Определение № 323 от 20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 542/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Стомана индъстри“ АД гр. Пеник, представлявано от изпълнителните директори, чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 260081 от 18.09.2020г. по в.гр.д. № 70 по описа за 2020г. на Окръжен съд Перник, с което е потвърдено решение № 1661 от 18.11.2019г. по гр.д.№ 2896/2019г. на РС Перник като е осъдено да заплати на Л. Ж. Д. сумата от 13 660.76лв., обезщетение за имуществени вреди в резултат на професионално заболяване, изразяващо се в „глухота, свързана с нарушение в провеждане на звука /кондуктивна/ и неврит на слуховите нерви, степен средна на тежко чуване“, констатирано с ЕР № 0298/23.02.2017г.на УМБАЛ „Св.Иван Рилски“ ЕАД гр. София, която сума представлява разлика между брутното трудово възнаграждение /БТВ/ за заеманата длъжност преди трудоустрояването „машинист на кран“ и заеманата след това, считано от 1.05.2017г. „обслужващ работник промишлено строителство в поделение спомагателни дейности“, ведно със законната лихва, считано от 2.05.2019г. и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел предявения иск за основателен като е съобразил представените доказателства, установяващи наличие на установено по надлежния ред/с влязло в сила ЕР/ професионално заболяване, заключението на приетата по делото експертиза, съгласно която общият размер на БТР за длъжността „машинист на кран“за процесния период възлиза на 30 131.35лв., а за длъжността на която е трудоустроена е получила – 17 868.59лв., т.е. разликата е 12 262.76лв. Вещото лице е посочило и че ищцата е получила за ваучери за храна с 1 398лв. по-малко от тези, които би получила, ако не беше трудоустроена./ Съдът е възприел заключението, съгласно което стойността на ваучерите е с постоянен характер, получаването им е сигурно, предвидимо, тъй като следва от договореното в КТД, ВПРЗ и индивидуалния договор./ Разликата в заплащането е следствие от последвалата трайно намалена работоспособност в резултат на професионалното заболяване, довело до трудоустрояването на ищцата, поради което по-малкото заплащане е пряка вреда, която е в причинна връзка с него и следва да бъде обезщетена на основание чл.200 КТ. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпрос, касаещ базата, въз основа на която се формира обезщетението за имуществени вреди при професионално заболяване. Позовава се на ППВС № 4/68г. и на изброяването, съдържащо се в чл.15 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата.Твърди очевидна неправилност на постановения въззивен акт поради противоречието му с приетото в решения по гр.д.№ 612/2018г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 1814/2009г.на ІV г.о., гр.д.№ 4256/2013г.на ІV г.о. и гр.д.№ 6546/2014г.на ІV г.о. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Л. Ж. Д., чрез процесуалния представител адвокат Б., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че не са налице посочените специални основания за допустимост, а разгледан по същество - постановеният акт е правилен. Твърди, че цитираните решения са постановени при различна фактическа обстановка и от своя страна се позовава на съдебна практика, която прилага. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 100лв., съобразно представен списък, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 13.01.2021г., в т.ІІІ от който е посочено, че сумата е заплатена в брой. Настоящият съдебен състав намира, че по поставеният от касатора въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на нито едно от посочените специални основания за допустимост. Цитираните от касатора решения са ирелевантни и не могат да обосноват основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото „противоречие с практиката на ВКС“ е налице когато поставеният от касатора въпрос е разрешен в противоречие с посочените в т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС съдебни актове, а в случая – същите са постановени по различни въпроси /Гр.д.№ 1814/2009г.на ІV г.о. и гр.д.№ 612/2018г.на ІІІ г.о., са по въпроси, свързани с предпоставките за изслушване на експертиза и възприемане на даденото заключение, гр.д.№ 6546/2014г.на ІV г.о. касае командировъчните пари по Наредбата за служебните командировки, а гр.д.№ 4256/2013г.на ІV г.о. е относно допълнителното възнаграждение, което се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд/. В случая, постановеният от въззивният съд акт не е в противоречие с установената практика, защото обезщетението е определено съобразно изискването на ППВС №4/68г. - в размера на действително получаваното трудово възнаграждение, което се взема за база при определянето на обезщетението за имуществените вреди да се включат само тези добавки, които имат постоянен характер. Възраженията на касатора касаят включването на стойността на ваучерите и нощния труд. Видно от гореизложените мотиви, съдът е извел изводите си на база на приетото по делото заключение /което не е било оспорено от ответника и настоящ касатор/, потвърдено от вещото лице, при изслушването му в съдебно заседание /вж.стр.75/, съгласно което „формираната разлика за ваучерите за храна е включена като постоянна част в месечното брутно трудово възнаграждение, съгласно сключения колективен трудов договор“. Съгласно чл.3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и установената практика /вж.решения по гр.д.№ 1230/2010г. и гр.д.№ 895/09г. на ІV г.о./, брутната трудова заплата се състои от основната работна заплата, допълнителните трудови възнаграждения, определени в КТ, в Наредбата, в друг нормативен акт или в Колективния трудов договор. Определението на допълнителни трудови възнаграждения е дадено в чл.6, ал.1 от Наредбата и това са: „определените с наредбата или с друг нормативен акт възнаграждения, които се изплащат задължително, договорените с индивидуален/колективен трудов договор възнаграждения, които се изплащат според договорените условия“. Съгласно ал.2 –„ допълнителни трудови възнаграждения могат да се предоставят в пари или в натура“. Допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд е определено в чл.8 и чл.9 от наредбата, а това за стойността на ваучерите, съгласно приетото заключение е договорено с колективният трудов договор, съгласно изискванията на чл.13 от наредбата. Доколкото, съгласно приетото по делото заключение, на което въззивния съд се е позовал, се касае за допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост от отработеното време, то същите съгласно чл.15 от наредбата са с постоянен характер. В този смисъл не може да се приеме и довода на касатора за това, че въззивният акт е постановен в разрез с трайната практика, изведен като основание за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. С оглед изхода от спора, направеното искане на ответната страна за присъждане на разноски е основателно и на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да се осъди касатора да заплати сумата от 1 100лв., установени като реално заплатени, съобразно изискванията, посочени в т.1 от ТР № 6 от 6.11.2013г. по т.д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд