващане, като възражението като защитно действие само срещу висящия иск, няма да прояви ефект. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че първостепенния съд, произнасяйки се в диспозитива на решението по възражение за прихващане, като отхвърля същото, е нарушил процесуалния закон, което обуславя недопустимост на решението в тази част и в тази част решението е обезсилено. Прието е, че не е установен основния факт от фактическия състав на кондикцията по втората й хипотеза на чл.55, ал.1 от ГПК, а именно - настъпило имуществено разместване, изразяващо се в предаване на ответниците на парична сума от 10 000 лв.. Съдът е посочил, че не е установен и факта, че това имуществено разместване е по повод на водени и постигнати преддоговорни отношения /уговорки/ между страните и дадено обещание на ответниците да прехвърлят собствеността на имота чрез продажба след предварително получаване на парична сума. По изложеното, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД - е неоснователен. Съдът е приел действително направените подобрения - по вид и естество възлизат на стойност от 6340 лв. и е направил извода, че не е установен от ищеца факта на вложени изцяло лични средства въз основа на което е направил извода, че размера на направените от ищеца подобрения в чуждия имот следва да се определи в половината размер на горната сума или сумата от 3170 лв., до който размер вторият осъдителен иск следва да се признае за основателен. Съдът е изложил мотиви защо приема, че направените възражения за прихващане са неоснователни. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване по касационната жалба на С. З. Ц. се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. В изложението обаче, касаторът не е посочва правен въпрос, а излага изцяло доводи за необоснованост на решението, като интерпретира събраните по делото доказателства и изразява несъгласие с фактическите изводи на съда относно недоказаността и неоснователността на претенциите си. Проверката на фактическите отношения между страните, както и на възприетата от съда фактическа обстановка е недопустимо да се прави в производството по чл.288 ГПК, доколкото касаят обосноваността на решението, като необосноваността не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, а евентуалното наличие на необоснованост следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, но едва след като са налице предпоставките за допустимост на обжалването, по кой да е от критериите на чл.280 ГПК. Правен въпрос, относим към производството по чл.288 ГПК не се сочи в изложението, извън фактическите твърдения и обсъждането на доказателствата, поради което касационното обжалване не следва да се допуска по тази касационна жалба. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване към касационната жалба на П. Б. Г. и З. А. Г. се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, касаещ задължението на съда да се произнесе по всички направени от страните доводи и възражения в противоречие с практиката на ВКС – решение по гр.д.№ 1338/2009 г. на ІV гр.отд на ВКС и решение по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.отд. на ВКС. С цитираните решения, както и с трайната практика на ВКС е прието, че съдът следва да се произнесе по всички възражения на страните. Видно от данните по делото, още с отговора на исковата молба, ответниците са направили възражение за погасяване на вземанията на ищцата по давност, като липсата на произнасяне от страна на въззиивния съд, след направения извод за основателност /частична/ на претенциите на ищцата, не се е произнесъл по така направеното възражение. Това процедиране на съда налага и допускането на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от горното, съставът на ВКС