Определение № 4667 от 20.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3995/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Мюсюлманско изповедание, гр. София против Решение № 124 от 02.07.2024 г. по гр.д.№ 203/2024г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 260000/ 18.01.2024 г. по гр. д. № 18/2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик. С последното е отхвърлен предявения от касатора против община Велинград иск по чл. 108 ЗС по отношение на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ***съгласно Заповед за одобряване на КККР № РД-18-1214/ 06.06.2018 г. на ИД на АГКК, съставляващ публична общинска собственост: Урбанизирана територия, НТП Обществен селищен парк, градина, с площ 5942 кв. м., представляващ УПИ *** с площ от 6036 кв. м. в кв.***по плана на [населено място] от 2004 г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и необоснованост на извода, че имота е публична общинска собственост. Излага тези, че не е доказано имота да се придобит от държавата, респективно от общината, че общинският съвет не е вземал решение за обявяването му за публична общинска собственост, че е бил реституиран на основание ЗВСОНИ към 1996 г., защото Мюсюлманското вероизповедание е било винаги юридическо лице, т.е. не е нито държавен, нито общински. Счита, че актовете за държавна и общинска собственост са индивидуални административни актове, на които съдът е следвало да извърши косвен съдебен контрол, поради което твърди допуснато от съда нарушение на чл. 17, ал.2 ГПК. Твърди се нарушение и на чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1.Каква дейност следва да извършва/осъществява въззивната инстанция – проверяваща или решаваща? 2. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на страната в процеса и свързаните с тях доказателства, като изложи и съответните мотиви за това, включително и когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд? 3.Чия е доказателствената тежест да установи положително правото си на собственост, ако едната страна се позовава на нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка, а другата – на акт за държавна и/или общинска собственост? 4.Следва ли гражданския съд да се произнесе в мотивите си по валидността на административните актове от значение за гражданскоправния спор дори тези актове да не подлежат на съдебен контрол? 5.Имат ли актовете за държавна и общинска собственост правопораждащо действие или само констатират правото на собственост, придобито по реда на някои от способите, уредени в нормата на чл. 77 ЗС? 6. Следва ли в акта за държавна и общинска собственост да са посочени фактите, на които почива възникването на правото на собственост, за да е налице материалната доказателствена сила, присъща на официалните доказателствени документи? 7. Достатъчно ли е за придобиване от държавата или общината на правото на собственост върху частен недвижим имот единстевно реализирането от държавата или общината на мероприятието, за което този имот е отреден, ако преди това имота не е бил отчужден или ако е придобит от публично правният субект по някой от способите, уредени в нормата на чл. 77 ЗС. Ответникът по касация Община Велинград оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като не е посочена връзката между обжалваното решение и въпроси от №1 до № 4 и те не са определящи за изхода от спора, а и възивното решение не противоречи на практиката на ВКС по тях. Не е имало оплаквания за неправилно разпределение на доказателствената тежест, а иска е отхвърлен поради липса на идентичност между имота, описан в нот. акт от 1932г. и този, за който е предявен иска. Относно въпросите за актовете за държавна и за общинска собственост се оспорва допускането до касация, тъй като съдът не се е произнасял по тези въпроси изрично, а приетото от него като резултат не противоречи на установената съдебна практика по тези въпроси. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. Данните по делото са следните: Мюсюлманско изповедание е предявило иск по чл. 108 ЗС против Община Велинград за поземлен имот с идентификатор ***с площ от 5942 кв. м. по действащата КК на [населено място], съставляващ УПИ *** с площ от 6036 кв. м. в кв.***по ПУП на [населено място] от 2004 г. Твърди правоприемство на съществувалата до 1949 г. като юридическо лица мюсюлманска вероизповедна община - с. Лъджене (понастоящем в чертите на гр. Велинград). Позовава се на реституция по пар.5, ал.1 и ал.2 от Закона за вероизповеданията, който препраща към ЗВСОНИ. Ищецът твърди, че имота е бил фактически отнет без законово основание - без отчуждаване през 1950 г., т.е. позовава се на основанието по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, в сила от 23.11.1997 г. Въззивният съд е приел, че за уважаване на иска следва да се докаже наличието на правоприемство между Мюсюлманско изповедание и съществувалата до 1949 г. Лъдженска мюсюлманска вероизповедна община; притежанието от последната на процесния недвижим имот; отнемането му без законово основание от държавата, както и наличието на предпоставките по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ за настъпване на реституция – притежанието му от общината и съществуването му до размерите, в които е отчужден. Въззивният съд не е възприел изводите на първата инстанция, че Мюсюлманско изповедание не е правоприемник на съществувалата до 1949 г. Лъдженска мюсюлманска вероизповедна община и че последната не е могла да придобие по давност имота, описан в нот. акт № 86, т.1, д. № 178/ 1932 г. от 19.06.1933 г., тъй като тя е възникнала като ЮЛ през 1919 г. и до издаване на акта не е изтекъл 20 – годишния давностен срок по чл. 34 от отменения Закон за давността. Вместо тези изводи, въззивният съд е приел, че още при действието на Временните правила за духовно управление на мюслюманите, утвърден с Указ под № 63 от 15.09.1895 г., е било възможно местните религиозни общности да придобиват движими и недвижими имоти, което следва от чл. 14, чл. 21 и чл. 22, ал.3 от същия, според които за управлението на джамиите, медресетата и други мюслюмански богоугодни и благотворителни заведения, както и техните имоти във всяка община се учредява по едно настоятелство, след избора на което трябва да приеме всички принадлежности и имоти на джамиите и другите богоугодни заведения, като за закупуването, продажбата и замяната на джамийски имоти, настоятелствата са длъжни да изискат чрез мюфтията предварително разрешение от Министерство на външните работи и Исповеданията. От това е заключено, че още преди приемането на Временните правила е било възможно притежанието на недвижимо и движимо имущество от местните религиозни общности отделно от Мюсюлманското изповедание като религиозна институция. Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България (утвърден с Указ № 12 от 23.05.1919 г., обн. в „Държавен вестник“, бр. 65 от 26.06.1919 г.) в пар. 8 изрично признава качеството на вероизповедната община на юридическа личност и правото й да притежава джамии, училища и движимо и недвижим имущество. Затова е прието, че към 1933г. Лъдженска мюсюлманска вероизповедна община е могла да придобива недвижим имот по давност. Прието е и, че ищеца Мюсюлманско изповедание е правоприемник на Лъдженска мюсюлманска вероизповедна община, като съдът се е позовал на това, че по отношение на Мюсюлманското изповедание не е необходимо да се провежда процедурата по пар.4, ал.1 и ал.2 от Закона за вероизповеданията, тъй като то е признато и със статут на ЮЛ на основание чл.6, ал.1 от Закона за изповеданията от 1949 г., /отменен, считано от 02.01.2003 г./ от момента на утвърждението устава на изповеданието от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет. На основание същите разпоредби качество на юридическа личност добиват и местните поделения на изповеданието. При регистрация на местното поделение по реда на чл. 16, то запазва имуществото, което е притежавало до приемането на Закон за вероизповеданията, а при липса на такава – имуществото му преминава в полза на религиозната институция. По отношение на Мюсюлманското изповедание преминаването на имуществото на закритото местно поделение в полза на религиозната институция е предвидено изрично в § 9 от одобрения на 23.11.1945 г. от министъра на външните работи и на изповеданията Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, че имотите на престаналата да съществува мюсюлманска вероизповедна община преминават за ликвидация върху Главното мюфтийство. Наличието на правоприемственост между Мюсюлманското изповедание и съществувалата до 1949 г. мюсюлманска вероизповедна община – с. Лъджене се установява от издаденото от директора на дирекция „Изповедание“ Удостоверение № 02 – 18 – 382/ 07.08.2003 г., според което вероизповеданието е правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно – просветни и социално – благотворителни юридически лица, съществували до 1949 г., действали при режима на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърден с Указ под № 63 от 15.09.1895 г., Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, обн. ДВ бр. 65/ 26.06.1919 г. и Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен на 23.11.1945 г. от министъра на външните работи и на изповеданията съгласно изготвен от Главното мюфтийство списък. Видно от представените по делото списъци на Главното мюфтийство за съществуващите към 1927 г., 1936 г. и 1948 г. мюсюлмански вероизповедни общини, съхранявани в „Централен държавен архив“, в околия Пещера е съществувала мюсюлманска вероизповедна община – с. Лъжене, което установява наличието на правоприемственост между вероизповеданието и посоченото местно поделение. Въззивният съд е формирал идентичен извод с този на първата инстанция относно това, че имота, описан в нот. акт от 1933г. е различен от процесния УПИ *** в кв. ***по плана от 2004 г. Съдът се е позовал на показанията на св.М. К., св. М. П. и заключението на СТЕ, които е анализирал във взаимната им връзка. Според показанията на св. М. К., описаният в нот. акт от 1933г. имот в м. „К.“ е бил ливада от 6 дка, който мусюлманското настоятелство на Лъдженската вероизповедна община отдавала на търг за косене до 1949 г. Ставало добро сено там. Когато се върнал от казармата 1952 г. имота вече бил одържавен. Не знае кога е построен ресторанта, който сега е там. Според св.П. в границите на УПИ *** в кв. ***по плана от 2004 г., се е намирало старото общинско футболно игрище, до него плажа, построен през 1937 г., и женската баня, построена през втората половина на ХVІІІ в., както и градската пералня, построена през 1930 г., която сега е ресторант. Парка бил направен 1955-1956 г. След 1935 г. пред пералнята било направено волейболно игрище след като била издигната дига, а преди 1935 г. се водело за ливада, но не било ливада заради наводненията, при всяко от които се отнасял горния слой и оставали пясък и камъни. Придобитият с НА т. I, № 86, д. № 178/ 1932 г. от 19.06.1933 г. имот е описан като ливада от 6 дка в м.“К.“. В нотариалният акт няма номер на квартала и номер на имота по действащия тогава регулационен план от 1929 г., а в разписната книга към плана от 1929 г. няма записан имот на името на Мюсюлманска вероизповедна община. Според заключението на СТЕ, изготвено от в.л. О. М., посоченият в нотариалния акт като съсед И. П. е записан в разписния лист като собственик на имот пл. ***по кадастралния план към 1929 г., който обаче не граничи с имота, предмет на иска. В разписната книга към плана от 1929 г. имот пл. № ***в кв. ***в парцел за отчуждаване за обществено мероприятие, ползващ се за ливада, е записан на името на Вакъфско. който имот граничи на югоизток с част от имот пл. № 8, записан на И. П. /съседа, посочен в нотариалния акт/ и от северозапад – с р. Луковица, /което съответства на показанията на св. К./ и с имоти пл. № ***, имот пл. № *** – наследници на А. У., имот пл. № *** на И. А. К. и имот пл. № *** на Д. В.. Върху този имот пл.№***обаче е реализиран плувен басейн. /виж л. 1000 от делото на ОС/. По първия план на [населено място] от 1929 г. процесния имот попада върху имоти ***, ***, ***и ***от кв. ***. В имот ***е изградена старата баня, имот ***е записан на И. Б., имот ***е записан на Г. Р. и имот ***– на К. А., които не фигурират като съседи по нот. акт от 1933г.. Втория план на [населено място] е от 1955г., одобрен на 19.07.1957 г. Процесният имот е в очертанията на имот ***в кв. ***, отреден за „Залесяване“. В него попада банята, със застроена площ 260 кв.м. актувана за държавна собственост с АДС № 266/20.05.1949 г., ведно със застроено и незастроено място от 6000 кв.м. Този имот от северозапад граничи с пералнята със застроена площ 160 кв.м., актувана с АДС № 264/20.05.1949 г. ведно с дворно място от 1400 кв.м. По плана от 1978 г. имота, който съвпада с процесния имот, е записан в разписния лист като „баня“ попада в парцел, отреден за обществено мероприятие „*** минерален плаж, лятна сграда, заведение за обществено хранене и лунапарк“, заснет в кадастъра с пл. № ***в кв. ***, целия с площ 7000 кв.м. С решение № 161 от 07.07.1996 г. на Общински съвет-Велинград парцел *** от кв. ***е обявен за публична общинска собственост. Имота се намира в парка при женската баня. За този парцел е съставен Акт за публична общинска собственост №9 от 25.09.1997 г. По действащия план на Велинград, одобрен 2004 г. имота е УПИ „***“ в кв. ***и е заснет в КК с идентификатор ***. Въззивният съд е посочил предпоставките, които следва да са налице за уважаване на иска, основан на реституция по пар.5 ЗВ, който препраща към ЗВСОНИ, а ищеца се позовава на фактическо отнемане от държавата, т.е. на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, поради което следва да са налице и предпоставките за възстановяване на собствеността и по този закон. Въззивният съд е приел, че ищецът не доказва да е бил собственик на имота, предмет на иска към момента на отнемането, като допълнително е изложил и това, че тъй като процесният имот е публична общинска собственост, съгласно чл.7, ал.4 ЗОС не подлежи на реституция. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил решението на окръжният съд, с което искът е отхвърлен. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. По действащият ГПК втората инстанция действа като ограничен въззив, като съгласно чл. 269 ГПК е длъжна на разгледа заявените във възивната жалба оплаквания по същество, като изгради самостоятелни изводи по тях след анализ на всички доказателства. Видно от изложеното съдържание на мотивите, въззивният съд е изпълнил това си задължение, две от оплакванията на ищеца-въззивник са приети за основателни. Искът обаче е приет за неоснователен поради това, че въззивния съд е стигнал до същия извод за липса на идентичност между имота, предмет на спора и описания в нот. акт от 1933г. на който се позовава ищеца. Мотивите не са като на контролно-отменителна инстанция. Действително не са обсъдени част от доводите относно това, че държавата, респективно общината не може да се легитимира като собственик, защото не е доказала придобивно основание и относно обявяване на имота за публична общинска собственост, но при недоказана идентичност този пропуск не се отразява на крайния резултат и поради това не съставлява съществено процесуално нарушение, обосноваващо отмяна на решението и постановяване на различен резултат. Така поради това, че първия въпрос не кореспондира на мотивите на обжалваният акт и с оглед това, че отговора на втория въпрос не влияе на изхода от спора, по тях не се допуска касационно обжалване. Тъй като ищецът се позовава на фактическо отнемане на имота през 1949 г. от държавата, релевантно на тези твърдения е основанието за реституция по пар.5 ЗВ във вр. с чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. В тази хипотеза е съществено дали с имота държавата, респективно общината не се е разпоредила в полза на трето лице. Ясно е, че в резултат на фактическото отнемане държавата не е станала собственик, но и в тази хипотеза закона изисква проверка на останалите предпоставки за реституция. Основание за придобиване право на собственост по чл. 77 ЗС е и предвиден в закона способ. Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 2 от Закона за общинската собственост имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение са обявени за публична общинска собственост. Основанието по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ за реституция е прието допълнително със ЗИДЗВСОНШ в сила от 23.11.1997 г. и към този момент се преценяват предпоставките за реституция. Към този момент имота вече е бил обявен от Общинския съвет за публична общинска собственост. Със същото изменение, с обратна сила се заличава изтеклата придобивна давност до 23.11.1997 г. Затова въпросите, свързани с това дали държавата може да придобива по давност са ирелевантни и необсъждането им е без значение за изхода от спора. Не съставлява и съществено процесуално нарушение.. Тъй като ищецът е предявил иск по чл. 108 ЗС, негова е доказателствената тежест да докаже правото си на собственост върху претендирания имот, което не е сторил. В случая Мюсюлманското изповедание са позовава на реституция по пар.5 ЗВ, който препраща към ЗВСОНИ и на фактическо отнемане от държавата, т.е. на основанието по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. За да се реализира реституцията по този закон, една от предпоставките е имота да е в държавата, общината или техни дружества по чл. 61 ТЗ, а основанието по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ изисква именно отнемане от държавата на името без отчуждаване. /Ако имота е отчужден, реституцията се извършва по предвидения в ЗВСНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ.. административен ред. Доколкото ищецът черпи права от това, че имота към момента на влизане в сила на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ е бил държавна, респективно общинска собственост, не може да оспорва това свое твърдение. /В този смисъл виж Решение № 50006 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 788/2022 г., II г. о., Решение № 422 от 9.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3712/2024 г., I г. о. Решение № 60101 от 25.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 484/2021 г., II г. о., които определят подобни доводи и възражения като злоупотреба с право/ Същевременно по иска по чл. 108 ЗС обстоятелството дали ответника владее или държи имота на правно основание е от значение само ако ищецът е доказал правото си на собственост, какъвто не е настоящия случай. Така поради това, че реституцията на недвижим имот на осн. чл.5 ЗВ, във вр. с чл.2, ал.2 ЗВСОНИ е обусловена от това имота да е в собственост на държавата или общината и защото при не доказана активна материално правна легитимация на ищеца, е без значение дали ответника е собственик, по трети въпрос не се допуска касационно обжалване. Актовете за държавна и общинска собственост не са индивидуални административни актове и по отношение на тях не се извършва косвен съдебен контрол. /Решение № 13666 от 11.12.2008 г. на ВАС по адм. д. № 9147/2008 г./ Съгласно разпоредбите на чл.5, ал.3 ЗДС, респективно чл. 5, ал. 3 във вр. с ал. 1 от ЗОбС, актът за държавна и акта за общинска собственост няма конститутивно действие, т.е. не представляват правопораждащ юридически факт по отношение правото на собственост на държавата, респективно общината, а единствено удостоверяват обстоятелства във връзка с възникването, изменението и погасяването на това право. Тези актове са официални удостоверителни документ, чиято истинност ако не е оспорена в производство по реда на чл. 193 и сл. от ГПК и констатациите в акта не са опровергани, имат обвързваща съда материална доказателствена сила до доказване на противното относно удостоверените в тях факти и обстоятелства. Дори да не е съставен такъв акт, ако е реализирано придоибвното основание за държавата, респективно за общината, имота се придобива съответно от тах. Решението на общинския съвет, с което се обявява имот от частна общинска собственост в публична подлежи на обжалване по административен ред и на него може да се извършва косвен съдебен контрол, който включва и това дали имота е придобит от държавата, респективно от общината /Решение № 60081 от 14.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3370/2020 г., I г. о., Решение № 50056 от 10.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2598/2022 г./ В случая обаче този въпрос и следващите три въпроса не са определящи за изхода от спора при недоказана активна материално правна легитимация на ищеца като собственик на претендирания от него с исковата молба имот. Затова по въпроси от №4 до № 7 включително не се допуска касационно обжалване. Относно последния въпрос следва да се отбележи и това, че по ЗВСОНИ е без значение отреждането за обществено мероприятие и дали точно отреденото е реализирано. Относимо е дали имота съществува във вида, в който е отнет, или е изменен в резултат на застрояване или реализирано обществено мероприятие без оглед на предвиждането по плана. /виж т.1 от ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС./ Не е налице и очевидна неправилност. Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Спорът е решен според установените факти по делото. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе. Фактическите и правни изводи кореспондират на установените факти и при формирането им не са нарушени основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на това основание В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответника по касация Община Велинград следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски в доказания с договора за правна помощ и платежно нареждане размер 12257,88 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение