Определение № 146 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2411/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени от Р. Н. в качеството на едноличен търговец с фирмено наименование “Т. е. – Р. Н.“, чрез адвокат К. Б., срещу въззивно решение № 545/29.10.2020 г. и срещу решение № 574/31.12.2020 г., постановени от Плевенския окръжен съд по гр.д. № 665/2020 г., с което е отказал „да допълни въззивното решение“. В касационна жалба вх. № 9526/01.12.2020 г. касаторът Р. Н., като едноличен търговец, излага доводи за неточно приложение на процесуалния закон във връзка с връчването на съобщения до страната в изпълнителното производство, което е довело до противоречие с материалния закон – чл. 74 ЗЧСИ. В касационна жалба вх. № 457//01.02.2021 г. касторът поддържа неправилност на въззивното решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК, като счита, че щом „в мотивите и диспозитива“ на едно решение няма произнасяне по всички факти и обстоятелства, намиращи се по делото и посочени във въззивната жалба, страната може да поиска от съда са се произнесе с допълнително решение. Като не го е сторил и не е уважил искането за допълване на първото въззивно решение, Плевенският окръжен съд се е произнесъл в нарушение на чл. 250 ГПК. По същество следва изложение какви фактически и правни изводи е следвало да направи въззивния съд, произнасяйки се по материалноправния спор, при наличие на едно или друго, изброено от касатора доказателство. Насрещната страна ЧСИ В. П. не отговаря на касационните жалби в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Плевенски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Ловешки районен съд, отхвърлил предявения от Р. Н. в качеството на едноличен търговец с фирмено наименование “Т. е. – Р. Н.“ против ЧСИ В. П. иск по чл. 74 ЗЧСИ за заплащане на сумата 10600 лв. – частичен иск, представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи за периода от 19.11.2015 г. до 19.06.2016 г., причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 20138790400388 по описа на съдебния изпълнител, изразяващи се в противозаконно отстраняване на едноличния търговец от владение на собственото му недвижимо имущество –две сгради, находящи се в населено място. За да постави този резултат, въззивният съд установил, че Р. Н. е собственик на две сгради в населено място – едноетажна и триетажна. Двете сгради са били ипотекирани през 2008 г. от собственика като обезпечение в качеството му на трето лице по договор за банков кредит, в полза на заемодателя “Б.П. Б.“. През 2012 г. по молба на кредитора с приложен към нея изпълнителен лист от 2010 г. е образувано изпълнително дело към ДСИ с район на действие РС – Л.. През 2013 г. по молба на кредитора изпълнителното дело е възложено на ответника – ЧСИ П.. Образувано е изпълнително дело 388/2013 г. По молба на взискателя от 10.08.2015 г. ЧСИ е насрочил опис на сградите /първоначално на 27.08.2015 г., а впоследствие – на 19.11.2015 г./. С влязло в сила решение № 134/ 25.06.2018 г. на Ловешки окръжен съд по гр. д. № 565/ 2017 г. е било отменено постановлението за възлагане на гореспоменатите сгради, като в мотивите е прието, че един от пороците на действията на ЧСИ П., довели до издаване на отмененото постановление за възлагане, е ненадлежното уведомяване на третата страна по изпълнителното дело – едноличния търговец, тъй като в нарушение на процесуалния закон и задължителната съдебна практика на ВКС Р. Н. не е търсена в рамките на един месец, а е била търсена в рамките само на 17 дни от 14.10.2015 г. до 31.10.2015 г., като намерил, че не е вярно удостоверяването за търсенето й на дата отпреди 14.10.2015 г. В обжалваното въззивно решение е прието, че посоченият извод е част от мотивите на влязлото в сила решение във връзка с обжалване действия на ЧСИ и не се ползва със сила на пресъдено нещо в настоящото производство по чл. 74 ЗЧСИ. Изследвал сам как е уведомен едноличния търговец за насрочения на 19.11.2015 г. опис, като установил, че то е възложено от ЧСИ П. на ЧСИ Б. /последният с район на действие населено място/. В изпълнение на възложеното, адресът на управление на длъжника търговец е посетен неколкократно от служител на ЧСИ Б. - на 14, 25 и 31.10.2015 г., който отразил, че не е намерил служител на едноличния търговец, който да получи съобщение за насрочения опис, поради което е залепил уведомление на адреса и е пуснал екземпляр от него в пощенската кутия на едноличния търговец. Съдът намерил, че действията по уведомяване на едноличния търговец за предстоящия опис са извършени при действието на старата редакция на чл. 47, ал. 1 ГПК /преди изменението ѝ от 2017 г./. В същото време обаче отбелязал, че доколкото съобщението е връчено на търговец, за него приложимата норма е чл. 50, ал. 4 ГПК – когато връчителят не намери някой, който е съгласен да получи съобщението, той залепва уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК и то е единствено; второ уведомление не се залепва. Така достигнал до извод, че уведомлението за насрочване на опис е било надлежно извършено. Съдът, също така установил, че до датата на описа имотите са били във владение на ипотекарния длъжник – той е бил пазач, като това положение е продължавало още от времето, когато е било висящо изпълнителното дело от 2012 г. на държавния съдебен изпълнител към РС - Луковит, и е продължило и значително време след преобразуването на делото при ЧСИ П. през 2013 г. Това положение е било променено на 19.11.2015 г., когато управлението е предадено на банката-кредитор, при наличие на предпоставките на чл. 486, ал. 2 от ГПК. В заключение направил извод, че не е установена неправомерност в действията на ЧСИ, нито, че от тях са последвали претендираните от едноличния търговец вреди. Търговецът действително е бил лишен от владението върху процесните имоти за сочения от него период, но това е било резултат от правилното прилагане на нормата на чл. 50, ал. 4, вр. с чл. 47, ал. 1 ГПК по отношение на уведомяването му за предстоящия опис на 19.11.2015 г., както и впоследствие на нормата на чл. 486, ал. 2 от ГПК, даваща възможност за предаване на управлението на имота на друго лице, различно от длъжника, в случай, че той не осигурява достъп до имота на ЧСИ и на трети лица при насрочени изпълнителни действия срещу този имот. С решение по реда на чл. 250 ГПК въззивният съд е отказал на едноличния търговец да допълни своето решение, като се обосновал с това, че по своята същност искането на страната се основава на оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил в мотивите на решението си всички съображения, изложени от нея в исковата молба и във въззивната жалба, както и, че е извършил неправилна преценка на събраните доказателства, в резултат на което е направил грешни изводи за фактическата обстановка, а оттам и грешни правни изводи по предмета на делото. По касационната жалба срещу основното решение: Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички факти и обстоятелства, намиращи се по делото и посочени във въззивната жалба, да обсъди всички доказателства, въз основа на които намира че даден факт се е осъществил, а друг – не, като твърди противоречие на въззивното решение с решение № 248/07.01.2020 г. на ВКС по гр.д. № 4193/2018 г., IV г.о.; решение № 167/23.10.2019 г. на ВКС по гр.д. № 4249/2018 г., III г.о.; решение № 133/23.10.2019 г. на ВКС по гр.д. № 3565/2018 г., I г.о. и множество други; Като въпрос от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, е поставен въпросът длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, и да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Въпросите са идентични – по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. По тълкуването на цитираните разпоредби има многобройна и непротиворечива съдебна практика, вкл. цитираната от касатора, като от самия него няма твърдения, че същата е остаряла или неправилна, което да налага ново тълкуване, от което следва, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е осъществено и другото поддържано основание, а именно – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с трайно установената практика на ВС и ВКС, вкл. посочената от касатора. Установил е релевантните за спора обстоятелства, като е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните релевантни доказателства и е достигнал до фактически и правни изводи, съобразявайки всички въведени в срок и по предмета на спора възражения и доводи на страните. Несъгласието с изводите на съда, не значи, че той е нарушил чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. В изложението си към касационната си жалба против допълнителното решение касаторът е възпроизвел съображенията си за неправилност на въззивното решение и е поставил идентични въпроси с тези, посочени по-горе при обсъждане на касационната му жалба против основното решение и те нямат никакво отношение по приложението на чл. 250 ГПК, съответно към съображенията на въззивния съд да откаже да допълни собственото си въззивно решение. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на основното въззивно решение и на решението по чл. 250 ГПК. Мотивиран от горното, съдът