Определение № 5268 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 498/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1202 от 24.10.2023 г. по в. гр. д. № 1310/2023 г. на Варненския окръжен съд, III-ти състав, е отменено решение № 260437 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 13288/2020 г. на Варненския районен съд, 14-ти състав, и е уважен предявеният от С. С. П. срещу Х. Д. Х. и К. Х. Д. иск по чл.109 ЗС за преустановяване на неоснователните действия, с които ответниците пречат на ищеца да упражнява собствеността му върху 1/4 ид. част от ПИ [№] по КК и КР на В., район А., с. о. Зеленика, като премахнат за тяхна сметка държаната и ползвана от тях в терена двуетажна постройка със ЗП от 67. 30 кв. м., а по скица със ЗП от 34 кв. м., с идентификатор [№] по същите КККР на [населено място]. Потвърдено е решение № 260040/19.04.2023 г. по гр. д. № 13288/2020 г. на ВРС, 14-ти състав, с което е оставена без уважение молбата на Х. Х. и К. Д. за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение № 260437 от 23.11.2022 г. по същото дело, като вместо „отхвърля иска“ в решението по спора да бъде записано „прекратява иска като недопустим“.

Предмет на делото е иск за събаряне на сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], построена в имот, находящ се в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, който е възстановен на наследниците на М. С. П. с решение № 533/15.07.1998 г. на ПК В., допълнено с решение № 716/07.07.2000 г. Ищецът С. С. П. се легитимира като собственик на ј ид.част от този имот по наследство и реституция.

Въззивният съд е приел, че процесната сграда е двуетажна, намира се в централната част на имота и е със застроена площ от 71 кв. м. и разгъната застроена площ от 136 кв. м. В КП на „Г.“ от 1979 г. сградата е вписана със ЗП от 43 кв. м.; по същия начин е отразена в КП на „Зеленика“ от 1995 г., както и в ПНИ от 2002 г. С актуалните й втори етаж и достроявания сградата не е отразявана в нито един план досега. Сградата е незаконен строеж.

Въззивният съд е обсъдил влезлите в сила решения между същите страни, които са от значение за изхода на настоящия спор:

С влязло в сила решение по в. гр. д. № 3014/2012 г. на ОС-Варна ответниците Х. Д. Х., К. Х. Д. и В. Д. са осъдени да предадат на основание чл.108 ЗС на ищците С. С. П. и Т. М. П. владението върху недвижим имот с площ 829 кв. м. в м-ст „Зеленика“, включващ имот № 3225 по ПНИ от 2002 г. с площ 600 кв. м. и западната част с площ от 229 кв. м. от ПИ № 3600. В мотивите на решението са преценени за неоснователни възраженията на Х. Х. и К. Д. за незаконосъобразност и нищожност на решенията на ПК от 1998 г. и от 2000 г. за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ, с които ищците се легитимират като собственици, както и за противопоставими техни насрещни права. Отхвърлено е и възражението на ответниците за признаване на право на задържане до заплащане на подобренията в имота на основание чл.72 ЗС, вр. § 4 в ПЗР на ЗСПЗЗ. Въз основа на решението ищците са въведени във владение на ПИ [№] и ПИ [№]

С влязло в сила решение № 1383/10.11.2016 г. по в. гр. д. № 1408/2016 г. на Варненския окръжен съд С. С. П. и останалите наследници на М. С. П. са осъдени на основание чл.75 ЗС да предадат на Х. Д. Х. и К. Х. Д. владението на двуетажната жилищна сграда с идентификатор [№], която е предмет и на настоящото дело, ведно с пристройката гараж с идентификатор [№], които са били отнети от ЧСИ при незаконен въвод въз основа на решението по чл.108 ЗС, което има за предмет само земята, но не и сградите.

С влязло в сила решение по в. гр. д № 2730/2018 г. на Варненския окръжен съд Х. Х., В. Д. и К. Д. са осъдени да преустановят на основание чл.109 ЗС неоснователните си действия, с които пречат на С. С. П. да упражнява правото си на собственост върху имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], целият с площ 600 кв. м., като за своя сметка премахнат постройка с идентификатор [№] с площ 38. 21 кв. м. и сграда № 3 с площ от 32. 78 кв. м. по скицата към СТЕ към делото, както и да заплатят на основание чл.59 ЗЗД обезщетение за лишаване от ползването на 1/4 ид. част от описания имот за периода 08.03.2012 г. – 08.03.2017 г.

Обсъден е и констативен протокол № 13/09.04.2008 г. на комисия при [община], в който е отразено, че вилната сграда № 1 в ПИ № 3225, в актуалното й към този момент състояние, е изградена без изискуемите разрешения от компетентните органи, като са дадени предписания за частично премахване от ползвателя или собственика на сградата.

При тези данни от правна страна е прието, че искът по чл.109 ЗС за премахване на сграда с идентификатор [№], е основателен. Прието е, че решението по чл.108 ЗС формира сила на пресъдено нещо, която обхваща въпроса за собствеността на ищеца по непререшаем начин. Всички възражения на ответниците Х. Х. и К. Д. срещу материалната легитимация на С. П. са недопустими в настоящото производство. Тези възражения са били предмет на предходното дело и не могат да бъдат разглеждани отново от настоящия съд. Не само отречените, но дори и незаявените защитни възражения на ответниците по иска по чл.108 ЗС, са преклудирани и недопустими за разглеждане в настоящия процес.

Прието е, че ищецът С. П., независимо от квотата му в собствеността, има право да защитава тази собственост и всяко отделно накърнено правомощие от нея в резултат на ползваната от ответниците постройка в терена. Спорът по делото се свежда до това дали е налице валидно учредено и противопоставимо на ищеца право на двамата ответници да държат и да ползват двуетажната сграда в неговия имот. Такова възражение обаче (преоразувана в собственост на сграда суперфиция по чл.63 и сл. ЗС или евентуално сервитут) нито се твърди, нито се доказва по делото. Единствените „основания“, на които ответниците се позовават във връзка с правата им върху сградата, са „закупуване на земята и сградата през 1994 г. от [община]“ и постановено в тяхна полза решение по чл.75 ЗС. Първото от тях обаче е преклудирано, доколкото се твърди собствеността върху постройката да произтича от придобиване правата върху земята. Нещо повече – по делото няма нито представен, нито замолен да бъде изискан, „договор“ с [община]. Друг би бил въпросът за вещния ефект на такава сделка с общината относно терен, установен със СПН да е бил реституиран през 1998 г. на физически лица. Освен това с решението по иска по чл.108 ЗС са отхвърлени и възраженията за право на задържане на Х. Х. и К. Д. срещу С. П. до заплащане на увеличена стойност на земята вследствие извършени подобрения, изразяващи се в изграждане и на двете постройки, в т. ч. „основната“ двуетажна жилищна сграда, предмет и на иска по чл.109 ЗС, което още веднъж потвърждава липсата на доказани противопоставими права на ответниците. От друга страна решението по чл.75 ЗС не се разглеждат вещни материални права. Това решение не съставлява правно основание за държане на въпросната процесна постройка в имота на С. П..

Прието е, че процесната постройка пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху земята. С оглед заключението на вещото лице постройката, предвид нейното местоположение и застроена площ, ограничава възможностите за ползване от собствениците на терена, в т. ч. бъдещо строителство в имота, а също и за аграрни мероприятия в него. Това е напълно достатъчно за уважаване на иска по чл.109 ЗС, като се изхожда и от прието в ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК на ВКС.

Прието е, че няма очевидна фактическа грешка в основното решение по делото, тъй като в мотивите не е прието нещо, което да насочва към диспозитив, според който предявеният иск е недопустим.

Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ответника Х. Х..

Жалбоподателят счита, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно.

Недопустимостта според жалбоподателя се състои в това, че и двете предходни инстанции са постановили решения по съществото на спора, въпреки наличието на висящо административно дело № 77/2019 г. на АС-Варна, което разглежда преюдициален въпрос и гражданският съд трябвало да спре производството пред себе си на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до решаването на този въпрос. По този начин въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 1/09.05.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 20/10.03.2022 г. по т. д. № 48/2021 г. на ВКС. Освен това липсвал правен интерес от иска по чл.109 ЗС поради наличие на специален правен ред за защита на субективните права на касатора – § 4и, §4л и § 31 от ПЗР на ПМС № 234/16.12.1999 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ.

Основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, се свързва с тезата на жалбоподателите, че е налице колизия между правата на страните и следвало да бъде зачетено тяхното право.

Поддържат се и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Следва ли застрояването на имота да бъде определено като неоснователно действие по смисъла на чл.109 ЗС в случай, че лицето, което го е извършило, притежава облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху имота;

2. По въпроса кога индивидуалният административен акт може да породи правни последици – противоречие с решение № 28/28.04.2016 г. по гр. д. № 353/2015 г. на ВКС, II-ро т. о.

Ответникът в производството С. С. П. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по ГПК за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск с правно основание чл.109 ЗС, което подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо поради неприлагането на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Х. Х. е уведомил гражданския съд за висящо административно дело № 77/2019 г. на АС-Варна още с отговора на исковата молба, а пред въззивния съд с молба вх. № 24178 от 05.10.2023 г. е поискал спиране на гражданското дело до приключване на административния спор. В посочената молба и в писмената защита на Х. Х. пред въззивния съд е очертан и предметът на административния спор – жалба на Х. Х. срещу заповед № 18-8594/12.10.1918 г., с която е уважено искане на С. П. по § 4к, ал.8 ПЗР на ЗСПЗЗ да бъде записан като собственик на процесния имот с площ от 600 кв. м. в плана на новообразуваните имоти /ПНИ/. Съставът на ВКС приема, че административният спор за изменение на регистрите към ПНИ няма преюдициално значение за иска по чл.109 ЗС, тъй като отразеното в тях трябва да е в съответствие с разрешения между страните спор за собственост върху земята. Преюдициален би бил спорът за собственост на имот № 3225 по ПНИ от 2002 г. с площ 600 кв. м., върху който се намира процесната двуетажна жилищна сграда. Този спор обаче е разрешен с влязло в сила решение по чл.108 ЗС, което е съобразено от въззивния съд. По въпроса за собствеността на земята има формирана сила на пресъдено нещо, която препятства повторно повдигане на същия спор, освен при новонастъпили обстоятелства, каквито в случая няма. Затова отказът на въззивния съд да спре производството по гражданското дело не противоречи на т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 9.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК, след като в случая не е било налице основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. По тази причина не може да се приложи и разрешението, дадено в посоченото от жалбоподателя решение № 20 от 10.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 48/2021 г., II т. о., ТК, за обезсилване на въззивното решение.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо поради липса на правен интерес от иска по чл.109 ЗС, при наличие на специален правен ред за защита на субективните права на касатора – § 4и, §4л и § 31 от ПЗР на ПМС № 234/16.12.1999 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ. Посочените разпоредби уреждат отношения между бившите собственици на земеделски земи в терени по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ и ползвателите на тези земи, които основават правата си на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет. Такова право на ползване Х. Х. не е имал и именно поради това с влязлото в сила решение по чл.108 ЗС е отречено настъпването на правни последици от извършеното от него изкупуване на земята по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, както и възможността да претендира подобрения върху нея на основание чл.72, ал.3 ЗС, вр. § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ. Искът по чл.109 ЗС е допустим винаги при наличие на твърдения, че ответникът с неоснователните си действия пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху един имот. Такива твърдения в случая са налице.

Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

По първия въпрос:

В мотивите на т.3 от Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 4/2015 г., ОСГК, и в посоченото от жалбоподателя решение № 60107 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4143/2020 г., I г. о., се приема, че когато ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот, е налице пречене по смисъла на чл.109 ЗС. Настоящият случай е точно такъв и затова въззивното решение не противоречи на тази практика на ВКС, съответно – не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Ответниците по предявения иск с правно основание чл.109 ЗС Х. Х. и К. Д. не притежават нито пълно, нито ограничено вещно право върху имота, а също и облигационно право върху него. Обстоятелството, че живеят в процесната сграда, чието събаряне се иска, не ги прави носители на „вещно право на владение“, както се поддържа в изложението към касационната жалба и каквото право не съществува в правния мир. Действащото ни право не признава и личните сервитути, в частност habitacio – право на обитаване на чужда къща, на което „право“ също има позоваване в изложението към касационната жалба. И на последно място – уважаването на предявения от Х. Х. и К. Д. срещу С. П. и Н. М. иск по чл.75 ЗС за възстановяване на неправомерно отнето им от ЧСИ владение върху процесната жилищна сграда, която е извън предмета на влязлото в сила между същите страни решение по чл.108 ЗС, не дава основание на ищците по този иск и ответници по иска с правно основание чл.109 ЗС да претендират някакво вещно или облигационно право върху тази сграда. Искът по чл.75 ЗС е владелчески, за възстановяване на неправомерно отнето владение. Този иск няма за предмет изследване на собствеността върху процесната сграда, затова и в следващото производство по чл.109 ЗС лицата, чието владение върху сградата е възстановено, не могат да противопоставят решението по чл.75 ЗС на ищеца като основание да държат сградата в неговия имот. Такова вещно или облигационно основание да държат сграда в чужд имот въз основа на решението по чл.75 ЗС не може да бъде извлечено.

С втория въпрос на практика жалбоподателят се стреми да предизвика повторна проверка на реституционното решение по ЗСПЗЗ за земята, издадено в полза на наследниците на М. С. П., един от които е ищецът С. С. П.. Такава проверка вече е извършена с решението по чл.108 ЗС и въпросът за собствеността на земята не може да бъде пререшаван в настоящото дело заради формираната сила на пресъдено нещо, която не може да бъде преодоляна. Ето защо поставеният въпрос за това кога индивидуалният административен акт може да породи правни последици не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г.о по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване.

По поставените въпроси не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По първия въпрос въззивното решение съответства на приетото в т.3 от Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 4/2015 г., ОСГК и следователно разглеждането на настоящото дело по същество от ВКС с нищо няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а вторият въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като от неговия прочит не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика. При споровете за собственост често възниква конкуренция на права, която съдът разрешава при съобразяване на приложимия закон и представените доказателства. По този начин е действал и въззивният съд в случая, отчитайки, че в настоящия процес Х. Х. и К. Д. не противопоставят свои действителни права на ищеца по иска с правно основание чл.109 ЗС, които да могат да доведат до отхвърляне на този иск.

При този изход на делото на ответника в производството С. С. П. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 18.12.2023 г.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,